В памет на братовчед ми СлавкоЖано седеше замислен пред мен и механично отпиваше от биричката си. Внезапно вдигна глава и сподели дълбокомислено:
- На тоя свят има всякакви чешити. На едни им върви много, на други - по-малко. Ама такъв като моя комшия - Джордж, такъв казвам ти просто втори няма.
Откровението му ни дойде тъкмо на време. Разговорът бавно но сигурно замираше, пометен от юлската жега в неделния следобед. В Монреал влагата а не студа убива хората или поне ги кара да се усещат като ръждясали през зимата, а лете - като сварени и обезкостени.
- Искаш да кажеш, че му върви или наопаки, проявих аз предпазливо любопитство.
- Хиляда години да живееш, такъв кърък не можеш срещна, - продължи приятелят ми като да говореше на себе си. - Представяш ли си - човекът е бил истински милионер на двайсет и осем годинки. Истински, - подчерта Жано, като да не му се вярваше дори на него самият.
Като видя че искам да кажа нещо, вдигна ръка за да ме прекъсне и продължи ожесточено:
- Момчето от малко си било интелигентно и решило че това да бачка от сутрин до вечер за да изкласи по социалната стълбица и евентуално да се види като успял пенсионер за няколко годинки докато се гмецне е далеч от кристалната мечта на детството му. Ето защо внимателно проучил възможностите, които се предоставят на всеки легален обитател на Северна Америка и решил, че най-го тегли да е богат и да не бачка. При това обаче, бил изпълнен с уважение към установените порядки и в никакъв случай не искал да рискува запознанство с носителите на раирани костюми на държавна издръжка. Или с други думи бил много предпазлив при избора на подход за забогатяване и от рано изключил всички такива, водещи към пряка колизия със закона.
- След продължително обмисляне, - продължи приятелят ми - Джорджи стигнал до блестящия извод, че най-много пари има в банките и като така, те, по естествен начин се наредили в челните позиции на потенциалните му спонсори. Но да не си помислиш че се виждал с пищов в ръка и чорап на главата да влиза в някой трезор или банков клон и да реве до прегракване по лудналите от уплаха служители. Ни най-малко, значи! Наясно бил че такава кариера е кратка и макар и бурна неминуемо ще завърши на злачно и прекалено спокойно за темперамента му място, характеризиращо се най-вече с пълно еднообразие в облеклото на обитателите. А това, бидейки конте в генотипа си, било абсолютно неприемливо за Джордж.
И така, идеята му била проста и същевременно гениална. Един ден, опакован в официалния си костюм и вратовръзка с умопомрачаващи цветосъчетания, която по дълбокото му убеждение на роден канадец трябвало да изразява оптимистичния му светоглед, нашият човек се пръкнал в една голяма банка и подал молба за бизнес-кредит, който трябвало да го направи милионер до три години, а банката - горда, че му е обърнала внимание преди конкуренцията. Идеята за бизнеса му била колкото напредничава за времето си, толкова и нетрадиционна. Искал да събира платки от старите компютри, които по това време започнали вече да заливат Америка като вълна от никому непотребен боклук и да извлича от тях ценни цветни метали, включително злато и сребро. В интерес на истината, бизнес-планът му бил перфектен и това привлякло вниманието на събеседника му, навикнал да получава подобна документация едва ли не във вид на домашна баница.
И така, приятно впечатлен от грамотно направения план и леко шашардисан от крещящите цветосъчетания на вратовръзката на молителя, нещастният чиновник ударил банковия печат върху резолючията "ДА" и придвижил нататък молбата. В резултат, след месец по сметката на нашия приятел постъпил първия транш, предназначен да подпомогне нашия герой при създаване на предприятието му. Дотук нищо особено би казал всеки, запознат с подобни ситуации. Сега обаче се проявил геният на нашия приятел. След като регистрирал фирмата си, без да губи време той се появил във втора банка. Там отново на бял свят лъснал знаменитият му бизнес-план, но този път кой знае как подкрепен от току-що получените пари от първата банка, които някак си били представени като печалба за бизнеса. Естествено банковият чиновник не устоял на изкушението да "подкрепи" един вече печеливш бизнес и... налапал морковчето. Този нов успех влял неподозиран устрем в душата на Джордж и той без да се мае се представил пред погледа на трети строг чичко, призван да множи капиталите на друга банка. Моделът на действие бил изпипан вече до съвършенство и затова нашия човек дори не се учудил, когато парите се посипали и от там като от рог на изобилието в сметката му.
