вторник, септември 06, 2005

МИТКОВИТЕ ПРОБЛЕМИ И... ВРАБЦИТЕ

МИТКОВИТЕ ПРОБЛЕМИ И... ВРАБЦИТЕ

Сигурно сте се досетили вече. Още един разказ от поредицата ЗАВОЕВАТЕЛЯТ. И отново опит да ви разсмея. При това не сам. Помага ми ватерполиста Митко, героят на предишния разказ: БОРЧЕСКИ ОБЯД. Между другото, този човек има такъв витален заряд, че искрено се надявам да не съм го заглушил с моите описания. Ако успея да ви разсмея от сърце, значи всичко е наред.

Автора

Късната монреалска пролет бе в силата си. Ранното утринно слънчице грееше с все по-голяма сила, ветрецът подухваше приятно и развяваше закачливо късите полички на момичетата по улицата, които забързано ги пооправяха, но си личеше, че и на тях им е приятна тази приятелска милувка. Абе, с две думи – природата се събуждаше от дългия зимен сън, а заедно с нея и хората си припомняха позабравени усещания за топло слънце, активен живот и емоции.

Митко седеше в един шезлонг на тротоара пред малка, но приятна сладкарница и замислено посръбваше от чашата с кафе пред него. От време на време вадеше плоското шише с коняк от вътрешния джоб на сакото си и доливаше по малко в черната течност. Искаше да продължи обзелата го приятна отпуснатост, а пък и конячето си го биваше. В душата му, в унисон с околната обстановка се бе настанило едно такова спокойствие, каквото не помнеше да го е навестявало от години. Без да иска се отплесна и си помисли колко хубаво би било ако можеше да си стои така цял ден без да мисли за работа, клиенти, ангажименти, поръчки и други подобни дивотии. Знаеше, че е невъзможно, но му харесваше да стои така отпуснат и да се наслаждава на илюзията, че изборът е негов.

Попредъвка замислено долната си устна и отвори очи. Магията все още бе тук. Монреал през пролетта е нещо наистина фантастично. Всяка живинка бърза да се порадва на живота и този забързан ритъм караше хора, животни и растения да се състезават и създаваше някаква вътрешна динамика, непозната за по-южните райони. Тръсна глава. Нямаше никакво желание да се откъсва, но не можеше да виси тук цял ден. Познаваше до болка неприятното стягане в гърдите вечер, когато отвореше пощенската кутия и отвътре се изсипеха поредните сметки, напомняния от банки, фактури и други подобни. Отдавна пощенската кутия се бе превърнала за него във враг номер едно, но това не променяше нищо. Сметките трябваше да се плащат, а единствения познат му начин това да стане бе с бачкане. До изгърбване. Понякога до изнемога. Даваше си сметка, че все пак не бива да се оплаква. Беше къде-къде по-добре да си златар за своя сметка, отколкото да се гърчиш в някоя канцелария или, пу – пу не дай си Боже, в някоя фабрика. Митето потръпна зиморничаво и бързо си доля от конячето. Така де, пролет или не, ама тоя душевен смут, който го обземаше само при мисълта за това да бачка за друг, направо го смразяваше.

Поогледа се като човек дето се е събудил след дълбок сън и посегна за GSM-a си. Трябваше да се обади до Отава за оная смахната поръчка от сребърни лъжички. Сто и двайсет парчета, моля ви се! Тия наистина не си
знаеха силата когато ги хванеше гламотията. Така де, да бяха ресторант, да ги разбере, а то... някаква си изложбена зала. Трябвало да са „на ниво“ с клиентите си. Ами да се качат на самолет тогава. Усмихна се вътрешно. Знаеше, че ще изпълни поръчката навреме. Ако трябва, нямаше да дремне цял следобед, противно на навиците си, но щеше да се покаже сериозен. Усещаше, че тия балами ще кацнат още някой път, а с това темпо дето поръчваха, вече му бяха симпатични.

Погледна визитката на Големия бос и бавно набра номера. Тия пущини подвижните телефони бяха много удобно нещо. Човек можеше да си говори и от кенефа дет се вика, и все така щеше да изглежда сериозен и представителен, както и ако седеше в стойка мирно до масивно бюро от червен махагон в офис за 100 таанета. Шантава работа бяха това тукашните бизнесмени с техните условности и претенции за сериозност, ама нямаше как, трябваше да им играе по свирката. Нали те плащаха музиката... И все пак не можа да подтисне усещането за дискомфорт. Мразеше тия нови „джаджи“ дето заливаха света около него и го караха да се чувства по-нескопосан, отколкото бе в действителност. Та той бе човек на изкуството, златар. Можеше да направи отливка на почти всичко.
Спомни си как за нанасянето в новата им къща бе направил ключ от чисто злато. Излезе толкова сполучлив, че жена му се прехласна по него повече отколкото по къщата. Остави другото, ами и пустият му брокер така се запревзема, че просто нямаше как да му откаже и му го подари. Та после се наложи и да смени бравата. Така де, няма да се остави на случайността я. Знаеше ли го тоя какво ш'му хрумне после.

