My Stories - Zachary Varbanov РАЗКАЗИ - Захари Върбанов

СЪДЪРЖАНИЕ НА ТОЗИ БЛОГ

2010-05-04T18:26:00.000+03:00

Скъпи приятели (да се разберем, щом ме четете, значи сте ми приятели!),

Сигурно сте забелязали, че от известно време насам понамалих темпото на публикуване в този блог. Не че мерака ми да дам воля на това, дето ми напира отвътре е намалял. Хич и не си го помисляйте! И все пак, причина има, колкото прозаична, толкова и значима: в този живот има и други важни и необходими неща освен да си поддържаме хобито и да си лъскаме егото, като например да се работи за да се печелят пари. И когато времето започне да не ви стига, ха сега, познайте вие откъде ще "отрежем". То си е ясно.

Въпреки казаното по-горе, искам да споделя, че възнамерявам да продължавам според възможностите ми и времето, с което разполагам, да публикувам тук. И тъй като ми се струва, че са се понатрупали доста неща вече, мисля, че няма да е излишно да ги поподредя малко, поне доколкото структурата на един блог позволява. Тази страница ще изпълнява занапред ролята на СЪДЪРЖАНИЕ на публикуваното от мен. Засега съм разделил написаното на осем (8) категории. Дали ще има и други - кой знае?

И накрая, нека ви подсетя - пиша тези неща за лично удовлетворение, но и за вас - моите читетали. Затова, почешете ме по егото (не е задължително да е "по косъма") и пращайте отзиви за написаното.

Така де, "Стига ми тази награда..." :)

АВТОРЪТ

РАЗКАЗИ

1. КЪРЪК (НОВА ПУБЛИКАЦИЯ)
2. ЗЪБАР
3. ЙЕС СЪР!
4. Кифла + шкембе чорба = СЕКС
5. Уйооо...
6. Емигрантски пари
7. Бисо, или рецептата за емигрантския успех
8. Бисо в съда
9. Митковите проблеми и... врабците
10. Борчески обяд
11. Екзистенциален въпрос
12. Африканерът
13. Рецепта как да си подобрим състоянието
14. По-силна от смъртта
15. За ползата и вредата от козметиката
16. Измамата
17. Управление на гнева - ШЕГА (не е от мен, но ми хареса!)
18. Съкровището на Политбюро

ПОЛИТИЧЕСКИ АНАЛИЗИ

1. Наистина ли ставаме за Европа?
2. Загадката на бюджет 2006
3. Парадоксите в живота на българите през тази година
4. Демографски анализ
5. Двойни стандарти за българските граждани
6. ЕС+BG или може би… ЕС+BG но… без българите
7. Двойни стандарти и политическа неврастения у нас
8. За електричеството като за лечебно средство
9. Да разлаеш песовете!
10. Осанна за българската “култура”
11. Европейският съюз, българите и... циганите
12. За новостите при определяне на кастовата система в България
13. Какво мислите за изборите у нас? Ще се промени ли нещо този път или…?
14. Кой трябва да се страхува от глобализацията?
15. Китай и… изчезващите българи
16. Българи, вижте какво е останало от нас!
17. Вие питате… аз отговарям
18. Избори ли? Да не се шегувате?
19. Кой подбужда циганите у нас?
20. Ние българите, наистина ли сме общество?
21. Моят новогодишен поздрав за вас
22. Българите и Биг Брадър

КОМПЮТРИ И ИНТЕРНЕТ

1. Блог и бизнес
2. Направете вашия сайт печеливш
3. Как да планирате вашия сайт
4. Изберете как да идентифицирате вашия сайт (Domain)

БИЗНЕС

1. Автоматизиране на връзката с клиентите
2. От уста на ухо - най-добрата реклама
3. Интернет сайтовете в полза на реалния бизнес

ОНЛАЙН ЖУРНАЛИСТИКА

1. Що е това телевизия и оставя ли място тя за нас - хората?
2. Блог, журналистика и… бизнес

ПОМОЩ ЗА ТЕЗИ, КОИТО ИСКАТ ДА ЕМИГРИРАТ

1. Информация и емиграция
2. За тези, които искат да емигрират

ARTICLES IN ENGLISH
The following content is taken from my publications with OhMyNews - South Korea (10 millions subscriber and 5000 reporters from all over the world). In my knowledge I was the first and only reporter from Bulgaria at the time.

