ЗЪБАР

Кабинета не се различаваше с нищо от всеки подобен по онова време. Освен задължителните аксесоари - машинката на ужасите и стола за изтезания, по стените присъстваха множество стилизирани картинки на човешки челюсти, показващи съвършено нагледно как от един здрав зъб може да да се получи чудесна гангрена и да ти отнесе половината от главата. Като допълним и характерния аромат на медицински спирт, деликатно примесен с отенък на гной и прах, идилията ставаше пълна.

Моя милост стоях на кожения стол изпънат като бръснарски каиш и се опитвах да броя обратно от сто надолу. Не помагаше защото болката беше ужасна, но аз упорствах. Смятах че ако мисълта ми е заета с нещо друго може да си спестя някоя милисекунда страдание и това ме подтикваше да постоянствам с упорството на роден дебил.

Младото докторче правеше всичко по силите си да ме поокуражи, ама със същия успех можеше и да ми показва репродукции от картините на велики майстори на кубизма. Бях така пищисан, че думите му се плъзгаха по повърхността на изтръпналия ми мозък и се оттичаха оттам право в канализацията. Вследствие от което и отгоре на всичко започна зверски да ми се пикае, ама нямаше как да си го кажа - в устата ми имаше към килограм лигнин и лъскаво желязо, достатъчно да си сглоби човек приличен кухненски сервиз за шестима.

Предвид така нахвърляната обстановка, отначало не обръщах внимание на нищо друго освен собственото си страдание, но малко по малко започнах да осъзнавам, че не съм единствения в усмърдения кабинет който страдаше. Ако се съдеше по звуците, които издаваше палачът ми, най-вероятно и неговата не беше лесна. Мина ми през ума, че може и да е седнал на някое от тия остри зъбарски инструментчета, дето предизвикват изпотяване под ноктите и на най-закоравелите главорези и при тази мисъл дори се опитах да се усмихна, но единствения резултат бе че разчекнатата ми до безобразие уста ме заболя още по-силно, ако това въобще бе възможно.

Най-сетне моят инквизитор се пооблегна назад, изгледа с достойнство това, което бе сътворил и не без задоволство изфъфли:

- Мисля, че си готов. Изпилих ти зъбчето, сложих коронката - изобщо сега си муцка!

Муцката не каза нищо, защото в устата му все още се намираше половината от дневната продукция на хартиения завод в Свищов, но не мога да отрека, че почувствах облекчение и като следствие от това си позволих да въздъхна с много чувство. Палачът в бяло ми се усмихна нежно и започна да вади малко по малко талашът от устата ми. После в порив на творческо вдъхновение взе някакво боцкало увенчано с масивен метален топуз в края от масичката до него и започна да потропва по ред върху всичките ми зъби. Имах чувството че се вживява в ролята на железничар с каменарски чук, а на мен гледа като на парен локомотив. Тъкмо се приготвих да се пошегувам с това и... пареща болка проряза сетивата ми така неочаквано, че чак изквичах. Реакцията ми явно стресна любителя - стрелочник, защото той с недоверие надникна в устата ми и неизразимо по-леко отново потропа върху един от зъбите ми. Измучах отчаяно и го погледнах с такава злоба, че той изобщо и не помисли да потрети.

- Не искам да те безпокоя, но тук нещо не ми харесва, - съобщи ми той, явно надявайки се, че нещо в ситуацията харесва на мен. После, без да ме остави да се намеся продължи: - Мисля, че има някакъв проблем със съседния зъб на този, дето го работихме и трябва да го проверим.

Това, че говореше в множествено число за току-що приключилата работа по ремонтиране на един от кътниците ми въобще не ме трогна. Само при мисълта, че има възможност да остана още в тая дупка за изтезания ручейчета студена пот се понасяха по гръбнака ми.

Все пак успях да изграча:

- И сеа кво?

- Сеа - отиваш на рентген и си правиш снимчица да видим къде е проблема, щото иначе само ш` гадаем.

