Екзистенциален въпрос

Шумът в пицарията достигаше висини, съизмерими единствено с напрежението на кипящата работа. Вратата се отваряше за малко, колкото да пропусне някой шофьор вътре и не след дълго случаен минувач можеше да види същия човек да се изнася навън като че ли изхвърлен от катапулт.

Хаким, менажерът, стоеше в средата на миниатюрния си кабинет от стъкло, наподобяващ телефонна кабина и дирижираше цялата тази суетня с усещането на човек, комуто се е отдало да попадне в трезора на голяма банка незабелязан и са му разрешили да си вземе оттам това, което може да отнесе. И той смяташе да го направи, Аллах му бе свидетел.

Шофьорите усещаха настроението на момента и правеха всичко възможно да ускорят доставките. Всички бяха малко напрегнати, но доволни. Паричките валяха отвсякъде. Щеше да има за всички.

Внезапно Мустафа, който приемаше поръчките вдигна ръка и направи знак. Хаким го видя и бързо изскочи от кабинката си.

- Какво става, VIP повикване ли има?

- Да. И то от „Цитаделата”. Някакъв баровец се е прибрал късно от бачкане и иска нещо за дъвчене, че у тях си нямал нищо.

Имаха си уговорка, която се спазваше свято. Всички клиенти бяха важни, но някои наистина бяха по-важни. Кварталът беше богат, но имаше някои зони, които направо не се подаваха на описание. Викаха им „Черните дупки”, защото това, което ставаше там, никой, никога не го научаваше. В тях живееха едни от най-богатите хора на Монреал и за спокойствието им се грижеха екипи от истински специалисти, подбирани измежду най-добрите в своите области. Едно обаче се знаеше добре от всички. Дискретността бе най-високо цененото качество и тази истина се приемаше безрезервно.

Без да иска Хаким се стегна. Уестмаунт си беше милионерски район, това и децата го знаеха. Цитаделата обаче бе нещо специално, дори за него. Така наричаха един некрасив, сивкав блок на осем етажа, който се простираше на площ от два – три декара. Нямаше двор, нямаше огради. Просто жилищен блок, непредизвикващ с нищо интереса на случайния минувач. В началото, когато Хаким току-що бе откупил френчайза от Domino’s пица, никой не обръщаше специално внимание на сградата и обитателите й. По-късно се понесоха слухове за приказно богати хора, които живееха там, но така и нищо не се знаеше със сигурност.

Тази вечер обаче някой позвъни оттам и направи поръчка. Предстоеше разбулването на тайната и менаджерското сърце на Хаким се изпълни със стаена надежда, че на и без това богатия небосклон на района му ще заблести още една ярка VIP звезда.

Теглиха чоп и се падна на Джо – барабанистчето да я изпълни. Когато се върна, нещо в поведението му се бе променило и това го забелязаха всички.

- Кво стана бе, Джо? – подемна го Харви. Да не си видял призрак та си се изблещил такъв?

Шегата бе незлоблива и Джо не се впрегна, но въпросът му даде повод да се разприказва, а това не бе нещо от което той се лишаваше лесно.

- Момчета, не знаете какво има там, - извиси глас той. – Това не е за хора. Това е за боговете. Тези, които го чуха се спогледаха. Джо беше известен с желанието си да сподели, понякога дори и това, за което не го питаха. Но не беше от тия, които си измислят, категорично!

- Тия са си построили Рая на земята! – продължаваше ораторът. – Вие замисляли ли сте се, че отвън никога не свети?

Сега и другите си дадоха сметка, че наистина, никога не бяха виждали светлина да излиза от сградата вечер.

- Стъклата са от някаква странна материя и не пускат светлината да излиза навън, - продължи Джо. – Във фоайето е пълно с асансьори. Зачудих се за какво са им толкова. После научих, че са по един за апартамент – на всеки – отделен. А самото фоайе ако видите какво е, свят ще ви се завие! Имат си вътрешен водопад със затворен цикъл. Само той е към десет метра висок, а шумът се регулира с потенциометър, като на радио... – Набрал скорост и при гледката на зяпналите го колеги, Джо просто нямаше сили да се спре и продължи да залива аудиторията си с нови факти.

- Портиерите са четрима, през цялото време. Навсякъде има камери, като че ли си в Холивуд. Докато се обаждаха на моя човек с поръчката да го питат дали да ме пуснат, обади се някаква мадама от петия етаж да се оплаче, че кучето й имало колики и момчетата долу повикаха ветеринарен лекар. В два часа през нощта, представяте ли си?!? Ама най-се шашнах, когато единия от портиерите (после разбрах, че и тримата били дипломирани инженери), се обърна към шефа си и му каза, че един от компютрите сигнализирал, че някаква крушка на седмия етаж ще изгори след 10-ина минути, та той щял да иде да я смени...

