ЩО Е ТОВА ТЕЛЕВИЗИЯ И ОСТАВЯ ЛИ ТЯ МЯСТО ЗА НАС - ХОРАТА?

Лесно е да се предвиди реакцията на множество читатели - „Що за глупав въпрос?“. Да, ама не съвсем. Ето защо.

Вероятно все още не са малко тези от вас, които си спомнят първите телевизори. Те се появиха у нас някъде в началото на 60-те години и се характеризираха с „прекрасен“ черно-бял образ, силно нестабилна картина и ... двучасови предавания в две от седмичните вечери. Отначало програмите бяха стандартни и приключваха безапелационно някъде около 20:00 часа. После, човек можеше с часове да се любува на някаква завеса, която изпълняваше ролята на запълващ фактор и бе къде по-интересна от последващия празен екран. Впрочем, това продължи доста дълго. Едва към началото на 70-те години нещата започнаха да се променят и то бавно и явно – мъчително. Така бе у нас, но не и на други места.

Защо сега ви разказвам всичко това? Защото искам да направя паралел с това, което е днешната телевизия и с ролята, която тя играе в живота ни. Роля, която, никой не може да отрече, е значима и по всичко личи еволюира по някакви свои закони. Да се опитаме да ги очертаем и да предвидим къде се е насочила тази най-мощна медия на нашето съвремие.

Не само у нас, но и навсякъде по света телевизията се развиваше по една възходяща градация. Започна с черно-белите сандъци, с нестабилен образ, с „опипване“ на маркетинговите подходи и рекламната политика. После се появиха цветните телевизори. Те също така бяха огромни, но образът им бе чувствително по-добър. Паралелно с появата им започна да се увеличава и времетраенето на ежедневните емисии и скоро по много от водещите канали бе достигнат теоретичния максимум от 24 часа в денонощието. Тогава се разрази истинска битка за рейтинги и клиенти, респективно за печалба от реклами. Рекламата не само се превърна в „хляб наш насъщний“ за цялата индустрия, но и започна да диктува съдържанието, разпределението на емисиите в различните моменти на денонощието, започна да определя поведението и на водещите, както и времето с което те разполагат за реализация на поверената им емисия. Рекламата се превърна в Бог на телевизията, чиито решения не се опитва да оспори никой.

И сега достигаме до настоящия момент. Характерно за телевизията от няколко години насам е, че се налага убеждението, че тя поизчерпа ресурсите на зрелищността. Така де, не можеш да убиеш един човек повече от един път в рамките на един филм, нали? Впрочем и това не е съвсем вярно. Случва се героите да повъзкръснат за малко, само колкото да дадат възможност на „добрия“ герой да ги довърши още веднъж за по-голям ефект. Веднъж дори ми се случи да гледам един индийски филм от Боливуд, в който „лошия“ герой прояви нечовешка и бих казал надбиологична издръжливост и беше убиван в продължение на пет минути с всички възможни средства. Гледката бе просто отвратителна, независимо, че очакванията ми за този тип филми никога не са били високи. Иска ми се да ме разберете правилно. Не съм против това, човек да „разпусне“ с някой нестандартен сюжет, да погледа нещо, което знае, че никога не би се случило в действителност... Но да наблюдаваш как колят някого, вадят му очите с кол, горят го с факла, чупят му ръцете и краката кост по кост и накрая му отрязват главата в едър план – това малко надминава разбиранията ми за приключение. Оправданието, че този типаж е извършил нещо ужасно в началото на филма не дава достатъчно основание за такава диващина.

Впрочем, намерението ми не е да критикувам жестокостта и насилието, които струят от телевизионния екран. Иска ми се да очертая тенденциите, които личат доста ясно в развитието на тази важна компонента на нашия живот. От историята знаем, че човечеството е изживяло много моменти на жестокост, кръвопролития, войни, епидемии, прояви на верска и национална нетърпимост и какво ли не още. Това обаче се е случило реално – наистина. С появата на телевизията нашия съвременник за първи път е в състояние да види неща, които ако трябваше да се случат около или с него самия, вероятно биха го довели до гибел или най-малкото, биха го осакатили – физически или духовно. С други думи, телевизията се е превърнала в предпазен клапан, вентил, който изпуска напрежението от нас и като резултат ни спестява неудобството да преживеем фатални неща. Дотук добре. Даже много добре! Но, нека се върнем малко по-горе.