Покосен от толкоз мъдрост в едно изречение дори аз не намерих какво да кажа и затова се изнизах като мокра връв от кабинета. Час и половина по-късно статуквото бе възстановено. Зъбарят хапеше замислено долната си устна и разглеждаше на светлината на прашната крушка още влажната снимка на съдържанието на ченето ми, а аз се сварявах бавно но сигурно в собствената си лой. И без да бях Петричката врачка се виждаше, че края на днешното изтезание се отлагаше за неопределено време.

- Виждаш ли това светло петънце отстрани на зъба, ето тук - посочи с нокътя на кутрето си младия главорез. Това е кариес, ама не сме го видели и ше требе да го оправиме, щото иначе язък за целия зор до сега. Коронката дето ти я сложихме сутринта се опира в кариеса и ако не му видим сметката той ще продължи да си действа и ш`ти иди целия зъб. С други думи - язък за барута досега. Ще трябва да свалим коронката, да почистим болния зъб и да го пломбираме и после пак да сложим коронката.

Говедото говореше така мазно, като че ли наистина двамата с него бяхме правили нещо цяла сутрин в МОЯТА уста и сега се налагаше да оправим НАШАТА грешка. Подтиснах с голямо усилие желанието си да му света един бърз десен прав и да му обясня, че СМЕ го фраснали по погрешка. И за да не издам напиращите в гърдите ми чувства - зинах като да исках да налапам целия свят. Зъбарчето прие това като знак на съгласие и на часа се зае да разбие ченето ми с нещо подобно на умалена пушка-помпа, която не стреляше, ама при всеки удар предизвикваше малък до среден комоциум в нещастната ми глава. На третия - четвъртия удар коронката излетя от устата ми и падна на мазния балатум. Без да се смущава ни най-малко, извергът насреща ми я вдигна, позабърса я с една салфетка и остави на миниатюрната си масичка да отлежава в компанията на останалите сечива за предизвикване на болка у нормалните хора.

Бях се примирил до такава степен, че вече дори и не се опитвах да броя на ум. Чувствах се като парцал, престоял поне година накиснат в помия. Затова оставих гаднярът да прави каквото си иска в устната ми кухина. Мислех си вяло, че вече съм видял всичко най-ужасно на тоя свят и нищо повече не би могло да ме впечатли. Грешка! Разбрах го минута по-късно, когато върхът на бормашината се докосна до болния ми зъб. В гравата ми избухна синкава светлина, а усещането беше, че машинката нави около свредела си поне половин километър от нервите ми подобно на варен макарон. Реакцията ми трябва да е била баш-бая зашеметяваща, щото когат дойдох малко от малко на себе си, докторчето беше вдигнало гард на почти метър от мен и в очите му не се четеше вече предишната отвратителна увереност, че болката на другите не ни засяга.

- Боли, а? - измуча този най-омразен представител на професионалното си съсловие. После допълни някак оправдателно: - аз мислех да не ти слагам упойка, щот ми се видя дребна работа, ама ако искаш сега може да та боцна.

Кимнах с кофа в знак на съгласие и само след минута пред изумения ми поглед съдържанието на една ампула от поне 20 милилитра се прехвърли последователно в една спринцовка, а после и в небцето ми. Помислих, че вероятно главата ми ще натежи надясно с толкова течност в едната страна, но се успокоих мислено, че с толкова упойка страданията ми са на път да се превърнат бързо в неприятен спомен. Уви! Не съм познал. След десетина минути зъбарчето, уверено във въздействието на илача си има неблагоразумието да повтори операцията по почукване на зъба ми с любимия си топуз. Когато дойдох на себе си, констатирах няколко неща едновременно: стаята още се клатеше, светлината беше някак нестабилна, а пергишинът срещу мен най-невъзмутимо пълнеше още една спринцовка с адско биле.

- Явно първата не те е хванала, - уведоми ме той за гениалната си дедукция. - Затова ш`ти боцна още една та да сме сигур. И преди да успея да гъкна главата ми натежа от новата доза упойка. - Сега да ти кажа - няма как да не те хване. Тя още първата доза беше достатъчна за мъж от къде сто оки, ама ти сигурно не си много чувствителен към тая пущина. Нищо, сега вече ш`хване.