- А стига бе, - не издържа дебелия Чарли - ти ни взе за канарчета. Инженери за портиери, тоя чувая ли се какви ги дрънка. Това да не ти е Африка бе? Тука на инженерите им свалят звезди от небето... Явно, дебелака щеше да продължи в този дух още дълго, но се намеси Хаким:

- Аз пък го вярвам. Всичко е въпрос на пари. Ако ги имаш много, а тия в Цитаделата изглежда наистина ги имат, можеш да си купиш каквото поискаш, че даже и инженери, защо не. - И като видя, че дебелия не мирясва и е зинал да вземе думата отново, допълни с безразличен тон - Аз самият имам докторат по индустриална химия от университета в Техеран. И какво от това - продавам пици.

Момчетата се умълчаха внезапно. Никой, никога не бе чувал "шефа" да говори за себе си и миналото си до сега. Явно го ядеше здраво отвътре, щом се изпусна сега и те не знаеха как да реагират.

Като видя, че разговорът замря, Джо реши че най-добре ще е да се направи, че не е разбрал подтекста на казаното и продължи с разказа си, все едно, че не са го прекъсвали:

- Междувременно моя човек потвърди че е поръчал пица и единият от портиерите ме отведе до асансьора. Вътре се оказа едно момче, което лъскаше металните части и огледалата с такава стръв, като че ли от това му зависеше напредъка в живота. Искам да ви кажа, че в тоя блок хората явно никога не спят и бачкат много здраво, заключи Джо.

- Добре де, а как те посрещна твоя човек, - подметна Харви. Наду пуяк ли беше или арабия?

- Абе, остави се! – не ми се приказва, внезапно се дръпна Джо.

- Що бе, кажи да знаем какво да очакваме от клиентите там, - подхвана го шишкавия Чарли. – Или може би бакшишът е бил такъв, че не ти се ще друг да ходи там за да не ти развали далаверката, а?

Джо го изгледа някак особено, бръкна в джоба си и извади банкнота от два долара.

- Ето го „големият” бакшиш. Ако щеш ми вярвай, това е, което получих. И знаеш ли какво? Няма да похарча тези пари. Ще си ги пазя, и ще ги гледам от време на време. Защото това не са пари, а урок, при това безценен. – После сякаш поразмисли и продължи бързо:

- Представете си момчета, асансьорът спира на етажа и задната стена се отвори. Обръщам се аз и гледам един хол, като бейзболно игрище, обзаведен стилно и с мебели като от някой музей. Всичко чисто, лъскаво, абе направо като че ли не е докосвано с ръка. Ако щете вярвайте, но до прозорецът имаше два кръстосани слонски зъба най-малко по метър и половина парчето. На прага стоеше към шейсет годишен човек с официален черен панталон с тиранти и бяла риза. На врата му висеше развързана черна папийонка. Поздравихме се, той пое кутията и ми благодари за бързата доставка. После взе да си тарашува по джобовете за пари и се провикна:

- Скъпа, дай ми моля те 20 долара да платя пицата. От вътрешността на музея се появи „скъпата” и ако вратата на асансьора не се бе затворила зад мен, щях като едното нищо да скоча обратно в шахтата. Такова грозилище не съм виждал и във филм на ужасите! Слаба, висока, със силно стиснати тънки устни, самоходната прокоба направо излъчваше омраза към всичко, което диша и не е умряло още от само себе си. После отвори уста и чух глас, който спокойно можеше да се приеме като комбинация от скърцане на вилица по влажна чиния и съскане на гърмяща змия:

- Скъпи, защо са ти двайсет долара? Та пицата струва само шестнайсет?!?

- Да де, ама нямам никакви пари в мен, а и на момчето трябва да дадем нещо, нали скъпа?

Явно обаче, скъпата си имаше собствено мнение по въпроса. Тя нервно тръсна петдесетината косъма, които се развяваха на воля по темето й в ролята на прическа и блъвна нова доза жлъч:

- Така не се прави, скъпи! Много разглезваш хората около себе си. Като им даваш лесно пари, те ще си помислят, че това е норма. Помислял ли си някога, че не всички имат твоите финансови възможности? Представи си как ще се почувства това момче, когато отиде на следващия си адрес и там му дадат много по-малък бакшиш. Убедена съм, че то ще ти е благодарно за урока и няма да се разсърди и на два долара, нали? – После страшилището ме изгледа като да бях гол охлюв върху холната й маса от махагон, приближи се към мен и просъска:

- Сигурна съм, че момчето има дребни да ни върне два долара.

Момчето имаше и й ги върна. Струва ми се, че и да нямах, пак щях да й ги върна, само да ме оставеше да се измъкна жив оттам. Мъжът й ме изгледа съчувствено, после махна с ръка и влезе в една от стаите. Имам чувството, че не искаше да виждам безпомощността му в присъствието на домашната му Горгона.