Рекламата – Бог

Тя се храни от новости в усещанията на хората, от това, че те се задържат пред екрана. А те го правят и ще го правят единствено ако виждат на същия този екран нещо НОВО. Ето тук започват проблемите. Защото не е възможно да поднасяш все по-нови и нови неща на аудиторията. В началото – самата телевизия бе новостта. Хората се трупаха само за да видят това чудо – телевизора, което превръщаше нашия дом в кино и дори нещо повече. После се появиха известните водещи – звезди, които със своя магнетизъм и чар събираха хиляди пред синия екран. Спомнете си Джони Карсън, а в наши дни Джей Лено и Лари Кинг. Появиха се прекрасни телевизионни предавания с висока познавателна стойност. Достатъчно е да споменем цели канали, като Discovery, National Geographic и Animal Planet. Скоро обаче и те не достигаха. Публиката искаше нещо ново, вълнуващо, нещо, което – да запълни дългите вечери в къщи пред телевизора. Запомнете това. Ще се върнем отново на него .

Тогава закономерно се появи насилието. По-точно казано, то си проправи път и зае предна, водеща позиция. Отначало темпото на налагането му бе по-бавно, после се ускори и накрая достигна до ситуация на пълно доминиране. По пътя на естествената градация на „силните“ възприятия, това положение бе само по себе си много интересно. Така, както нищо не може да надмине стойността на природните константи, телевизията също бе ограничена в показването на насилие, перверзии, секс и други подобни от... възможностите на човешкото съзнание да възприема. И точно когато започнаха да се чуват гласове, че телевизията е достигнала предела си, специалистите по реклама не закъсняха да ни изненадат с ново откритие: Реалити шоу. Не може да се каже, че идеята за него е нова. Още в древния Рим зрителите в Колизеума са присъствали на неговия прото-вариант. Самата телевизия и кино също лансираха идеята и „опипаха почвата“ за лансирането на тази новост. Нека си спомним съдържанието на филми като Бягащия мъж (Running Man) с Арнолд Шварценегер и „Шоуто на Труман“ (The Truman Show) с Джим Кери. Идеята бързо се наложи и се оказа така плодовита, че дори се обособи и цял телевизионен канал: Explorer. Какво обаче бе новото в случая? Без съмнение – интерактивността. Телевизията отдавна се стреми да преодолее изолацията на зрителя и усещането за еднопосочност на информацията – от телевизора към потребителя. Появата на Интернет вдъхна някои надежди, но те бяха бързо попарени, когато стана ясно, че изискванията за трансфер на информацията далеч надхвърлят настоящите технически възможности на мрежата. И въпреки, че в много лаборатории по света работата продължава да кипи и се търси решение на този проблем, на този етап, по-успешна идея се оказа зрителят да участва в психологичен план в събитията на екрана. Така се стигна до появата на шедьовър като Биг Брадър, който сам по себе си се явява еманация на идеята. За всеки непредубеден наблюдател е ясно, че ресурсите, употребени за това предаване многократно надминават изискванията за неговата реализация. Сценаристи, режисьори и менажери участват в организацията на събитието, но след тях идват психолози, социолози, а напоследък дори и политици. Всеки едни от тези индиректни участници интуитивно чувства, че му се предоставя възможност да получи „част от тортата“ и на драго сърце участва в обсъждания, които само преди година-две биха се приели за безсмислени и съвършено незначителни. Сега обаче ситуацията е друга. Обществото като цяло е склонно да обсъжда с голяма съпричастност проблемите на своите „герои“, защото те са част от самото него и това придава непознат в миналото дух на съпричастност.

