< My Stories - Zachary Varbanov>

Ако написаното по-долу предизвиква интереса ви, напишете какво мислите. Не мълчете! Мълчанието беше един от най-мощните фактори, които създадоха нашето уродливо общество.

Забелязал съм, че способността да се дистанцираш от заобикалящите те събития понякога е по-важна от това, да умееш да реагираш бързо и адекватно на промените. Тя като че ли ни осигурява възможност да преценим събитията и като цяло, спомага за адаптивността ни към ситуацията.

Напоследък се опитвам да се дистанцирам от това, което става у нас. Преднамерено. Знам, че чувствата не са най-верния критерий в много ситуации, но моето е, че присъствам на някакво гротескно представление, в което сме въвлечени всички ние. При това до такава степен, че не съумяваме да видим колко жалки изглеждаме отстрани. Или се правим, че е така. Което като резултат е все едно. Затова се опитвам да погледна отстрани на живота у нас и да открия за себе си възможност да не загубя поне самоуважението си. За уважението към нашата страна като държава вече е късно.

Не зная до каква степен съумях да го сторя, но съм склонен да споделя с всички, които четат този блог какво видях като се огледах. Искам да подчертая, че ще се опитам да направя това от логична гледна точка, не от емоционална. Намирам, че плащаме вече твърде много данък на сълзливи излияния от рода на: АЗ ИМАМ НУЖДА. А това изкривява цялата картина, поставя каруцата пред коня и се превръща в спирачка за нашето развитие като общество. Правилното би било да се запитаме: КАКВО МОЖЕ ДА СЕ НАПРАВИ В ТАЗИ СИТУАЦИЯ? КАКВО МОГА ДА ПОЛУЧА АЗ? КАК ДА ПОЛУЧА ПОВЕЧЕ БЕЗ ДА НАРУША БАЛАНСА В ОБЩЕСТВОТО? Време е вече в дебелата глава на средностатистическия българин да влезе нещо и отвън. И то ТРЯБВА да звучи приблизително така: НЯМА БЛАГА ЗА МЕН АКО НЯМА ЗА ОБЩЕСТВОТО! Крайно време е да престанем да се заблуждаваме с насадени по „политически“ причини клишета, че сме най-интелигентната нация и че всеки от нас е годен поне за министерско кресло. Истината е, че сме едно малко, отмиращо общество, което обладано от егоизъм, върви с бързи крачки към тотална деградация и разпад. Време е за СЪБУЖДАНЕ! Иначе ще превърнем многогодишната ни дрямка в кома.

И така, какво представляваме ние?

Едно плачещо, ревливо и несамостоятелно племе. Маса от хора, които само се оплакват и търсят с трескави очи да намерят някой, който да се окаже виновен за несгодите им. Свикнали сме така. Все някой друг трябва да е отговорен за нещастията ни. Само да не съм аз! Ние не сме способни да приемем, че съществува и нещо наречено обективни дадености. Към тях спадат както природните дадености (хората например не се раждат равни по способности и полагат различни усилия за самоусъвършенстването си, значи не им е ПИСАНО да живеят еднакво добре, ако има справедливост в обществото), така и природните стихии. При сполетелите ни напоследък наводнения се изписаха тонове мастило за да се намерят виновните за бедствията, но те така и останаха неоткриваеми. Никой обаче не спомена, че едно природно бедствие затова е бедствие, защото по дефиниция е неконтролируемо. Следователно правилният подход би бил да се търсят нереализираните възможности за защита срещу него, пропуснатото да се направи, а не да се сочат с пръст хората, които за момента са се случили на видими позиции. Интересно ми е например, какво можеха да направят отговорниците на един язовир, който така ли иначе се е напълнил и започва да прелива, освен да започнат да го изпускат. Знам, че това звучи жестоко за потърпевшите, но нима щеше да им е по-добре ако преливането станеше хаотично или дори доведеше до пробив в някоя от стените? Ами какво да кажем за драгирането на язовирните дъна? Не е тайна, че проверките на мерките за поддръжка на язовирите се извършват веднъж в годината и се правят формално. На повърхността, причината е липсата на средства, но в действителност се дължи на мързел и корупция. Мързел, защото е по-лесно да „отбиеш номера“, отколкото наистина да свършиш нещо. Корупция, защото „и проверяващите са хора“ и като се изправят пред алтернативата да „вземат нещичко“ или да си навлекат сблъсък с управата на язовирите, изборът е ясен сам по себе си.

Впрочем, тук опираме до едно от явленията, направили ни нарицателни в цяла Европа в последните години. Именно, става дума за мързелът и корупцията, които според мен вървят заедно като сиамски близнаци. Сега внимавайте! Ще ви задам един въпрос, но отговора оставям на всеки от вас. Защото го зная предварително и защото е еднозначен. Колко голяма е „средната класа“ у нас?

