Беше лето Господне 19..., а бе майната му - беше бая отдавна и... това е. По онова време служех като редовен аскер в поделението в Горна Малина, Софийско и като естествена последица от този факт бях длъжен да угаждам на де що се намираше човешка сволоч в униформа. Щото те другарите де, по дефиниция бяха по-висшестоящи - разбирай по-висши въобще от такива като мен. Сега си давам сметка, че съм имал късмет щото ме вкараха в казармата едва навършил 18. Иначе със сигурност щях я да мръдна мантално я да утрепя някого, а можеше и двете наведнъж да ме сполетят. Сполай на шанса ми де!
Както във всяко поделение и при нас имаше какви ли не редки птици. Тогава повече им се ядосвахме отколкото да ни радваха, ама сега си давам сметка, че наистина са били образи, че и нещо отгоре. И въпреки, че не бяха един и двама, смело мога да заявя, че негово превъзходителство Съра се открояваше ярко между останалите. Наричахме го така по негово изрично желание. Чул, че в Англия викат Сър на благородниците, този скромен българин с овчарско потекло от селата около Ихтиман бе решил, че животът не си струва ако и пред неговото име не стои тази малка, но о, как сладка частица. Речено - сторено. Факта, че беше старшина на рота и можеше да коли и беси 28 човека му даде кураж да настоява в допълнение към установената по устав форма на обръщение да се добави и така гальовната за ухото му думичка. И интересно, отначало му се смееха, но постепенно привикнаха и прякорът му се лепна като лайно на риза - няма изпиране ако ще с керемида да се търкаш.
Иначе Съра не беше лош човек. Или поне не по-лош от всички останали чорбари наоколо, идеалът на които бе да служат за чорба (санким да папкат в казармата "на гювеч") и ранна пенсия. Той по цял ден киснеше в "Кебапчето" - малко кръчме от типа землянка, разположено стратегически срещу входа на поделението, смучеше ракия и набиваше салатки и кебапчета. Един ден там му се представи и поредния новопристигнал, сержант на свръхсрочна служба, когото прехвърлиха от някакъв десантен батальон около Филибето. Имах късмета да го видя още преди да влезе в "кабинета" на Съра, т.е. в кръчмата и веднага заподозрях, че тоя човек е нещо като отрицание на гравитацията на два крака. Самият факт, че все пак пазеше равновесие вече беше нещо неподдаващо се на обяснение в съгласие с природните закони. Главата му беше толкова голяма, че спокойно можеше да служи за чадър на останалата част от тялото му. Появата на макроцефала в полезрението на бавно преживящия старшина предизвика колкото непосредственатолкова и чисто човешка реакция. Съра можа само да хлъцне вдървено и против властващите по онова време порядки... взе че се прекръсти. Главчо, обръгнал на подобни сцени не се разсърди, а само го погледна благо и тихо доложи:
- Драрю сшна (това бе общоприетото съкращение на уставния повик: Другарю старшина...), разрешете да доложа. Представя ви се сержант Друмев. Зачислен съм във вашата рота. Ето назначението ми. И тъй като старшията не даваше още признаци да е дошъл на себе си, продължи - В Пловдив ми шиеха фуражка по поръчка. Може би и тук ще е най-добре така да постъпим.
След минута-две и една бърза пукница старшията започна да възстановява душевното си равновесие, но все още изглеждаше като човек, който току-що лично е бил представен на Антихриста. Като положи видимо усилие да се овладее, той преглътна с усилие спечения винервайс дето му служеше за слюнка в момента и програчи:
- Сержант, идете веднага в кухнята! Тая реплика така не се връзваше със ситуацията, че всички присъстващи помислиха че старшията е дал фира вследствие прекомерното вълнение. Със следващото си изречение обаче, този самороден гений на военната стратегия им даде да разберат колко горко са се лъгали: - Помолете баш-бакара да ви даде най-големия тиган и го занесете в тиловата част на леля Гинка. Тя ще ви ушие фуражката по него.
После старшията се връцна и отплува зад хоризонта, като ни остави със зяпнали уста.
Такъв бе Съра - единствен и неповторим. Много години по-късно, спомняйки си за него си дадох сметка, че основното с което той ни бе впечатлявал тогава бе абсолютната непредвидимост на неговите реакции. Веднъж обаче и него го сполетя нещо подобно и събитията потвърдиха блестящо, че и най-големия гявол си намира майстора.