Сега нека се върнем към казаното по-горе. Телевизията се е превърнала в нещо значимо за нашия живот. Тя вече е равноправен, а понякога и доминиращ член в семейството ни. Времето, което отделяме всяка вечер за нея, в много случаи далеч надхвърля това, което посвещаваме сумарно на останалите ни семейни ангажименти. На какво се дължи това? Дали на факта, че информацията, която ни достига през този канал е недостъпна по друг или поради лекотата на възприятието й? Това наистина няма значение. Резултатът е важен. А той е безспорен. Всеки един от нас получава еднакво количество информация от телевизията и разполага с нея по начин, по който той прецени, че е необходимо. Обърнете внимание обаче! Ние само получаваме информация, но не сме в състояние да й отговорим, т.е. да я оползотворим. По дефиниция, ние сме пасивни наблюдатели на това, което става. Дори когато обсъждаме активно съдбата на един или друг герой на Биг Брадър, ние не излизаме от тази ни роля. Защото практически механизмите за въздействие върху ситуацията са минимални. Именно затова създателите на шоуто са се помъчили да въвлекат зрителя по-активно и са му дали правото да гласува за изгонването на един или друг от участниците. Което в последна сметка е слаба утеха доколкото индивидуалните ни предпочитания се пречупват през призмата на „болшинството“. И все пак е крачка напред в сравнение с традиционната телевизия.

И сега стигаме до това, което ме накара да напиша тези редове. Перспективата. Това, което ни очаква оттук насетне. Няма да сбъркаме ако оприличим телевизията на един хищен организъм, който съществува от поглъщането на поредната си жертва. На някои от вас това определение може да се стори пресилено. Няма да споря. Съдете сами.

Телевизията премина през множество етапи в които тя буквално сдъвка и изплю множество тенденции, идеи и похвати за привличане на зрителския интерес. Парадоксът е, че колкото повече емоции предизвиква дадено предаване, толкова по-активен е зрителския интерес към него и... толкова по-бързо се „износва“ предаването. Възприемането на насилието, като най-висока точка на първичност на възприятието ни е също така крайно, както и всички останали акценти в миналото. Ето защо, в момента в който публиката започне да проявява признаци на загуба на интерес към шоу програми от типа на Биг Брадър, продуцентите ще трябва да предложат нещо ново. То обаче не може да бъде нищо познато – просто връщане назад е невъзможно. Ето защо, предполагам ще се отиде към вариант на реалити шоу с елементи на насилие. При това не насилие в неговата начална фаза – насилие върху себе си с цел постигане на някакъв успех, какъвто е случая с участниците в предавания от рода на Survival, а насилие истинско, по-близко до това от „Бягащия мъж“. Насилие от този тип би могло да се „разработва“ продължително време и печалбите от него могат да бъдат астрономични. Един страничен ефект от него би бил, че огромните маси от хора, които са практически „ненужни“ на обществото ще намерят нов стимул да си стоят в къщи и да „консумират“ силни усещания от телевизора, които да им заместят истинското участие в живота. Звучи жестоко? Ни най-малко. „Жестоко“ е етична категория, а тук става дума за пари. Много пари! Това е само една констатация на вече утвърден факт. Помислете! Какво биха правили в противен случай всички тия безработни, ниско квалифицирани или без квалификация хора, пенсионери, хронично болни и сакати. Най-вероятно те биха си потърсили по един или друг начин правата. Това обаче никога няма да стане докато пред тях стои алтернативата да „изживяват активно“ съдбата на Тейлър и Рик от безкрайния сериал Тhe Bold and the Beautiful, а когато това се „износи“ нищо чудно да започнат да се тълпят около екрана за някой вариант на битка за лично оцеляване. При това с елементи на интерактивност.

Какво ще последва след това дори не ми се мисли. Впрочем, може би не си и заслужава да се мисли по този въпрос. Нали „болшинството“ ще има решаващата дума. Значи каквото и да се случи, това ще е по желание на „народа“.

Какво тук значи някаква си личност?!?