СТАТИИ И АНАЛИЗИ НА АНГЛИЙСКИ
Съдържанието на тези материали е публикувано в най-големия за момента блог на OhMyNews - Южна корея (10 милиона абоната и 5 000 репортера от цял свят). Естествено публикациите ми са в английската секция... :)

1. The Gypsies vicious circles and the threat to the EU
2. Globalization a Key Weapon Against Terror
3. Eastern European Immigrants as EU Threat?
4. European Unity Gets a Wakeup Call
5. The Democracy Trap
6. Political Inertia Threatens Economic Future

КЪРЪК

2010-05-04T17:55:00.012+03:00

В памет на братовчед ми Славко

Жано седеше замислен пред мен и механично отпиваше от биричката си. Внезапно вдигна глава и сподели дълбокомислено:

- На тоя свят има всякакви чешити. На едни им върви много, на други - по-малко. Ама такъв като моя комшия - Джордж, такъв казвам ти просто втори няма.

Откровението му ни дойде тъкмо на време. Разговорът бавно но сигурно замираше, пометен от юлската жега в неделния следобед. В Монреал влагата а не студа убива хората или поне ги кара да се усещат като ръждясали през зимата, а лете - като сварени и обезкостени.

- Искаш да кажеш, че му върви или наопаки, проявих аз предпазливо любопитство.

- Хиляда години да живееш, такъв кърък не можеш срещна, - продължи приятелят ми като да говореше на себе си. - Представяш ли си - човекът е бил истински милионер на двайсет и осем годинки. Истински, - подчерта Жано, като да не му се вярваше дори на него самият.
Като видя че искам да кажа нещо, вдигна ръка за да ме прекъсне и продължи ожесточено:

- Момчето от малко си било интелигентно и решило че това да бачка от сутрин до вечер за да изкласи по социалната стълбица и евентуално да се види като успял пенсионер за няколко годинки докато се гмецне е далеч от кристалната мечта на детството му. Ето защо внимателно проучил възможностите, които се предоставят на всеки легален обитател на Северна Америка и решил, че най-го тегли да е богат и да не бачка. При това обаче, бил изпълнен с уважение към установените порядки и в никакъв случай не искал да рискува запознанство с носителите на раирани костюми на държавна издръжка. Или с други думи бил много предпазлив при избора на подход за забогатяване и от рано изключил всички такива, водещи към пряка колизия със закона.

- След продължително обмисляне, - продължи приятелят ми - Джорджи стигнал до блестящия извод, че най-много пари има в банките и като така, те, по естествен начин се наредили в челните позиции на потенциалните му спонсори. Но да не си помислиш че се виждал с пищов в ръка и чорап на главата да влиза в някой трезор или банков клон и да реве до прегракване по лудналите от уплаха служители. Ни най-малко, значи! Наясно бил че такава кариера е кратка и макар и бурна неминуемо ще завърши на злачно и прекалено спокойно за темперамента му място, характеризиращо се най-вече с пълно еднообразие в облеклото на обитателите. А това, бидейки конте в генотипа си, било абсолютно неприемливо за Джордж.

И така, идеята му била проста и същевременно гениална. Един ден, опакован в официалния си костюм и вратовръзка с умопомрачаващи цветосъчетания, която по дълбокото му убеждение на роден канадец трябвало да изразява оптимистичния му светоглед, нашият човек се пръкнал в една голяма банка и подал молба за бизнес-кредит, който трябвало да го направи милионер до три години, а банката - горда, че му е обърнала внимание преди конкуренцията. Идеята за бизнеса му била колкото напредничава за времето си, толкова и нетрадиционна. Искал да събира платки от старите компютри, които по това време започнали вече да заливат Америка като вълна от никому непотребен боклук и да извлича от тях ценни цветни метали, включително злато и сребро. В интерес на истината, бизнес-планът му бил перфектен и това привлякло вниманието на събеседника му, навикнал да получава подобна документация едва ли не във вид на домашна баница.

И така, приятно впечатлен от грамотно направения план и леко шашардисан от крещящите цветосъчетания на вратовръзката на молителя, нещастният чиновник ударил банковия печат върху резолючията "ДА" и придвижил нататък молбата. В резултат, след месец по сметката на нашия приятел постъпил първия транш, предназначен да подпомогне нашия герой при създаване на предприятието му. Дотук нищо особено би казал всеки, запознат с подобни ситуации. Сега обаче се проявил геният на нашия приятел. След като регистрирал фирмата си, без да губи време той се появил във втора банка. Там отново на бял свят лъснал знаменитият му бизнес-план, но този път кой знае как подкрепен от току-що получените пари от първата банка, които някак си били представени като печалба за бизнеса. Естествено банковият чиновник не устоял на изкушението да "подкрепи" един вече печеливш бизнес и... налапал морковчето. Този нов успех влял неподозиран устрем в душата на Джордж и той без да се мае се представил пред погледа на трети строг чичко, призван да множи капиталите на друга банка. Моделът на действие бил изпипан вече до съвършенство и затова нашия човек дори не се учудил, когато парите се посипали и от там като от рог на изобилието в сметката му.