Както повечето от старшините и дори някои от офицерите, Съра и фамилията му живееха във ведомствени блокове, построени непосредствено срещу поделението. Това даваше редица предимства. От една страна, независимо дали си бяха в къщи или в поделението, обитателите на тези шедьоври на архитектурата, построени от т. нар. КЕЧ (някои се кълняха, че тази абревиатура означавала: "Кралски Елитни Части"), но злите езици подхвърляха, че това бил отпадък от Строителните войски, та, както и да е, обитателите на грозните, жълтеникакви постройки бяха винаги под ръка на началниците си и като следствие... в постоянна готовност да ни вгорчат живота на нас - редовите войничета.
Един ден обаче, Съра се разбрал с ротния да не го търси до вечерна проверка, припалил гърбавия звяр тип Запорожец и "дий кочияшо, че фъшкиите втасаха" - понесъл се към столицата. Причината за това нехарактерно поведение била ясната и недвусмислена заръка на благоверната на благородника, която с нетърпящ възражения тон му наредила да докара майка й за рождения ден на чедото.
Съра, като откровен човек с вродено чувство за справедливост, многократно ни бе разказвал, че често, докато четял на отрочето си народни приказки имал видения как Иванчо си пати от ламята, която кой знае как имала на мястото на трите си глави образът на тъща му. Горкият човек, явно имаше проблем да осмисли тоя феномен, щото той се възпроизвеждал произволно и в други мотиви. Така, неизменно Баба Яга яхайки метлата си му се изкисквала свирепо право в лицето със същото неръкотворно изображение. Но най-страшното било когато веднъж изнурен от трудовото си ежедневие и чести притичвания до "Кебапчето" Съра задремал пред телевизора докато гледал с интерес как двама сумисти по 200 оки единия се опитвали да си докажат, че човек е произлязъл от вола като се блъскали ожесточено. Присънило му се, че и той е на ринга и с ужас установил, че кой знае как се е отзовал между двамата бабаити. Стиснал устни той и си казал, че може и тук да му е краят, ама поне да умре като мъж и истински военен. Така че - зажумял и зачакал зловещия сблъсък, който не закъснял. Кой знае защо обаче, ударът дошъл само от едната страна и естествено го проснал на татамито якой же лист хария и без дъх. Само миг след това върху му се изсипали тонове от гранясало месо, което го обгърнало отвсякъде и го лишило от възможността да си поеме въздух от друго място освен оттам, където Слънцето никога не ни огрява. Съра се дърпал, гърчел се като червей и полагал неистови усилия да се освободи, но си давал сметка, че шансовете му не са много по-големи от тези на муха, попаднала под свиня-майка на дванайсет прасенца. Все пак, с последни сили успял да се поизвърти така, че едното му око се подало изпод залялото го цунами от сланина и... Тук вече нещастникът не издържал и горко се разплакал. Лицето на лоената топка която го задушавала било на любещата тъща. С перверзна усмивка на уста тя се намествала бавно и садистично изтласквала и последните молекули въздух от премазаните му дробове. Съра не издържал на това свръхчовешко натоварване и с вик "Мама" се събудил.
Та в светлината на тези събития, сигурно няма да ви е трудно да разберете борбата, която се разгоряла в душата на благородника след като бил уведомен, че не само трябва да докара социалното зло в дома си, но и по пътя трябвало да й прави мили очи за да не й се развали, не дай си Боже, хатъра. Щото дори щерка й си давала сметка какво бедствие предстои ако маман пристигне на празника с негативен атитюд.
Така че, Съра трябвало да свие знамената и да си ги завре под мишница, заедно с възраженията си. Денят бил прекрасен и това донякъде пооправило настроението му. Пристигнал привечер в София и веднага акостирал на паркинга под блока на тъщата. Последната, бидейки информирана за събитието била "почти" готова, което обяснява факта, че само два часа по-късно, двамата се настанили в Запорожката и се понесли на път. Сега обърнете внимание на един важен факт. Тъщата, подобно на всички бедствия в човешки облик, много добре си давала сметка за топлите чувства на зет си към нея. Така де, може и да била дебела, грозна и зла като фурия, но не била малоумна, дума да няма. Затова още при влизането си в превозното средство тя предвидливо се настанила на задната седалка. Ход, заслужаващ адмирации от стратегическа и всякаква друга гледна точки. Първо, така била сигурна, че любимия зет няма да й извърти някой номер и да вземе да тресне някъде "колата" та да я претрепе. Факта, че той самия би се подложил на риск въобще не я впечатлявал, доколкото тя ясно си давала сметка за неговата незначимост, сравнена с удовлетворението от възможността да й види сметката. И второ, отзад й било доста по-широчко. Така де, тоя мухльо поне някоя по-комфортна кола да си беше взел, а то това подобие на самоходен фотьойл гаче ли й стискал в раменете, пък за ханша да не говорим. Уффф...