Съзнавайки, че желязото се кове докато е горещо, Джордж не престанал да обикаля банка след банка докато не останала нито една неощипана. В резултат, сметката му напращяла значително, а самочувствието му можело да запълни годишната продукция от костюми на Армани и пак щяло да остане нещо за конкуренцията.
Но, както казват, апетитът идва с яденето. Давайки си сметка, че рано или късно банките ще се сетят да си поискат кредитите, нашият човек решил, че е време да обърне внимание и на другата част от съзвездието, красящо кредитния небосклон на Канада. Речено - сторено. В една ранна утрин, пред взора на някакъв третостепенен чиновник на Master Сard се появил денди, облечен в лъскав костюм по последна мода. След като се представил като президент на просперираща компания и подкрепил твърдението си с банкови извлечения за стотици хиляди налични в сметката му долари, той скромно се поинтересувал какъв ще е "таванът" на картата, която би могъл да получи. Чиновникът запреглъщал на сухо и се разтопил в любезности. А след два дни любезен женски глас по телефона уведомил Джорджи, че вече е щастлив притежател на платинена кредитна карта, даваща му правото да разполага с над петдесет хиляди долара.
Джорджи се усмихнал под мустак и... се отдал на новото си хоби - да обикаля по банките и да вади кредитни карти. Това VISA, American Express, Discovery и какво ли не още нашият човек просто си ги колекционирал. В резултат към края на този така вдъхновяващ период, Джордж дължал на банки и кредитни институции над милион и половина долара.
Естествено имало и някои текущи неудобства. Така например трябвало да се погасяват периодически лихвите по паричните му задължения. Естeствено, това не представлявало проблем за нашия човек. Вземал пори от една сметка, покривал лихвите по друга и така "въртял" капиталите си. В същото време не забравял и себе си. Купил си разкошна кола, пътувал много по екзотични места, обличал се като моден манекен в маркови дрешки. Като добавим, че бил едва около трийсетака, не е чудно че мацките се лепели по него като да бил намазан с петмез. Постепенно завързал познанства с други богати хора и влязъл в средата им. Животът бил рай, а той бил се настанил в центъра му и гребял от сладостите му с големия черпак.
Един ден обаче, нещо заскърцало в колелото на безметежното му щастие. Първият признак бил, че получил настоятелно писмо с молба за разяснение какво по-точно прави с поверените му от една банка средства. И като че това не стигало, ами като по сигнал и останалите започнали да проявяват нездрав интерес към това как управлявал поверените му средства и най-вече - КЪДЕ Е ПЕЧАЛБАТА от проспериращия му бизнес.
Джордж много се натъжил от така проявеното недоверие и за да се разсее, заминал на един круиз около Южна Америка с надеждата нещата да поутихнат от само себе си. Когато се прибрал обаче, хубавото му настроение било помрачено от факта, че като с магическа пръчка капиталите му били изчезнали. Банки и кредитни институции, всички от които бил взел пари като да се били наговорили, изведнъж се съюзили срещу него и гракнали в един глас да искат ПАРИ. Естествено той не разполагал с такива, а единственото, с което можел да се защити - честите му сини очи, кой знае защо се оказало неефективно и не възпроизвело очаквания ефект. Като усетил че нещата се изплъзват от контрол, той побързал да обяви персонален фалит и прикрит зад него като зад дувар, отбивал яростните нападки на кредиторите си. В резултат, само за ден нашият човек се отзовал в незавидната позиция на личност, лишена от достъп до какъвто и да било финансов ресурс и като това да не било достатъчно, започнали да го наобикалят разни съдия-изпълнители, които му отнесли всичко, освен един - два костюма, кревата и четката за зъби. При това банкерите достигнали в озлоблението си дотам, че му дали недвусмислено да разбере, че за него в този живот понятието кредит следва да бъде възприемано в тясно лингвистичния му смисъл, а най-добре е да го забрави въобще.