Съзнавайки, че желязото се кове докато е горещо, Джордж не престанал да обикаля банка след банка докато не останала нито една неощипана. В резултат, сметката му напращяла значително, а самочувствието му можело да запълни годишната продукция от костюми на Армани и пак щяло да остане нещо за конкуренцията.

Но, както казват, апетитът идва с яденето. Давайки си сметка, че рано или късно банките ще се сетят да си поискат кредитите, нашият човек решил, че е време да обърне внимание и на другата част от съзвездието, красящо кредитния небосклон на Канада. Речено - сторено. В една ранна утрин, пред взора на някакъв третостепенен чиновник на Master Сard се появил денди, облечен в лъскав костюм по последна мода. След като се представил като президент на просперираща компания и подкрепил твърдението си с банкови извлечения за стотици хиляди налични в сметката му долари, той скромно се поинтересувал какъв ще е "таванът" на картата, която би могъл да получи. Чиновникът запреглъщал на сухо и се разтопил в любезности. А след два дни любезен женски глас по телефона уведомил Джорджи, че вече е щастлив притежател на платинена кредитна карта, даваща му правото да разполага с над петдесет хиляди долара.

Джорджи се усмихнал под мустак и... се отдал на новото си хоби - да обикаля по банките и да вади кредитни карти. Това VISA, American Express, Discovery и какво ли не още нашият човек просто си ги колекционирал. В резултат към края на този така вдъхновяващ период, Джордж дължал на банки и кредитни институции над милион и половина долара.

Естествено имало и някои текущи неудобства. Така например трябвало да се погасяват периодически лихвите по паричните му задължения. Естeствено, това не представлявало проблем за нашия човек. Вземал пори от една сметка, покривал лихвите по друга и така "въртял" капиталите си. В същото време не забравял и себе си. Купил си разкошна кола, пътувал много по екзотични места, обличал се като моден манекен в маркови дрешки. Като добавим, че бил едва около трийсетака, не е чудно че мацките се лепели по него като да бил намазан с петмез. Постепенно завързал познанства с други богати хора и влязъл в средата им. Животът бил рай, а той бил се настанил в центъра му и гребял от сладостите му с големия черпак.

Един ден обаче, нещо заскърцало в колелото на безметежното му щастие. Първият признак бил, че получил настоятелно писмо с молба за разяснение какво по-точно прави с поверените му от една банка средства. И като че това не стигало, ами като по сигнал и останалите започнали да проявяват нездрав интерес към това как управлявал поверените му средства и най-вече - КЪДЕ Е ПЕЧАЛБАТА от проспериращия му бизнес.

Джордж много се натъжил от така проявеното недоверие и за да се разсее, заминал на един круиз около Южна Америка с надеждата нещата да поутихнат от само себе си. Когато се прибрал обаче, хубавото му настроение било помрачено от факта, че като с магическа пръчка капиталите му били изчезнали. Банки и кредитни институции, всички от които бил взел пари като да се били наговорили, изведнъж се съюзили срещу него и гракнали в един глас да искат ПАРИ. Естествено той не разполагал с такива, а единственото, с което можел да се защити - честите му сини очи, кой знае защо се оказало неефективно и не възпроизвело очаквания ефект. Като усетил че нещата се изплъзват от контрол, той побързал да обяви персонален фалит и прикрит зад него като зад дувар, отбивал яростните нападки на кредиторите си. В резултат, само за ден нашият човек се отзовал в незавидната позиция на личност, лишена от достъп до какъвто и да било финансов ресурс и като това да не било достатъчно, започнали да го наобикалят разни съдия-изпълнители, които му отнесли всичко, освен един - два костюма, кревата и четката за зъби. При това банкерите достигнали в озлоблението си дотам, че му дали недвусмислено да разбере, че за него в този живот понятието кредит следва да бъде възприемано в тясно лингвистичния му смисъл, а най-добре е да го забрави въобще.

След всички тези събития, Джорджи седнал и си направил равносметка. Плюсовете на сегашната му ситуация били, че все още бил жив, че разполага с куп приятни спомени и че все пак бил на свобода. Последното се дължало на добре известния факт, че банките предпочитат да преглътнат от време на време по някой загуба, отколкото да се разчуе, че някой хитрец им е намерил цаката и ги е пратил за зелен хайвер.

