Уйооо...

Тази история е истинска дотолкова, че повече няма накъде. Който иска да го вярва. Който не – ами да не вярва. Аз ви казвам, че всяка дума тук е истина...

Беше лето Господне 1968-о. Жегата принуждаваше хората да се придвижват на прибежки по напечените тротоари. По онова време естествено и дума не можеше да става за климатици, така че всеки се спасяваше както може. Естествено, най-сигурното средство си оставаше Черноморието, ама не всеки имаше тоя късмет да се вреди за профсъюзна карта за почивка. От друга страна, щастливците, които успяваха по едни или друг начин да се доберат до заветната хартийка, почиваха по 20 дни. Такъв беше реда тогава. Простотия! Не като сега – елегантната седмица на море дава възможност на къде повече човекоединици да се отъркат о морето и... да добият представа, че са били и те на почивка. Но това е друга тема и както споменава често Остап Бендер, няма отношение към материята, с която смятам да ви занимая.

Случи се така, че тази година и баща ми се нареди всред удостоените щастливци. Едвам дочакахме заветния миг, натоварихме се на Трабанта и... дий кочияшо, че фъшкиите втасаха! Та чак до морето.

Да кажа, че и там си беше жега е все едно да се пробвам в употребата на плеоназми, което аз таковата – да де, никога! Не жега, а пещ! Едвам пристигнахме и вече смъквахме подгизналите от пот дрешки и с жаден взор се устремихме към заветната прохлада. Веднъж натопили се във водата, то не бе радост, то не бе лудеене! Почти до мръкнало. После похапнахме в близкото капанче – разбира се заветните кебапчета и... леглото ни призова. Щото то не е шега работа – в един ден да станеш в 5 часа сутринта, да минеш близо 450 километра с кола... така де Трабантче, после да плуваш до безсъзнание...

Специално аз бях като замаян от умора и малко смътно си спомням как се добрах до леглото с намерението да се излежавам поне до 9 часа на другата сутрин. Нали разбирате – ваканция, море, кебапчета и рози. Впрочем, розите не знам откъде пък ми дойдоха на езика. И така, отмъркахме ние сладко съвокупното семейство без задни мисли и намерения. И това трая до... към 4.30 сутринта. Точно беше се поразхладило и изнурените ни тела с нега и надежда поемаха крайморската влага и хлад и се отпускаха, когато... нещо средно между вой на пожарна кола и предсмъртен вик на паднал войн нахлу в Евстахиевите ми тръби и ме накара да се одървя от страх още преди да съм се събудил. При това тази реакция не беше само моя. Като се съвзех дотолкова, че да мога да се огледам, видях че баща ми седи в леглото с вид на човек преживял репетиция за Страшния съд. Колкото да майка ми, спомням си само, че първата й реакция беше да провери дали съм жив, като веднага след това започна да дава съвети на баща ми, т.е. тя първа дойде на себе си.

Така или иначе, мистерията скоро беше разбулена. От съседните балкони започнаха да се чуват кашлици, подвиквания и дори подсвирквания. Постепенно стана ясно, че цялата тази олелия се дължеше на петела на комшията. Впрочем, като казвам петел, това е защото не зная с какво друго име да назова това чудовище. Беше огромен! Още от първия път като го видях си помислих че може и да е резултат на кръстоска от щраус с птицата Рух от 1001 нощ, но не мога да твърдя нищо със сигурност. Дори и сега. Както и да е, важното бе, че това явление беше се настанило комфортно на един кол на съседната ограда и издаваше някакви кошмарни звуци, които с много усилие на въображението можеха да се оприличат на кукуригане.

- Укхо-укхоу... Уйооооооооо! Уйооооооооо!... - Неистовите му крясъци караха всичко живо наоколо да се смълчи в ужас и отчаяние.

Някой от горния етаж на почивната станция не издържа, изпсува жестоко и запокити недопита бутилка от бира по изрода отсреща. Не улучи. Петелът или там каквото и да бе явлението отсреща само наклони глава, изгледа ни злобно в сумрака с едното си око и откликна на атаката с нова канонада от кански звуци.

Ако кажа, че цялата станция се беше показала по балконите, значи да очертая бледо и повърхностно ситуацията. Постепенно хората биваха обземани от тиха паника. въпросът не бе само във факта, че бяхме събудени така зловещо. Пред взора на всеки от нас се очертаваше нерадостната картина, току що изживяното издевателство да продължи нощ след нощ... до края на смяната. Надали някой си представяше, че би могъл да го доживее, в това съм повече от сигурен.

...

Естествено, на другата сутрин проблемът с петелът Уйо бе централен за всички потърпевши. Направено бе предложение да го обсъдим на общо събрание на летуващите, но то не получи подкрепата на обитаващите противоположната страна на сградата, които тайно се радваха на късмета си.