Десет минути по-късно стаята отново беше нестабилна, а светлината синкава и... т.н. Докторчето замислено ме биноклеше през тесните си очилца и нервно си подръпваше края на носа.

- Да ти кажа честно, досега не съм виждал такъв като тебе. С тая упойка дето ти я шибнах, би трябвало да мога да ти отрежа крак без да усетиш, а ти още рипаш като млада булка при всеки допир. Не знам какво да те правя. Ако сменим упойката става опасно - никой не може да предвиди какво ще е въздействието на две смесени упойки. От друга страна - не мога да ти оправя зъба в такова състояние - ще ми потрошиш стола, много рипаш. След това, явно изтощен от толкова мисловна дейност заключи категорично: - ш`ти шибна още една от същата. Измучах за пореден път, но и аз бях вече така омаломощен, че не вложих много чувство.

Като отчете вярно нюанса, моят мъчител докопа спринцовката и... потрети операцията без да се замисля повече. Двадесет минути по-късно в стаята имаше двама щастливци. Зъболекарчето броеше прилежно шумящи парични знаци, още топли от престоя в джоба ми като при това помръдваше беззвучно с дебелите си бърни. Все още на стола на мъченията, но вече само в качеството му на подпора за размекнатия ми гръбнак аз берях душа, но тя милата - пееше. Бях жив и, което бе по-важно - нямах никакво основание да идвам отново тук.

Затова, щом посъбрах малко силици се отправих към вкъщи с усещането, че вярно - поразходил съм се до деветия кръг на ада, но успешно макар и малко поопърлен съм се прибрал.

Воден от такива светли мисли не обръщах много внимание на хората около себе си и крачех с широка крачка към дома. Главата малко ме наболяваше и някак странно натежаваше на една страна, ама това си беше нормално - нали ми бяха вкарали близо половин литър упойка в дясното небце...

Прибрах се вкъщи ободрен и в добро настроение. Баща ми си пиеше следобедното кафе в кухнята и гледаше някакъв мач по телевизията. Поздравих набързо и се пльоснах на канапето пред него с идеята да му разкажа за преживяванията си от днешния ден, но не ми било писано. Татко ме погледна бегло и... хлъцна. Стреснах се, щото не мислех, че съм се подул толкова че да плаша хората. Попипах машинално бузата си, но не напипах нищо особено, освен дето и не усетих ръката си. Съвсем в реда на нещата след толкова упойки нямах никаква чувствителност.

Баща ми обаче все още продължаваше да се блещи насреща ми Трябваха му поне десетина секунди да дойде на себе си и да ми каже:

- Какво си си направил бе? Поглеждал ли си се в огледало?

Завъртях мислителница отрицателно и тогава той се разсмя така, както рядко му се бе случвало. - Иди, иди се погледни и тогава ще говорим.

Още преди да приключи аз вече се блещех невярващо към отражението си. А не е да нямаше какво да се види. Отсреща ми се пулеше някакъв идиот с подпухнало лице, от което висеше език, провесен поне на пет сантима от джуките му. От упойката мускулатурата на езика се беше отпуснала и... той висеше свободно и леко се поклащаше, досущ варена овнешка главичка. Отгоре на всичко от самия му край му се точеше тънка слюнка, която беше успяла да ми олигави суратя като на олигофрен дет ближе захарна пръчка. И за капак - не бях усетил нищо и... тук вече ме побиха тръпки - бях се разхождал в този вид в центъра на София.

Когато се поокопитих отправих искрена молитва към Всевишния дано никой познат не ме е зърнал в този ми вид, щото иди после обяснявай, че причините за шоуто са били технически и не са ти гръмнали бушоните. Не мога да скрия, че в следващите два-три дни всяко позвъняване на телефона ме стряскаше и ме караше да си повтарям молитвата. Ама явно тя е хванала дикиш, щото никой не се обади и постепенно се поуспокоих. До днес, когато реших, че си заслужава да се изповядам пред вас и... да ми олекне. Най-сетне! Амин!