Наистина ли ставаме за Европа?

От известно време насам имам силното усещане, че нещо не в ред с милата ни родна страна. Сигурно не съм единствен, но при мен това започна да се усилва скокообразно с всяка новина, която говори за нещо ненормално, дълбоко залегнало в нашата национална психика и проявяващо се с невероятна сила все по-често. Съдете сами.

На 18 декември самолетите на България Еър по направления за Мадрид и Лондон излетяха със закъснение, достойно за книгата на Гинес: над 12 часа.

При това причини за забавянето не бяха посочени. Обърнете внимание, през това време, макар и със забавяне от около час, самолетите на други компании продължаваха да излитат и кацат. Летище София не бе затворено. Пистите са били почистени, въпреки снеговалежа, това е сигурно. Каква може да бъде причината единствено самолетите на една единствена компания да не излитат? Не е далеч от ума – нещо между тази компания и летищните власти е куцало. Чуха се много неща, че компанията дължи летищни такси и какво ли не още. В действителност, няма никакво значение какво и колко дължи един търговски субект на друг. Случилото се може да бъде охарактеризирано като вземане на заложници. Защото пътниците за тези фамозни полети са били редовни – платили са своите такси, билети и всичко останало. И въпреки всичко, те са били изкупителните жертви на властващия балкански манталитет, който ни е превърнал в нарицателно за невъзпитани и некоректни хора в цяла Европа.

Време е да се събудим. Ние все още живеем в примитивно общество, ръководено от принципи като „правото на по-силния” или „фамилните закони”. В това време светът не само се развива, но и набира скорост в този процес. До преди 15-ина години имахме оправдание, че ни е забавил социализма. С какво обаче ще се оправдаваме в бъдеще? И изобщо, може ли нещо да оправдае грубостта, невъзпитанието, пренебрежението към интересите на другите, простотията...

Не зная как нашите политици си представят приемането на страна като България в Европейски Съюз, но за мен това наистина е загадка. Трябва или да си сляп или да имаш крокодилска кожа за да можеш да поискаш да влезеш като бабаит в един дом, в който хората се държат поне привидно възпитано. И при това да се правиш, че нищо не се е случило.

Подобен е случая с не по-малко фамозния доклад на Европейската комисия за престъпността в България. Такъв доклад или е бил подготвен или не. Трета възможност няма. Но дори и да приемем, че не е съществувал, самият факт, че се повдига въпроса за размера на нашата престъпност, сливането й с държавата и невъзможността на обществото ни да се пребори с нея, това е достатъчен повод да се замислим какво ще последва, когато наближи времето за приемането ни в ЕС. Би било наивно и безотговорно да си мислим, че богатите европейски страни ще допуснат сами Кумчо Вълчо в кошарата за да си натръшка той колкото му харесат овчици.

Проблемът с нашия светоглед е, че той е отделен от реалните процеси по света. Ние гледаме на света като на място за обогатяване, от което би било добре да си вземем каквото си нямаме и после да си се приберем у дома и да се „наживеем”. Трудно мога да си представя по-погрешна постановка от тази.

Първо, светът не е създаден за да ни е добре на нас. Ние сме тези, които съществуват благодарение на това, че той го допуска. Който не вярва, да си припомни какво се случи на Югославия.

Второ, с приближаването ни към ЕС все по-малко „тук” ще може да осигурява закрила на мутрести печалбари, направили „гуша” зад граница. Просто границата ще избледнява, а следователно и защитата срещу законността ще отслабва.

Иска ми си да вярвам, че чудото ще се случи и все пак ще ни пуснат и нас в Европа. Но като се оглеждам какво представляваме без да искам си задавам въпроса: „А защо да стане така? За да донесем разруха и нещастие на цяла Европа ли?”

Захари Върбанов