На следващата нощ, гастролът на изверга с пера се повтори. При това, предвид ефекта на натрупващата се умора и отчаяние усещането за края на света, което вече бе започнало да се утвърждава всред нас – потърпевшите, ни накара да забравим дори задължителния светъл социалистически оптимизъм и категорично ни завладя. На сутрешната закуска в очите на обитателите на западната страна на сградата се четеше точно толкова болка и отчаяние, колкото ведрост и безметежност имаше в погледите на съкафезниците от другата страна, забравили дори факта, че при тях слънцето напичаше безмилостно цяла сутрин и превръщаше малките им стаички-кутийки в мини-фурни.

При така сложилите се обстоятелства, идеята за събрание бързо намери почва и бе реализирана със сурова решителност. Въпреки отчаянието, доста от присъстващите проявиха творчество и завидна решимост. Предложенията им можеха да вкарат в лудницата цяло дружество за закрила на животните и не се отличаваха с особено разнообразие. Доминираха такива за стрелба с прашка, хвърляне на нож, използване на същия по предназначение, сиреч за отделяне на главата от тялото, както и някои по-тривиални, като отравяне с отрова за мишки, но те бяха малцинство. В последна сметка обаче, вроденият хуманизъм на присъстващите си каза думата и се взе решение да се поговори със стопанина на животното. Така де, може пък да имаше начин да го озапти в курника по някакъв начин и така да спаси множество семейства от грозна гибел.

Речено – сторено. Изпратиха делегация при собственика с надеждата да се избегне кръвопролитието, но не ни било писано. Делегатите се прибраха разколебани и с набръчкани от черни мисли чела. Оказа се, че комшията, по съвместителство отговарящ за опереното явление бил рядко дебелоглав и несговорчив човек. На всички аргументи на пратениците той отговарял стереотипно:

- М-чи на мен кво мий е? На мен ми не пречи. Той петелът е за туй – да кукурига. който не му аресва – да си върви!

При така сложилата се ситуация закономерно отново избуяха кръвожадни тенденции. Започна обсъждане на предложения, кое от кое по-гробарски ориентирани, като в общи линии бъдещето за Уйо се оформи не особено розово. И все пак, имаше една съществена пречка. Предвид факта, че вече бяхме имали неблагоразумието да разговаряме с кретена отсреща, каквото и да се случеше на петела му неминуемо щеше да ни превърне в главни заподозрени за посегателство срещу имота му. Риск, който и най-ербап юнаците измежду летовниците не искаха да поемат. С други думи, нашия собствен хуманизъм ни скрои хубав номер.

И когато отчаянието бе на път да започне да ни доминира, плах гласец от задните редици подхвърли гениална по същността си идея, която щеше да реши проблема ни съобразно принципа за цялото агне и сития Вълчан. Едно свито човече с много мънкане и заекване ни разказа, че анатомията на петела изисквала той да си стяга сфинктера за да може да пее. Нещо като гайдата. Ако я пробиеш – не свири, ако ще да се скъсаш да надуваш. Обяснението беше дотолкова ненаучно, че при други обстоятелства вероятно би предизвикало единствено солени майтапи по адрес на автора. Но не и сега! Не само защото бяхме на море се очерта тезата, че всяка сламка си заслужава да се пробва като греда. На карта бе поставен авторитета на всеки от татковците. Щот, като как така някакъв си петел там ще ги... таковата, де!?!

Едвам дочакаха да се стъмни и малка група от смелчаци започна приготовленията за акцията. Целта беше да се залови гласовития комшия жив и неувреден. Поне отвън. Оказа се по-лесно от очакваното. В самовлюбеното си заслепление стоборният певец и хабер си нямаше какво му готви Съдбата. Към четири и нещо сутринта той се изтъпани в целия си исполински ръст на стобора и продра нощта с оня звук, който караше летуващите да скачат от леглата с усещането, че лично Свети Георги току що е пресякъл на кон стаичката им, преследвайки недоубития дракон. Обаче не му беше писано да си довърши арията. Внезапно отстрани се появиха хищни сенки и преди Уйчо дори и да гъкне, едно платнище от автомобил се стовари върху му и му секна творческия ентусиазъм. Малко по-късно певецът лежеше овързан като мумия на една маса в мазето на станцията, наобиколен от мало и голямо и се пулеше диво към зрителите си. Експертът по петльови ануси се доближи до него. В ръцете си държеше шише с олио “Слънце - първо качество“. С бързи движения и без каквото и да е колебание, той повдигна чудовището за шипестите крака и с другата ръка започна... да маже обилно дирника на терориста. Не се посвени дори и да понатисне малко по-навътре. Явно бе перфекционист и искаше да си свърши работата както трябва. От обида петелът издаде някакъв звук, наподобяващ предсмъртен вопъл на бански сифон. После потъна в гордо мълчание.

След по-малко от пет минути същата делегация от отбрани ловци се погрижи петелът да бъде доставен по местоживеене и... представлението свърши. Малко по малко всички се разотидохме по стаите, но по-късно се разбра, че почти никой не е мигнал повече нея нощ. Седяхме ние и чакахме да видим, ще ли да пропее това изчадие адово или му бяхме намерили цаката и без да се лее кръв.

Така и не дочакахме. От което последва ведрото заключение, че проблемът е бил разрешен блестящо.