Минусите обаче били значително по-големи. На първо място, разхайтеният му живот през последните години тотално го бил отучил да работи. В комбинация с липсата на парични знаци в обкръжаващата го реалност, перспективата наистина не била розова. Отгоре на всичко, като да не били достатъчни сегашните му мъки, получил призовка да се яви в полицията и то с тон, който не понасял каквито и да е "не съм чул" или други подобни. Предвид наскоро приключилия конфликт с кредиторите му Джордж решил, че някой от тия кръволоци-банкери все пак е решил да му почерни живота докрай и се приготвил за отпор. Какво било обаче учудването му, когато разбрал, че го викат за... просрочен талон за неправилно паркиране. Както той сам по-късно разправял, в началото му се сторило, че това е някакъв нескопосан майтап и дори се опитал да се пошегува с полицая, който му вземал показанията, че си е продал скоро колата и не смята да си купува скоро нова (Джорджи дискретно премълчал, че продажбата на возилото наистина била факт, но било реализирана от съдия-изпърнител и не му донесла никакъв приход). Полицаят обаче се оказал човек лишен от всякакво чувство за хумор и като се взирал в нашия човек със стоманените си очи подобни на свредел, сладко му разяснил ситуацията, а именно, че талонът е издаден преди година и половина и по законите на страната, лихвите по него се удвояват на всеки две седмици. Така че нашичкият изведнъж се изправил пред гадна ситуация. Дължал на хазната над 10 000 долара, не работел, перспективите да си намери работа били обратно пропорционални на вероятността да бъде повален от метеорит, а чиновникът отсреща сякаш бил от желязо, с мазен глас му обяснявал, че пред него има две възможности: Да подпише и изпълнява финансов план за връщане на парите С ТЕКУЩИТЕ ЛИХВИ или да отиде в панделата за половин година за да си изработи честно дължимото. Последното предизвикало у нашия човек проява на скоротечна уртикария придружена от неподправена нервна криза. Ченгето-инквизитор вдянало накрая, че не може да смъкне от обекта на щенията си дори и цент и взело да бие отбой. Оказало се, че има и трети вариант. Всеки месец по петнайсет дни, в продължение на две години Джорджи следвало да полага обществено полезен труд - санким да чисти градинки, да прекопава лехи, да превежда дечулрига през натоварени пресечки и т.н. След този период, сметките му с правителството щели да бъдат изчистени и той щял да бъде оставен да се оправя с живота си както намери за добре.

Обзалагам се, че вече си се сетил какъв бил направения избор. В следствие на това, само ден по-късно някои от най-големите баровци на Монреал смаяно наблюдавали как техния приятел и душа на компанията вдъхновено подрязвал райгаз и задълбочено копаел дупки в кварталните градинки.

- Та ти казвам, продължи Жано, тоя тип е тоталния кърък. Бил е на върха, а сега виж къде е. И с неопределен жест посочи около себе си. - Иначе, продължи той, не е лошо момче. Правил ми е някои услуги, помагал ми е за дреболии и се държи перфектно като комшия. Проблемът е, че е страшно ограничен откъм възможности. Така например, няма право да кара кола, защото книжката му е "на трупчета" в полицията докато не си изплати дълга. Впрочем, ти нали искаше да си продаваш колата? Ако искаш ще говоря с него да я вземе. Наскоро ми каза, че си търси кола.

- Чакай де, нали няма книжка?

- А бе, човека си е гяволе, изрази възхищението си приятеля ми. Намерил е от някъде малко парици и му се ще да си купи кола, ама ще я кара приятелката му дето живее с него. Даже ще я купи на нейно име...

- Ами добре. Това ме устройва чудесно. Уреди ми една среща с тоя Марко Тотев и ако таратайката ми му хване окото черпнята е от мен.

Два дни по-късно имах удоволствието да бъда представен на Джорджи, а на следващия ден лично паркирах новопридобитото му МПС пред вратата на къщата му. Бях доволен от сделката и с леко сърце заминах за България да видя родителите си. Когато се върнах след месец и половина Жано ми разказа такава история, че имах нужда от три бири и половинка скоч за да я преглътна.

* * *

- Спомняш ли си, преди да заминеш ти разправях историята на комшийчето, Джордж, къръкът де?

Кимнах дълбокомислено с тиква колкот да покажа че съм в час. - Нали на него му продадох колата. Надявам се да е доволен. Откровено ще ти кажа, не съм го смотал. Имаше си някои работи за доизкусуряване, ама като цяло си беше ОК. Ще си я кара и ш`свирка момъкът!

- Той може и да свирка, ама да си я кара няма да стане, ухили се Жанчуки.

- Що бе? - не мирясвах аз. - Да не я е чукнал нещо?