И така, странната двойка се понесла вихрено обратно към Горна Малина. Съра се правел на съсредоточен в пътя и мълчал, тъщата не мирясвала и му давала съвети нон-стоп... Изобщо пътуването протичало нормално докато не стигнали отклонението за Елин Пелин, където внезапно превозното средство започнало да "киха" и да подрипва и изобщо дало всички признаци на разстройство. С един поглед водачът на впряга установил, че причината за това необяснимо поведение е почти пълната липса на бензин. Изпитал облекчение, че това не станало по-късно - били само на 200 метра от една бензиностанция. Естествено за времето докато акостират до бензоколонката му се наложило да изслуша убедителна лекция какъв формен идиот трябва да е за да допусне да тръгне на път и да вози и ДРУГ ЧОВЕК без да провери колата, но Съра бил обръгнал вече, а и с наближаването на дома у него се появила надеждица, че там можело да стане чудо и чудовището, което возел да вземе да се поразмекне под въздействие на внука си и дори... да млъкне за малко. Обзет от тези светли мисли старшията налял бензин и се потътрил в бензиностанцията да го плати. И тогава светът се срутил върху му. Навън, някакъв муньо със ситроен, загледан в деколтето на спътницата си и забързан да зареди по-бързо и да отпраши нанякъде с нея, най-вероятно за да я опраши (Съра диксит), не забелязал наличието на Запорожеца и с пълна скорост го фраснал отзад. Като последица от това се случили няколко неща: Първо, двигателят на казашкия самовар не можал да се удържи на тампоните си и с грохот се стоварил на асфалта. Второ, сплескан до неузнаваемост целия комплекс от гайки и тенекии направил елегантен магарешки отскок и се отзовал на три метра напред, като почти възседнал предно стоящия му Москвич. И трето, но далеч по-важно от предходните, от удара задното стъкло се счупило и от раз отпрало половината от лявото ухо на тъщата. Воят, който последвал бил с такава сила, че Съра го чул през стъклото на бензиностанцията. Като схванал мигновено случващото се, той превъзмогнал надигащото се в гърдите му чувство на благодарност към Всевишния и все пак се затичал към остатъците от колата си с тайната надежда, че присъствието му ще е необходимо единствено за освидетелстване на тленните останки. Така зарадван, нещастникът забравил с кого си имал работа и неблагоразумно заврял чутурата си в отломките за да види какво става. Грешка! Огромна грешка!!! Свита във вътрешността на возилото, обляна в собствената си кръв, с очи облещени като да рискували да паднат в краката й, хидрата надала кански рев и с две ръце се впила във врата на нещастника. Устата й се била запенила и издавала страшни звуци и откъслечни думи, от които все пак ставало ясно, че звера в рокля е убеден, че зет й се е наговорил с шофьора на Ситроена да й видят сметката заедно. В последвалата борба, Съра с горчивина разбрал колко много е подценявал тъща си, оприличавайки я на чудовище. Тя била нещо несравнимо по-страшно. Стиснат в страшното менгеме на пръстите й, затиснат под телесата й, той започнал да се дави и да халюцинира и взел да се пита дали не е бил по-добре в съня си, когато бил размазван бавно и методично, но поне липсвало това убийствено звуково оформление.
Спасил го бензинджията, който успял да сформира опълченска дружина от присъстващите на паркинга и с общи усилия надвили на тъщата.
Знаете ли, оттогава са минали наистина много години. Смених доста коли, живях на различни места по света. Би могло да се предположи, че новите впечатления ще покрият миналото с булото на забравата. Нъц. Нихил. Не става, значи и туйто. Колкот пъти се мерна на бензиностанция, споменът за Съра и женския булдог дето му бил вменен за тъща веднага изпъкват пред мен. Понякога се смея на ум, понякога... абе идва ми да си плюя в пазвата и да отправя една благодарност към Него, че не ме е орисал така. Благодаря ти Боже, благодаря!!!