Телефонът до ухото му леко изпука и ... някаква женска започна да му навива нещо на английски, а после и на френски. Митето беше вече посвикнал, че никой тук не разбираше по нашему, ама като му се случеше ей така, от раз да му закаканижат на чужд език, все се смущаваше и изпитваше чувство за вътрешна несигурност. Опита се да й обясни бавно и търпеливо, като изговаряше всяка българска дума ясно и пълно, че не търси нея, ама оная все нейното си знаеше. Накрая не издържа, тегли й една майна и затвори. Огледа се с невиждащ поглед и се опита да се успокои. Даваше си сметка, че са го набарали пак за слабото място, а той така мразеше да се чувства слаб!

Стисна устни, концентрира се и набра номера отново. Този път нямаше да има грешки. Щото квот да си говорим тия междуградски тарифи не са измислени от хора, а от зверове в човешки облик. Телефонът отново прещрака тихо и ... оная кучка пак подхвана старата песен на уше, кат че ли само него беше чакала. Не се удържа и се развика. Обясни й дълго и обстойно каква е, каква е била майка й, и какво си мисли за нея и за целия й род. По едно време си даде сметка, че тая требе да беше глуха, щот продължаваше да нарежда гаче ли й беше гукал като гълъбче. Извън себе си от яд, Митко затвори телефона и посегна към кафето. После се сети, че има нещо по-добро, бръкна в джоба си и извади плоската.
Надигна я и отпи дълга глътка. Не му пукаше кой ще го види и какво ще си помисли. Не му пукаше и за тези гадни ченгета, дето се правеха на по-християни от папата и не даваха да се консумира алкохол на обществено място. Писнало му беше да се спотайва и да крие това, което му се правеше. Нали на никого не се бъркаше. Тия защо му се мешаха на него тогава, а? Ядно отхапа голям залък от кифлата пред него, сдъвка го и ха да го глътне, когато видя врабченцата. Стори му се че прочете в невинните им очички глад и укор и се засрами. Ама и той какъв е егоист.
Те подскачаха наоколо гладнички, чирикаха жално, а той оставаше глух и недостъпен за молбата им. Чак се отврати от себе си. Отчупи едно парченце от кифлата, наплюнчи го обилно за да омекне добре и им го подхвърли. Веселата караница, която настъпи в редиците им го накара да повярва, че е на прав път. Продължи да плюнчи топчета и да им ги подхвърля, но мисълта му не беше тук. Спомни си за оная нахалница от телефона и усети как космите на врата му се изправят. Що не му паднеше някъде наоколо тая харпия, щеше да й даде да се разбере. После си даде сметка колко напразни бяха тия надежди и се замисли как да реши проблема. Нещо му подсказваше, че колкото и да звъни, все на нея ще попада, а не искаше за нищо на света да чуе отново гласа й. Изруга се на ум, че на млади години не беше си дал зор да научи поне един чужд език, ама кел файда, както казваха тукашните българчета-франкофони, когат искаха да изглеждат културни? Сега съжалението нямаше да му помогне. Трябваше му някой по-печен да му каже какво да направи, че то така както бе тръгнало не можеше да си получи парите и щеше да се чуди какво да яде със сто и дваесет лъжици, па били те и сребърни. Само че на кого да се обади? Трябваше му някой наистина окомуш, дето хем да помогне, хем да не го „разнесе“ по близки и познати, че после... пак ще стане за кашмер.

Изведнъж челото му се проясни. Разбира се, познаваше такъв човек. Хем наше момче, хем им отбираше от езиците на тия тука, дето не са хора като другите дето си сричат скромно на по един, ами току превключваха
ту на френски, ту на английски и на него нищо не му оставаше, освен да се усмихва гузно и да да се черви смутено. Митето отръска глава, взе телефона и набра номера. Него поне не можеше да сбърка, щото аверчето му го записа собственоръчно в паметта и сега можеше да си го избира само с едно натискане.

Телефонът даде два-три сигнала свободно и до болка познатият глас измуча насреща:

- Мдааа, кажи Мите!

- Аче, здрасти. Как си бе мой човек, - Митето си имаше тактика с хората, която спазваше свято. Винаги проявяваше заинтересованост към проблемите на другите. Така хем показваше възпитание, хем не им
оставяше възможност да не му отговорят със същото.

- Добре, не се оплаквам. Да не си решил да те застраховам най-накрая? Ачето беше застрахователен агент и къде на шега, къде на истина отдавна се домогваше да го „осигури“, ама Митето не се даваше. Не вярваше той на тия пущини. За него най-добрата застраховка беше дебелата пачка в банката, а останалото беше чиста заблуда. Да не говорим, че от самия принцип на застраховане го побиваха тръпки. Така де, за да получеше някой от неговите хора парите му, той самият трябваше да се гмецне. Намираше го за твърде несправедливо и не го криеше, което докарваше застрахователните агенти до полуда. Само Ачето го разбра от раз и не пропускаше да го подбазикне колчем се видеха:

- А-ааа, ето го и Митето, дето си отглежда в градинката пирамида, да види кога ще й се напука покрива. Демек, намекваше, че мисли да векува, ама го правеше някак незлобливо и Митето не му се сърдеше.