- За чукване - не е. По-скоро я видоизмени. Когат човек си е кърък... И после като видя в погледа ми въпросителен знак, на който можеше да се окачи балтон продължи: - Момъкът не се беше качвал почти две години да кара автомобилче. И една неделя като му прищракало нещо, да вземе да гепи ключовете и да се качи да си начеше крастата. Да, ама не. Едвам минал две - три преки и тръгнал да излиза на някакъв булевард. От ляво му се задал автобус и нашичкият решил да го изпревари и надул. Да, ама от следващата пряка излязъл още един автобус и завил наляво. Не знам кой е бил крив, но Джорджи се оказал в нещо като сандвич от два автобуса, в който плънката бил той. Когато инцидентът приключил, това, което било останало от колата спокойно можело да се подпъхне под вратата в къщи. Отгоре на всичко полицаите дето се пръкнали мигновено на място като разбрали че нашия няма книжка просто цръкнали сярна киселина от всяка пора и въобще не ставали за разговор. Така че равносметката от разходката на Джорджи била минус един автомобил и плюс един баят акт за доплащане върху предишния. Да не споменаваме че тъй като застраховката му не важала, подписал протокол че се задължава да възстанови щетите на автобусите.

- Това последно нещастие просто смаза комшийчето. Съчувствах му, продължи Жан - и исках някак да му помогна да се разтуши. Обаче не ставаше. Момчето се затвори в себе си, взема да гледа някак така едно - отнесено и изобщо, стана половин човек. Явно му дойде в ексик.И точно когато си рекох че ш`требе да го пиша в разход се случи нещо, дето по филмите му викат хепиенд. Една сутрин се звъни на вратата по никое време и кат отворих помислих че още сънувам. Гледам срещу мене една нахилена мутра, преливаща от живот и си викам ако това е Джорджи, значи е дал фира и е врътнал. Обаче не било тъй. Влетя той в стаята толкова бързо че почти сгази Бъркич (това бе котаракът на Жан. Името му произлизаше от Бъркоч - признание за тоталното объркване на генетичния му материал), след което театрално му се поклони и извини. Това още повече засили у мен подозрението че комшията си е решил проблемите в живота като се е развеселил перманентно. Колко много обаче грешах!

- Жан, започна официално Джорджи, - на този свят имало останали още и благородни хора. Снощи при мен дойде един тип дето сме играли голф заедно когато и аз бях човек. Има голяма фирма за експорт и надали си знае парите, колкото и да се прави на точен. Та ти казвам, цъфна той а на мен ми идваше да скоча в тоалетната и да си пусна сам водата. Апартамента малък, грозен, беден а отгоре на всичко нямах и въобще с какво да го почерпя. Направо ми се сви сърцето. Човекът се поогледа и всичко му стана ясно без много обяснения. Това ми спести необходимостта от дълги увъртания а и на него му даде повод да мине по същество:

- Джорджи, - вика тоя пич - знам, че се го позакъсал финансово, но се радвам да видя, че не се предаваш. Искрено се надявам някой ден отново да имаме възможност да играем заедно.

Погледнах го да не е слънчасал, ама беше още рано сутрин и толкова се обърках кое от всичките милион и половина пречки да му изтъкна, че не можах да избера и замълчах. Той прие това като съгласие и продължи:

- Нали знаеш че съм голям фен на Ауди? Наскоро си взех последния модел V8. Страхотен е!

Успях да преглътна и му викам "Честито", а той се разплу от кеф. Кимна и продължи: - Затова реших, вместо да търся купувач и да си губя времето с продажба на старото, да ти го подаря на теб. Надявам се, че ще го приемеш и няма да се обидиш.

Зинах и усетих как ченето ми изтрака в гърдите. После се впуснах в благодарности към него и към Съдбата и изглежда съм попрекалил, щото човекът чак се притесни. Както и да е, отидохме и прехвърлихме колата на мое име и после той собственоръчно ми паркира почти новото си Ауди в гаража, даде ми ключовете и си тръгна.

Известно време седях и гледах, после кой знае защо се наведох и разгледах колата отдолу. Може би подсъзнателно съм искам да се уверя, че това което се вижда отвън е истинско. Е, че беше истинско - така беше. И аз бях собственик на това бижу! Няма майтап.

Обадих се на брат ми и колкото и да му разправях историята той не ми повярва. После цъфна в къщи и чак като видя болида кандиса. Разгледа колата отвсякъде и вика:

- Брато, от мен да знаеш това не е подарък а благословия. Колата си е в почти идеално състояние. Малко само трябва да я постегнем и ще си я караш спокойно до пенсия.