След всички тези събития, Джорджи седнал и си направил равносметка. Плюсовете на сегашната му ситуация били, че все още бил жив, че разполага с куп приятни спомени и че все пак бил на свобода. Последното се дължало на добре известния факт, че банките предпочитат да преглътнат от време на време по някой загуба, отколкото да се разчуе, че някой хитрец им е намерил цаката и ги е пратил за зелен хайвер.
Минусите обаче били значително по-големи. На първо място, разхайтеният му живот през последните години тотално го бил отучил да работи. В комбинация с липсата на парични знаци в обкръжаващата го реалност, перспективата наистина не била розова. Отгоре на всичко, като да не били достатъчни сегашните му мъки, получил призовка да се яви в полицията и то с тон, който не понасял каквито и да е "не съм чул" или други подобни. Предвид наскоро приключилия конфликт с кредиторите му Джордж решил, че някой от тия кръволоци-банкери все пак е решил да му почерни живота докрай и се приготвил за отпор. Какво било обаче учудването му, когато разбрал, че го викат за... просрочен талон за неправилно паркиране. Както той сам по-късно разправял, в началото му се сторило, че това е някакъв нескопосан майтап и дори се опитал да се пошегува с полицая, който му вземал показанията, че си е продал скоро колата и не смята да си купува скоро нова (Джорджи дискретно премълчал, че продажбата на возилото наистина била факт, но било реализирана от съдия-изпърнител и не му донесла никакъв приход). Полицаят обаче се оказал човек лишен от всякакво чувство за хумор и като се взирал в нашия човек със стоманените си очи подобни на свредел, сладко му разяснил ситуацията, а именно, че талонът е издаден преди година и половина и по законите на страната, лихвите по него се удвояват на всеки две седмици. Така че нашичкият изведнъж се изправил пред гадна ситуация. Дължал на хазната над 10 000 долара, не работел, перспективите да си намери работа били обратно пропорционални на вероятността да бъде повален от метеорит, а чиновникът отсреща сякаш бил от желязо, с мазен глас му обяснявал, че пред него има две възможности: Да подпише и изпълнява финансов план за връщане на парите С ТЕКУЩИТЕ ЛИХВИ или да отиде в панделата за половин година за да си изработи честно дължимото. Последното предизвикало у нашия човек проява на скоротечна уртикария придружена от неподправена нервна криза. Ченгето-инквизитор вдянало накрая, че не може да смъкне от обекта на щенията си дори и цент и взело да бие отбой. Оказало се, че има и трети вариант. Всеки месец по петнайсет дни, в продължение на две години Джорджи следвало да полага обществено полезен труд - санким да чисти градинки, да прекопава лехи, да превежда дечулрига през натоварени пресечки и т.н. След този период, сметките му с правителството щели да бъдат изчистени и той щял да бъде оставен да се оправя с живота си както намери за добре.
Обзалагам се, че вече си се сетил какъв бил направения избор. В следствие на това, само ден по-късно някои от най-големите баровци на Монреал смаяно наблюдавали как техния приятел и душа на компанията вдъхновено подрязвал райгаз и задълбочено копаел дупки в кварталните градинки.
- Та ти казвам, продължи Жано, тоя тип е тоталния кърък. Бил е на върха, а сега виж къде е. И с неопределен жест посочи около себе си. - Иначе, продължи той, не е лошо момче. Правил ми е някои услуги, помагал ми е за дреболии и се държи перфектно като комшия. Проблемът е, че е страшно ограничен откъм възможности. Така например, няма право да кара кола, защото книжката му е "на трупчета" в полицията докато не си изплати дълга. Впрочем, ти нали искаше да си продаваш колата? Ако искаш ще говоря с него да я вземе. Наскоро ми каза, че си търси кола.
- Чакай де, нали няма книжка?