Знаем, че преди петнадесетина години, когато започнахме прехода от „Пътя към развит социализъм“ към това, което сега ни заобикаля, статистически погледнато нашето население бе едно от най-бедните в Европа. Приходите ни бяха така смешни, че на икономистите им се налагаше да измислят нови, специфични пътища, по които да ни доведат до пазарна икономика. Защото от „почти нищо“ не можеш да вземеш „нещо значимо“, нали? Добре, погледнете сега какво е положението. В България вече се наблюдава сериозен ръст на потреблението. Появиха се световни вериги като Метро, Практикер, Била, Monsieur Bricolage… Магазините са пълни, хората купуват. Заведенията, колкото и да са многобройни, на моменти не могат да насмогнат на клиентите си. Всичко това, противно на мнението на управляващите, които обичат по повод и без такъв да се тупат в гърдите, се дължи на един чисто български феномен, който се проявява ВЪПРЕКИ българските политици, а не благодарение на тях.

По полуофициални данни, между 3 и 5 % от българите спадат в категорията на така наречените новобогаташи. Това са хората, които обитават замъците в Драгалевци, Бояна и Княжево, пътуват често в чужбина на покупки и за удоволствие. Това са миропомазаните, които не знаят нищо за стойността на парите, нито как те се изкарват. С други думи, това са хората, които са се изолирали от обществото и живеят в една паралелна реалност на лукс и удобства. Така е. Но те са само 250 до 350 хиляди. Не е възможно те да са двигателят на цялата консумативна лудост около нас. Просто физически, те не са достатъчни за да оправдаят съществуванието на изграждащата се инфраструктура и респективно, да изконсумират всички блага.

Сега си спомнете ВИС, СИК, Аполо – Болкан и другите силови групировки. Без да претендирам за точност на цифрите, нека се позовем на един човек, който може да се нарече експерт в тази област. Вчера, на 30 август, във вестник Труд, писателят Христо Калчев посочи, че хората, които ядат от паничката на цитираните силови организации са средно по 100 000 за всяка от тях. Добре, нека направим малка сметка. Около 400 000 души са на директно „отхранване“ само от бившите силоваци. Да, но те не са сами. Те имат семейства, които също „се облажват“ от това, което босовете им отпускат. Ако приемем, че всеки един от тях има само тричленно семейство, не повече, цифрата набъбва до… един милион и двеста хиляди души. Добавени към горните, нека усредним 300 000, цифрата вече добива значимост и… може да даде обяснение на „покачването на жизнения стандарт на българина“. Тук следва да добавя важно уточнение. Цялата тази прослойка като правило не се занимава с ползотворен труд. Без особена опасност от изсилване можем да приемем, че става дума за хора-търтеи, които консумират много и то от най-доброто, но по правило не създават нищо.

Нещата обаче не спират дотук. Така, както във всяка верига от взаимно-свързани организми настъпилите в едно звено промени, рефлектират върху останалите, така и в нашето „общество“ (пиша го в кавички, защото смятам, че то не притежава характеристиките на такова), това се случва. Тези, които са останали по една или друга причина встрани от „развитието“ (разбирай ДЕГРАДАЦИЯТА) на нещата със зъби и нокти се опитват да наваксат изоставането и… подражават на „щастливците“. И тъй като правилата на играта се определят от богатите „правоимащи“, тези, които се борят за част от „кокала“ играят по същите правила. С други думи, корупцията се е превърнала в червена нишка в живота на това общество или каквото там е останало от него. Само по себе си това е довело до изкривяване на модела на съществувание на хората, на гледната точка, която определя понятията за добро и зло. Стремежът към бързо забогатяване на всяка цена се е превърнал в движеща сила на цялото общество и е довел до трайни и според мен невъзвратими деформации в съзнанието на българина. Без претенции за точност, може да се предположи, че още десетина процента от населението на страната попадат в категорията на тези, които са се превърнали в обслужващ персонал на горните милион и седем – осемстотин хиляди.

Сумирани, тези три цифри ни довеждат до около два и половина – максимум три милиона души. С други думи, това е „басейнът“, който захранва виталната сила на нацията. Останалите – се оплакват, пиянстват и… чакат държавата да се сети за тях.

И сега искам да привлека вниманието ви върху едно съвпадение. Преди малко повече от две години Международната банка за развитие пусна една оценка-прогноза за България. В нея се казваше, че на базата на реалните данни за страната, за нейната икономика, както и за прогнозите за развитието й, реалните очаквания за населението й трябва да се търсят в рамките на… три до три и половина милиона жители. Какво трябваше да се случи на останалите – докладът просто премълчаваше, но не е трудно да се досетим. Е добре, не ви ли се струват твърде близки тези две цифри? Тази за сравнително „успешните“ българи и тази, за броя на българите, които реално ще имат шанс да просъществуват.

Имаше една поговорка: „Когато фактите говорят, и боговете мълчат“. Струва ми се, че сега фактите не говорят. Те крещят!