Жан поспря за малко, почеса Бъркич по косматия гръб и продължи замислено:

Речено - сторено. Запретнали братята ръкави и две седмици не се отделили от гаража. То не било лъскане, то не било чистене! Направили цялостен преглед на всеки достъпен детайл, закарали звяра на тунинг, не че имало нужда, ама братоците имали. Сменили масла, филтри, гарнитури, накладки... Абе мани - мани! Отишли и малкото парици дето имаимал Джорето, ама тонобилчето наистина засияло.

Така дошъл и заветния ден на пробата. Първото изкарване от гаража. Запознанството. Моментът на истината.

Двамата братоци решили да излязат извън града и да пробват придобивката на магистрала. Там шансът да ги спре полиция бил много по-малък, пък и Джорджи тайно си мислел, че след случая с предишната му кола Съдбата му е длъжница. Затова изкарали звяра от гаража и на бавни обороти за да не привличат внимание се отправили към Отава. Времето било прекрасно. Джорката едвам изчакал да се качат на магистралата и взел да мрънка на брат си да ми отстъпи волана. Той удържал фронта за малко, но после се трогнал от неподправената мъка в очите Джореви, отбил в страни и се сменили на волана.

По-късно бившият милионер обяснявал на Жан:

- Жано, ти ме познаваш отдавна, знаеш, че за мен колите са не само необходимост и хоби, но и страст. Кълна ти се никога в живота си не бях карал нещо такова. Имах чувството че яздя облак. Двигателят сладко мъркаше, но когато погледнах стрелката на километража тя сочеше 160. Намалих веднага, разбира се, защото не исках да привличам излишно внимание и останах на законните 120. Изпитвах такова блаженство, като че ли отново се бях върнал в миналото и бях загърбил немотията, разправиите с банки и полицаи и всичко останало, което тровеше живота ми в последните години. Притворих блаженно очи и оставих вятъра да си играе с косите ми и да ме гали нежно...

Внезапно ме сепна страшен вик. Погледнах стреснато към брат ми и видях, че очите почти са изскочили от орбитите му. В следващия момент нещо мощно профуча през колата и се започна едно въртене през покрив - не ти е работа. Ха краченца нагоре - ха ръчички надолу. И всичко това придружено от отвратителния звук на раздираща се ламарина. Накрая и то спря и си дадох сметка че се намираме в канавката, която разделя двете платна на магистралата, на около два метра под основното ниво. Естествено, първата ми мисъл беше за брат ми. Още първия поглед към него обаче ми показа че няма и драскотина. Беше само малко замаян, ама не за дълго щото доста бързо се зае да ми обяснява какво мисли за мен и за способностите ми да карам кола. Огорчих се много, но премълчах предвид обстоятелствата. Криво-ляво се измъкнахме от това, което допреди малко бе лъскаво превозно средство, достойно за възхита, а сега представляваше купчина съдрани тенекета, на която трудно се определяше къде е предницата и къде - багажника. И веднага ми направи впечатление, че през средата имаше следа от повита ламарина, която по никакъв начин не се връзваше с нашето произшествие в канавката. Колата, или по-скоро това, което бе останало от нея имаше ясна надлъжна следа през средата, която почти я разполовяваше.

В това време вниманието ми бе отвлечено от прииждащите хора. Никога не съм си представял, че съгражданите ми са така състрадателни и готови да помогнат. За нула време повикаха линейка, дойде и полиция. Предложиха ни чай, настаниха ни да седнем и въобще ни дудндуркаха като бебета. По едно време цъфна и едно ченге и взе да прави оглед на местопроизшествието. Като се убеди че е навъртяло достатъчно километраж наоколо и е заснело всичко необходимо, то се приближи към нас и подхвана състрадателен разговор:

- Здравейте момчета! Искрено съжалявам за инцидента, но се радвам, че сте живи и здрави. Имали сте голям късмет!

Въздържах се да му кажа къде да си го завре този късмет, ама внезапно ме зачовърка любопитство. Затова преодолях наченките на колики, които ме тормозят напоследък щом зърна униформен и запитах с най-любезен тон:

- Господин полицай, имате ли идея какво в действителност се случи? Карахме си най-нормално по пътя и изведнъж някой като да изтръгна волана от ръцете ми и колата се преобърна стотина пъти...
Брат ми ме сръга отчаяна в ребрата, но беше вече късно. Полицайчето се зае с явно удоволствие да демонстрира професионализъм. - Знаете ли, станало е нещо изключително рядко. В насрещното платно се е движел ТИР и точно преди да се разминете едно от колелата му се е откачило, спуснало се е в канавката и е пресякло пътя ви. Скоростта на удара е била вашата плюс неговата, т.е. някъде над 200 километра в час. Като вземете предвид теглото му, което е не по-малко от 100 килограма имали сте невероятен късмет, че е минало помежду ви и не е закачило никой от вас.