- А бе, човека си е гяволе, изрази възхищението си приятеля ми. Намерил е от някъде малко парици и му се ще да си купи кола, ама ще я кара приятелката му дето живее с него. Даже ще я купи на нейно име...
- Ами добре. Това ме устройва чудесно. Уреди ми една среща с тоя Марко Тотев и ако таратайката ми му хване окото черпнята е от мен.
Два дни по-късно имах удоволствието да бъда представен на Джорджи, а на следващия ден лично паркирах новопридобитото му МПС пред вратата на къщата му. Бях доволен от сделката и с леко сърце заминах за България да видя родителите си. Когато се върнах след месец и половина Жано ми разказа такава история, че имах нужда от три бири и половинка скоч за да я преглътна.
* * *
- Спомняш ли си, преди да заминеш ти разправях историята на комшийчето, Джордж, къръкът де?
Кимнах дълбокомислено с тиква колкот да покажа че съм в час. - Нали на него му продадох колата. Надявам се да е доволен. Откровено ще ти кажа, не съм го смотал. Имаше си някои работи за доизкусуряване, ама като цяло си беше ОК. Ще си я кара и ш`свирка момъкът!
- Той може и да свирка, ама да си я кара няма да стане, ухили се Жанчуки.
- Що бе? - не мирясвах аз. - Да не я е чукнал нещо?
- За чукване - не е. По-скоро я видоизмени. Когат човек си е кърък... И после като видя в погледа ми въпросителен знак, на който можеше да се окачи балтон продължи: - Момъкът не се беше качвал почти две години да кара автомобилче. И една неделя като му прищракало нещо, да вземе да гепи ключовете и да се качи да си начеше крастата. Да, ама не. Едвам минал две - три преки и тръгнал да излиза на някакъв булевард. От ляво му се задал автобус и нашичкият решил да го изпревари и надул. Да, ама от следващата пряка излязъл още един автобус и завил наляво. Не знам кой е бил крив, но Джорджи се оказал в нещо като сандвич от два автобуса, в който плънката бил той. Когато инцидентът приключил, това, което било останало от колата спокойно можело да се подпъхне под вратата в къщи. Отгоре на всичко полицаите дето се пръкнали мигновено на място като разбрали че нашия няма книжка просто цръкнали сярна киселина от всяка пора и въобще не ставали за разговор. Така че равносметката от разходката на Джорджи била минус един автомобил и плюс един баят акт за доплащане върху предишния. Да не споменаваме че тъй като застраховката му не важала, подписал протокол че се задължава да възстанови щетите на автобусите.
- Това последно нещастие просто смаза комшийчето. Съчувствах му, продължи Жан - и исках някак да му помогна да се разтуши. Обаче не ставаше. Момчето се затвори в себе си, взема да гледа някак така едно - отнесено и изобщо, стана половин човек. Явно му дойде в ексик.И точно когато си рекох че ш`требе да го пиша в разход се случи нещо, дето по филмите му викат хепиенд. Една сутрин се звъни на вратата по никое време и кат отворих помислих че още сънувам. Гледам срещу мене една нахилена мутра, преливаща от живот и си викам ако това е Джорджи, значи е дал фира и е врътнал. Обаче не било тъй. Влетя той в стаята толкова бързо че почти сгази Бъркич (това бе котаракът на Жан. Името му произлизаше от Бъркоч - признание за тоталното объркване на генетичния му материал), след което театрално му се поклони и извини. Това още повече засили у мен подозрението че комшията си е решил проблемите в живота като се е развеселил перманентно. Колко много обаче грешах!
- Жан, започна официално Джорджи, - на този свят имало останали още и благородни хора. Снощи при мен дойде един тип дето сме играли голф заедно когато и аз бях човек. Има голяма фирма за експорт и надали си знае парите, колкото и да се прави на точен. Та ти казвам, цъфна той а на мен ми идваше да скоча в тоалетната и да си пусна сам водата. Апартамента малък, грозен, беден а отгоре на всичко нямах и въобще с какво да го почерпя. Направо ми се сви сърцето. Човекът се поогледа и всичко му стана ясно без много обяснения. Това ми спести необходимостта от дълги увъртания а и на него му даде повод да мине по същество:
- Джорджи, - вика тоя пич - знам, че се го позакъсал финансово, но се радвам да видя, че не се предаваш. Искрено се надявам някой ден отново да имаме възможност да играем заедно.