Да кажа, че сме се зарадвали е все едно да се опитам да опиша чувствата на бедуин в пустинята, намерил голяма локва вода след едноседмична жадна диета. Каквото и да се каже, все ще е малко, постно и недостатъчно. Настана всенародно веселие. Капанчето пред почивната станция не можа да насмогне на поръчките за бира, сливова и мезелъци, децата лудуваха на воля, татковците се поглеждаха скрито с доволство, и дори вечно недоволните от нещо съпруги имаха някак поосвежен и удовлетворен вид. Идилия!

И тогава, изневиделица ни връхлетя новината. По-скоро ни бе поднесена като пикантна добавка към ситуацията от един завзек, дето все страдаше от комплекси и желание да го забележат. Та тоя образ ви казвам, да вземе да се замъкне на прозореца и посред бял ден да наблюдава какво става в двора на комшията отсреща. А там се вихрел див екшън. Петелът Уйо въпреки габаритите си на борец тежка категория жънел резултатите от несъстоялия се певчески гастрол през нощта. Кокошките му, които при обикновени обстоятелства не сваляли очи, пълни с обожание и преклонение от него, сега като бесни фурии го налитали отвсякъде и безжалостно го кълвели. В желанието си да им се изплъзне, поругания Карузо на курника с последно усилие се покатерил на мястото си на стобора и се напрегнал да издаде победния си вой. Уви! От отвореното му гърло се чуло единствено жалко Хххррр-ррряяя... И толкоз! Край на гения! Смърт на таланта! Да живее волята народна и посредствеността. Станали свидетелки на този пореден провал, кокошките се превърнали в истински харпии и започнали с удвоено настървение да преследват нещастника и да късат де що сварят перо по него. Поруган, измъчен и отблъснат от най-близките си, Уйо дори и не правел опити да се защити. Просто стоял безучастно, сврян в един ъгъл на двора и чакал да отлети и последното му перо.

Като чухме за случващото се, нещо като да ни преряза ей оттука - на, отвътре значи! Щото то бива да го утрепаш хайванчето, дет се вика и за чеверме става и на фурна ще го бива. Голям петел – приятел на стомаха. Ама това, да го оставиш да го мъчат собствените му фльорци и то по независещи от него причини – това направо на садизъм го раздава, нали? Събраха се умните глави на съвещание и... общественото мнение надделя. Взе се единодушно решение, че не е човешко да се мъчи така добичето за наш рахатлък. В резултат, същата нощ отново не се спа. Ловната дружинка, нарамила платнището седеше на пусия около стобора на комшията и дори не си даваше много зор да се прикрие. Като дойде момента, Уйо, който си беше все пак само един петел и следователно заклет оптимист, реши да се проба за сетен път в старото си амплоа и цъфна на стобора. Напъна се той, изду гърди и не мога да кажа, че не му стискахме палци. Така де, все пак, разчитахме с времето действието на олиото “Слънце - първо качество“ да е попреминало. Какви сме били наивници. Не по-малки от самия петел. От гърлото му не се чу нищо. Дори и това предсмъртно хъркане от сутринта. Ниенте! Нищо! Ничево! и т.н.

Като видяха новия провал, ловците решиха да действат. Ловко заметнатия чул притисна под тежестта си солиста и скоро той се отзова в мазето на почивната станция като главно действащо лице във втора серия на сериала “Задника на комшийския петел и нашите екзистенциални проблеми”. Специалиста по петльови дупета бе на поста си, но този път под ръка му се намираше половинка спирт за горене. С помощта на двама асистенти – анестезиолози, той разчекна по подходящ начин комшията и получил достъп до съкровенията на задния му двор започна с каменно лице процедурата по измиването на задника му. Не че не се представи отново като перфекционист, ама този път никой не бе склонен да се впечатли от уменията му кой знае колко.

След като процедурата приключи, петелът бе отнесен до оградата на комшията и с един замах бе прехвърлен оттатък. Затаили дъх всички ние, мало и голямо зачакахме да видим продължението на сагата.

Не ни се наложи да се измъчваме дълго. Поотръскал остатъците от перушината си, Уйо направи колебливо кръгче из двора, издаде няколко клокочещи звука, като да се увери в потенциала си, после се засили и с един скок се отзова на “подиума” си. Това, което последва, не бе за ушите на хора със слаби нерви и невръстни деца. Стаената ярост на артиста, мощта на самеца, поруганата чест на измамения господар и повелител, всичко това се смеси в страшна какафония от кукуригащи и крякащи звуци. Намерил себе си, комшията се доказваше като петел и самодържец. Не може да му се отрече – направи го блестящо. Концерта му сигурно се е чувал до Бургас, че и по-далече. Не зная. Знам само, че до края на смяната, всички ние избягвахме да се оплакваме от пеенето му и се научихме да се правим, че нищо не се е случило.

Така де, какво е малко нощно страдание, пред лицето на голямото Изкуство, а?

Колкото до нашата почивка, какво да ви кажа? Нейсе, замажи я и забрави! Само че ние, участниците в тия паметни събития никога няма да я забравим. Уверявам ви!

Захари Върбанов

София
13 юни 2006