Седях зяпнал глупаво и не се сещах дори да си затворя устата. А ченгето, набрало инерция продължаваше: - Не че има от какво да се притеснявате сега. Естествено застраховката ще покрие изцяло щетите ви. Предвид обстоятелствата, аз лично ще се погрижа протоколът за инцидента да бъде придвижен максимално бързо за да си получите парите. Впрочем, подсети се стражарът, Вие казахте че сте били на волана. Мога ли да видя свидетелството Ви за правоуправление за да нанеса данните Ви в протокола?

- Е, това било всичко, завърши Жано. Когато джандаринът разбрал, че нашия човек не е бил в контакт с книжката си през последните три години изпаднал в транс. Тропал с крака, подскачал и се тръшкал, като че ли било най-нещастния човек на земята. Взел да се оплаква че се подиграват с него, че трябвало да скъса протокола и да пише нов, че такива престъпни елементи като наш Джордж не трябвало да бъдат на свобода и други подобни. През това време престъпният елемент го гледал кротко, мислено подсмърчал и си мечтаел да има проблемите на ченгето.

Тук Жан ме изгледа продължително и отрони замислено:

- Не знам ти какво мислиш, ама за мен това си е карма. Това момче, Джорджи де, трябва да изкупува грехове поне за пет - шест поколения. Щото то бива кърък, бива, ама па чак толкова...

София
04 май 2010 г.

*
Описаната в този разказ история е базирана на истински случай

ЗЪБАР

2009-09-08T18:50:00.006+03:00

Кабинета не се различаваше с нищо от всеки подобен по онова време. Освен задължителните аксесоари - машинката на ужасите и стола за изтезания, по стените присъстваха множество стилизирани картинки на човешки челюсти, показващи съвършено нагледно как от един здрав зъб може да да се получи чудесна гангрена и да ти отнесе половината от главата. Като допълним и характерния аромат на медицински спирт, деликатно примесен с отенък на гной и прах, идилията ставаше пълна.

Моя милост стоях на кожения стол изпънат като бръснарски каиш и се опитвах да броя обратно от сто надолу. Не помагаше защото болката беше ужасна, но аз упорствах. Смятах че ако мисълта ми е заета с нещо друго може да си спестя някоя милисекунда страдание и това ме подтикваше да постоянствам с упорството на роден дебил.

Младото докторче правеше всичко по силите си да ме поокуражи, ама със същия успех можеше и да ми показва репродукции от картините на велики майстори на кубизма. Бях така пищисан, че думите му се плъзгаха по повърхността на изтръпналия ми мозък и се оттичаха оттам право в канализацията. Вследствие от което и отгоре на всичко започна зверски да ми се пикае, ама нямаше как да си го кажа - в устата ми имаше към килограм лигнин и лъскаво желязо, достатъчно да си сглоби човек приличен кухненски сервиз за шестима.

Предвид така нахвърляната обстановка, отначало не обръщах внимание на нищо друго освен собственото си страдание, но малко по малко започнах да осъзнавам, че не съм единствения в усмърдения кабинет който страдаше. Ако се съдеше по звуците, които издаваше палачът ми, най-вероятно и неговата не беше лесна. Мина ми през ума, че може и да е седнал на някое от тия остри зъбарски инструментчета, дето предизвикват изпотяване под ноктите и на най-закоравелите главорези и при тази мисъл дори се опитах да се усмихна, но единствения резултат бе че разчекнатата ми до безобразие уста ме заболя още по-силно, ако това въобще бе възможно.

Най-сетне моят инквизитор се пооблегна назад, изгледа с достойнство това, което бе сътворил и не без задоволство изфъфли:

- Мисля, че си готов. Изпилих ти зъбчето, сложих коронката - изобщо сега си муцка!

Муцката не каза нищо, защото в устата му все още се намираше половината от дневната продукция на хартиения завод в Свищов, но не мога да отрека, че почувствах облекчение и като следствие от това си позволих да въздъхна с много чувство. Палачът в бяло ми се усмихна нежно и започна да вади малко по малко талашът от устата ми. После в порив на творческо вдъхновение взе някакво боцкало увенчано с масивен метален топуз в края от масичката до него и започна да потропва по ред върху всичките ми зъби. Имах чувството че се вживява в ролята на железничар с каменарски чук, а на мен гледа като на парен локомотив. Тъкмо се приготвих да се пошегувам с това и... пареща болка проряза сетивата ми така неочаквано, че чак изквичах. Реакцията ми явно стресна любителя - стрелочник, защото той с недоверие надникна в устата ми и неизразимо по-леко отново потропа върху един от зъбите ми. Измучах отчаяно и го погледнах с такава злоба, че той изобщо и не помисли да потрети.