Погледнах го да не е слънчасал, ама беше още рано сутрин и толкова се обърках кое от всичките милион и половина пречки да му изтъкна, че не можах да избера и замълчах. Той прие това като съгласие и продължи:
- Нали знаеш че съм голям фен на Ауди? Наскоро си взех последния модел V8. Страхотен е!
Успях да преглътна и му викам "Честито", а той се разплу от кеф. Кимна и продължи: - Затова реших, вместо да търся купувач и да си губя времето с продажба на старото, да ти го подаря на теб. Надявам се, че ще го приемеш и няма да се обидиш.
Зинах и усетих как ченето ми изтрака в гърдите. После се впуснах в благодарности към него и към Съдбата и изглежда съм попрекалил, щото човекът чак се притесни. Както и да е, отидохме и прехвърлихме колата на мое име и после той собственоръчно ми паркира почти новото си Ауди в гаража, даде ми ключовете и си тръгна.
Известно време седях и гледах, после кой знае защо се наведох и разгледах колата отдолу. Може би подсъзнателно съм искам да се уверя, че това което се вижда отвън е истинско. Е, че беше истинско - така беше. И аз бях собственик на това бижу! Няма майтап.
Обадих се на брат ми и колкото и да му разправях историята той не ми повярва. После цъфна в къщи и чак като видя болида кандиса. Разгледа колата отвсякъде и вика:
- Брато, от мен да знаеш това не е подарък а благословия. Колата си е в почти идеално състояние. Малко само трябва да я постегнем и ще си я караш спокойно до пенсия.
Жан поспря за малко, почеса Бъркич по косматия гръб и продължи замислено:
Речено - сторено. Запретнали братята ръкави и две седмици не се отделили от гаража. То не било лъскане, то не било чистене! Направили цялостен преглед на всеки достъпен детайл, закарали звяра на тунинг, не че имало нужда, ама братоците имали. Сменили масла, филтри, гарнитури, накладки... Абе мани - мани! Отишли и малкото парици дето имаимал Джорето, ама тонобилчето наистина засияло.
Така дошъл и заветния ден на пробата. Първото изкарване от гаража. Запознанството. Моментът на истината.
Двамата братоци решили да излязат извън града и да пробват придобивката на магистрала. Там шансът да ги спре полиция бил много по-малък, пък и Джорджи тайно си мислел, че след случая с предишната му кола Съдбата му е длъжница. Затова изкарали звяра от гаража и на бавни обороти за да не привличат внимание се отправили към Отава. Времето било прекрасно. Джорката едвам изчакал да се качат на магистралата и взел да мрънка на брат си да ми отстъпи волана. Той удържал фронта за малко, но после се трогнал от неподправената мъка в очите Джореви, отбил в страни и се сменили на волана.
По-късно бившият милионер обяснявал на Жан:
- Жано, ти ме познаваш отдавна, знаеш, че за мен колите са не само необходимост и хоби, но и страст. Кълна ти се никога в живота си не бях карал нещо такова. Имах чувството че яздя облак. Двигателят сладко мъркаше, но когато погледнах стрелката на километража тя сочеше 160. Намалих веднага, разбира се, защото не исках да привличам излишно внимание и останах на законните 120. Изпитвах такова блаженство, като че ли отново се бях върнал в миналото и бях загърбил немотията, разправиите с банки и полицаи и всичко останало, което тровеше живота ми в последните години. Притворих блаженно очи и оставих вятъра да си играе с косите ми и да ме гали нежно...