На излизане от асансьора срещнах забързания ветеринарен лекар, който тъкмо пристигаше за да осигури комфорта на песа от петия етаж. Срещу него, от другата страна на коридора идваше инженерът в ливрея и носеше крушката, която наистина бе изгоряла навреме.
...

Обикновено забързания ритъм на работата в пицарията не оставяше кой знае колко време за коментари на подобни случки. Този път обаче никой като че не бързаше. Момчетата се замислиха, всеки за нещо свое си и изглеждаха някак завеяни за момент. Това даде на Джо възможност да продължи монолога си:

- И знаете ли какво момчета? – Този човек има пари да ни купи и продаде барабар с улицата. Сигурен съм в това. Въпреки това в къщи няма нищо за ядене и нагъва същата пица като нас, нали? Сигурно наближава шейсетака, а бачка до два часа през нощта. И като се прибере в къщи, трябва да съжителствува с крокодил на свобода и при това да му вика „мила”. Ама може ли някой да ми обясни, моля ви се, за какво му са тогава парите? Ми че той нито време има да си ги изхарчи, нито ищах, сигурен съм.

Никой не отговори на този въпрос. Джо се повъртя, повъртя, пък грабна следващата поръчка и се изгуби в нощта.

Захари Върбанов

Наистина ли ставаме за Европа?

От известно време насам имам силното усещане, че нещо не в ред с милата ни родна страна. Сигурно не съм единствен, но при мен това започна да се усилва скокообразно с всяка новина, която говори за нещо ненормално, дълбоко залегнало в нашата национална психика и проявяващо се с невероятна сила все по-често. Съдете сами.

На 18 декември самолетите на България Еър по направления за Мадрид и Лондон излетяха със закъснение, достойно за книгата на Гинес: над 12 часа.

При това причини за забавянето не бяха посочени. Обърнете внимание, през това време, макар и със забавяне от около час, самолетите на други компании продължаваха да излитат и кацат. Летище София не бе затворено. Пистите са били почистени, въпреки снеговалежа, това е сигурно. Каква може да бъде причината единствено самолетите на една единствена компания да не излитат? Не е далеч от ума – нещо между тази компания и летищните власти е куцало. Чуха се много неща, че компанията дължи летищни такси и какво ли не още. В действителност, няма никакво значение какво и колко дължи един търговски субект на друг. Случилото се може да бъде охарактеризирано като вземане на заложници. Защото пътниците за тези фамозни полети са били редовни – платили са своите такси, билети и всичко останало. И въпреки всичко, те са били изкупителните жертви на властващия балкански манталитет, който ни е превърнал в нарицателно за невъзпитани и некоректни хора в цяла Европа.

Време е да се събудим. Ние все още живеем в примитивно общество, ръководено от принципи като „правото на по-силния” или „фамилните закони”. В това време светът не само се развива, но и набира скорост в този процес. До преди 15-ина години имахме оправдание, че ни е забавил социализма. С какво обаче ще се оправдаваме в бъдеще? И изобщо, може ли нещо да оправдае грубостта, невъзпитанието, пренебрежението към интересите на другите, простотията...

Не зная как нашите политици си представят приемането на страна като България в Европейски Съюз, но за мен това наистина е загадка. Трябва или да си сляп или да имаш крокодилска кожа за да можеш да поискаш да влезеш като бабаит в един дом, в който хората се държат поне привидно възпитано. И при това да се правиш, че нищо не се е случило.

Подобен е случая с не по-малко фамозния доклад на Европейската комисия за престъпността в България. Такъв доклад или е бил подготвен или не. Трета възможност няма. Но дори и да приемем, че не е съществувал, самият факт, че се повдига въпроса за размера на нашата престъпност, сливането й с държавата и невъзможността на обществото ни да се пребори с нея, това е достатъчен повод да се замислим какво ще последва, когато наближи времето за приемането ни в ЕС. Би било наивно и безотговорно да си мислим, че богатите европейски страни ще допуснат сами Кумчо Вълчо в кошарата за да си натръшка той колкото му харесат овчици.

Проблемът с нашия светоглед е, че той е отделен от реалните процеси по света. Ние гледаме на света като на място за обогатяване, от което би било добре да си вземем каквото си нямаме и после да си се приберем у дома и да се „наживеем”. Трудно мога да си представя по-погрешна постановка от тази.

Първо, светът не е създаден за да ни е добре на нас. Ние сме тези, които съществуват благодарение на това, че той го допуска. Който не вярва, да си припомни какво се случи на Югославия.

Второ, с приближаването ни към ЕС все по-малко „тук” ще може да осигурява закрила на мутрести печалбари, направили „гуша” зад граница. Просто границата ще избледнява, а следователно и защитата срещу законността ще отслабва.

Иска ми си да вярвам, че чудото ще се случи и все пак ще ни пуснат и нас в Европа. Но като се оглеждам какво представляваме без да искам си задавам въпроса: „А защо да стане така? За да донесем разруха и нещастие на цяла Европа ли?”

Захари Върбанов