- Аче, - продължи той малко притеснено, - трябва спешно да се обадя до Отава, а не мога. Някаква овца ми се бърка всеки път и не ми дава да си проведа разговора. А пък е много важно. Ако не се свържа до обяд, ще изляза несериозен и няма да има повече поръчки. А клиентът е голям...

Това му беше хубаво на туй момче, че разбираше от половин дума. Колкото пъти до сега му беше искал услуга, никога не беше съжалявал. И сега стана така.

- А ти сигурен ли си в номера? Щот нали разбираш, може да не си виновен ти, а просто да не си го записал точно.

- Забрави! Имам го на визитна картичка, а и човекът е от години в бизнеса. Не е това случая.

Приятелчето позамълча секунда – две, па попита:

- А ти слагаш ли единица пред номера? Щот нали е междуградски разговор...

- Не, не знаех че трябва. И освен това ако правя грешка, защо все тая смахнатата се обажда и ми навива?- не мирясваше Митко.

- Ама ти сигурен ли си, че това е жив човек бе, Мите? Щото ако не набираш правилно, се включва автоматично съобщение и ти дава инструкции как да го направиш правилно.

Митко усети как изстива. Ченето му увисна и долната му джука придоби вид на отпран улук. Изломоти някакво извинение, благодари нескопосано и прекъсна линията. Затвори очи и се опита да се успокои, но му беше трудно, дяволски трудно. То бива простотия, ама чак пък толкоз като неговата! Даваше си сметка, че се е изложил страшно и от чувството за безпомощност нещо започна да го стяга ей тука на, в гърдите. Отвори очи, отпи механично от изстиналото кафе и все така замислено продължи да хвърля малко топчици на врабченцата наоколо. Тяхната врява и подскоци го поуспокоиха и постепенно нещата започнаха да изглеждат не чак толкова страшни. Какво пък, всеки прави грешки! Важното е човек да се учи от тях и да не ги повтаря, нали?

Окрилен от тая премъдрост, реши да я претвори в действие. Набра номера в Отава и... си отдъхна с облекчение, когато чу гласът на секретарката:
- Ogden & son, may I help you?

Митето си имаше уговорен код със собственика и знаеше, че момето отсреща е наясно, че той не отбира ни по английски, ни по френски. Затова без да се запъва той изпя в слушалката:

- Митко фром Монтреал. Тел мистер Огден ай ем реди уит ди ордер. И затвори. Знаеше, че това е достатъчно. Мислено благодари за пореден път на сина си, който му беше написал на български тази фраза, с която уведомяваше клиентите си. С времето, това се беше превърнало в нещо като код, който му служеше безотказно и доказваше, поне пред него самия, че в този живот не е толкова важно как ще кажеш нещата, а имаш ли какво да кажеш.

Замислен за току що преживените премеждия, Митко се приготви да си тръгва. Бръкна в джоба си, извади пари и ги постави на масичката. В този момент вниманието му бе привлечено от известна суетня наоколо.
Малко момченце го сочеше с пръст и нахилено викаше към майка си:

- Mammy, mammy, look! This gentlemen is magician! И при това сочеше с пръст наоколо. Колкото и да не разбираше чужди езици, този път Митко вдяна горе-долу за какво иде реч и с любопитство се огледа. И за втори път днес не можа да се удържи и зина широко. Само на крачка – две от него важно – важно и очевидно без никакъв страх залитаха два – три врабеца, очевидно забравили що е това страх и предпазливост.
Непосредствено до тях обаче двама техни събратя къртеха с пълна сила, кротко полегнали на тротоара. От време на време, когато врявата на хлапето станеше прекалена, те сънно припърхваха с крилца и... отново се унасяха в сладка дрямка. Постепенно странното явление привлече вниманието и на по-възрастните и те наобиколиха масичката с „магьосника“ за да се насладят напълно на странното разбирателство между огромния белокос мъж и малките кресливи скокльовци, станали внезапно така мързеливи.

Отначало Митко бе не по-малко заинтересован от това странно поведение, но изведнъж му просветна. Мамка му, топчетата! Той ги облизваше, за да ги направи по-мекички и апетитни за малките му приятели. Само че беше забравил за коняка, с който така щедро оросяваше закуската си. Пустите му пилци! То бива въздържателност, ама чак пък толкоз! Току виж някой се досети за истинската причина и... върви доказвай, че не си алкохолик. Отиде му репутацията в квартала! Мани това, ами бизнеса...

Митето стана бързо и без да губи секунда повече се отдалечи от масата. Магията на пролетта беше отлетяла безвъзвратно. По-добре беше да се залавя за работа. Там поне нещата си зависеха от него.

Ама и тия врабчета, какви слаби организми имат...

Графоманъ

7.05.2005 г.

© Захари Христов Върбанов Всички права запазени.
Публикувано: 2005-05-08