Внезапно ме сепна страшен вик. Погледнах стреснато към брат ми и видях, че очите почти са изскочили от орбитите му. В следващия момент нещо мощно профуча през колата и се започна едно въртене през покрив - не ти е работа. Ха краченца нагоре - ха ръчички надолу. И всичко това придружено от отвратителния звук на раздираща се ламарина. Накрая и то спря и си дадох сметка че се намираме в канавката, която разделя двете платна на магистралата, на около два метра под основното ниво. Естествено, първата ми мисъл беше за брат ми. Още първия поглед към него обаче ми показа че няма и драскотина. Беше само малко замаян, ама не за дълго щото доста бързо се зае да ми обяснява какво мисли за мен и за способностите ми да карам кола. Огорчих се много, но премълчах предвид обстоятелствата. Криво-ляво се измъкнахме от това, което допреди малко бе лъскаво превозно средство, достойно за възхита, а сега представляваше купчина съдрани тенекета, на която трудно се определяше къде е предницата и къде - багажника. И веднага ми направи впечатление, че през средата имаше следа от повита ламарина, която по никакъв начин не се връзваше с нашето произшествие в канавката. Колата, или по-скоро това, което бе останало от нея имаше ясна надлъжна следа през средата, която почти я разполовяваше.
В това време вниманието ми бе отвлечено от прииждащите хора. Никога не съм си представял, че съгражданите ми са така състрадателни и готови да помогнат. За нула време повикаха линейка, дойде и полиция. Предложиха ни чай, настаниха ни да седнем и въобще ни дудндуркаха като бебета. По едно време цъфна и едно ченге и взе да прави оглед на местопроизшествието. Като се убеди че е навъртяло достатъчно километраж наоколо и е заснело всичко необходимо, то се приближи към нас и подхвана състрадателен разговор:
- Здравейте момчета! Искрено съжалявам за инцидента, но се радвам, че сте живи и здрави. Имали сте голям късмет!
Въздържах се да му кажа къде да си го завре този късмет, ама внезапно ме зачовърка любопитство. Затова преодолях наченките на колики, които ме тормозят напоследък щом зърна униформен и запитах с най-любезен тон:
- Господин полицай, имате ли идея какво в действителност се случи? Карахме си най-нормално по пътя и изведнъж някой като да изтръгна волана от ръцете ми и колата се преобърна стотина пъти...
Брат ми ме сръга отчаяна в ребрата, но беше вече късно. Полицайчето се зае с явно удоволствие да демонстрира професионализъм. - Знаете ли, станало е нещо изключително рядко. В насрещното платно се е движел ТИР и точно преди да се разминете едно от колелата му се е откачило, спуснало се е в канавката и е пресякло пътя ви. Скоростта на удара е била вашата плюс неговата, т.е. някъде над 200 километра в час. Като вземете предвид теглото му, което е не по-малко от 100 килограма имали сте невероятен късмет, че е минало помежду ви и не е закачило никой от вас.
Седях зяпнал глупаво и не се сещах дори да си затворя устата. А ченгето, набрало инерция продължаваше: - Не че има от какво да се притеснявате сега. Естествено застраховката ще покрие изцяло щетите ви. Предвид обстоятелствата, аз лично ще се погрижа протоколът за инцидента да бъде придвижен максимално бързо за да си получите парите. Впрочем, подсети се стражарът, Вие казахте че сте били на волана. Мога ли да видя свидетелството Ви за правоуправление за да нанеса данните Ви в протокола?
- Е, това било всичко, завърши Жано. Когато джандаринът разбрал, че нашия човек не е бил в контакт с книжката си през последните три години изпаднал в транс. Тропал с крака, подскачал и се тръшкал, като че ли било най-нещастния човек на земята. Взел да се оплаква че се подиграват с него, че трябвало да скъса протокола и да пише нов, че такива престъпни елементи като наш Джордж не трябвало да бъдат на свобода и други подобни. През това време престъпният елемент го гледал кротко, мислено подсмърчал и си мечтаел да има проблемите на ченгето.
Тук Жан ме изгледа продължително и отрони замислено:
- Не знам ти какво мислиш, ама за мен това си е карма. Това момче, Джорджи де, трябва да изкупува грехове поне за пет - шест поколения. Щото то бива кърък, бива, ама па чак толкова...
София
04 май 2010 г.
*
Описаната в този разказ история е базирана на истински случай