- Не искам да те безпокоя, но тук нещо не ми харесва, - съобщи ми той, явно надявайки се, че нещо в ситуацията харесва на мен. После, без да ме остави да се намеся продължи: - Мисля, че има някакъв проблем със съседния зъб на този, дето го работихме и трябва да го проверим.

Това, че говореше в множествено число за току-що приключилата работа по ремонтиране на един от кътниците ми въобще не ме трогна. Само при мисълта, че има възможност да остана още в тая дупка за изтезания ручейчета студена пот се понасяха по гръбнака ми.

Все пак успях да изграча:

- И сеа кво?

- Сеа - отиваш на рентген и си правиш снимчица да видим къде е проблема, щото иначе само ш` гадаем.

Покосен от толкоз мъдрост в едно изречение дори аз не намерих какво да кажа и затова се изнизах като мокра връв от кабинета. Час и половина по-късно статуквото бе възстановено. Зъбарят хапеше замислено долната си устна и разглеждаше на светлината на прашната крушка още влажната снимка на съдържанието на ченето ми, а аз се сварявах бавно но сигурно в собствената си лой. И без да бях Петричката врачка се виждаше, че края на днешното изтезание се отлагаше за неопределено време.

- Виждаш ли това светло петънце отстрани на зъба, ето тук - посочи с нокътя на кутрето си младия главорез. Това е кариес, ама не сме го видели и ше требе да го оправиме, щото иначе язък за целия зор до сега. Коронката дето ти я сложихме сутринта се опира в кариеса и ако не му видим сметката той ще продължи да си действа и ш`ти иди целия зъб. С други думи - язък за барута досега. Ще трябва да свалим коронката, да почистим болния зъб и да го пломбираме и после пак да сложим коронката.

Говедото говореше така мазно, като че ли наистина двамата с него бяхме правили нещо цяла сутрин в МОЯТА уста и сега се налагаше да оправим НАШАТА грешка. Подтиснах с голямо усилие желанието си да му света един бърз десен прав и да му обясня, че СМЕ го фраснали по погрешка. И за да не издам напиращите в гърдите ми чувства - зинах като да исках да налапам целия свят. Зъбарчето прие това като знак на съгласие и на часа се зае да разбие ченето ми с нещо подобно на умалена пушка-помпа, която не стреляше, ама при всеки удар предизвикваше малък до среден комоциум в нещастната ми глава. На третия - четвъртия удар коронката излетя от устата ми и падна на мазния балатум. Без да се смущава ни най-малко, извергът насреща ми я вдигна, позабърса я с една салфетка и остави на миниатюрната си масичка да отлежава в компанията на останалите сечива за предизвикване на болка у нормалните хора.

Бях се примирил до такава степен, че вече дори и не се опитвах да броя на ум. Чувствах се като парцал, престоял поне година накиснат в помия. Затова оставих гаднярът да прави каквото си иска в устната ми кухина. Мислех си вяло, че вече съм видял всичко най-ужасно на тоя свят и нищо повече не би могло да ме впечатли. Грешка! Разбрах го минута по-късно, когато върхът на бормашината се докосна до болния ми зъб. В гравата ми избухна синкава светлина, а усещането беше, че машинката нави около свредела си поне половин километър от нервите ми подобно на варен макарон. Реакцията ми трябва да е била баш-бая зашеметяваща, щото когат дойдох малко от малко на себе си, докторчето беше вдигнало гард на почти метър от мен и в очите му не се четеше вече предишната отвратителна увереност, че болката на другите не ни засяга.

- Боли, а? - измуча този най-омразен представител на професионалното си съсловие. После допълни някак оправдателно: - аз мислех да не ти слагам упойка, щот ми се видя дребна работа, ама ако искаш сега може да та боцна.

Кимнах с кофа в знак на съгласие и само след минута пред изумения ми поглед съдържанието на една ампула от поне 20 милилитра се прехвърли последователно в една спринцовка, а после и в небцето ми. Помислих, че вероятно главата ми ще натежи надясно с толкова течност в едната страна, но се успокоих мислено, че с толкова упойка страданията ми са на път да се превърнат бързо в неприятен спомен. Уви! Не съм познал. След десетина минути зъбарчето, уверено във въздействието на илача си има неблагоразумието да повтори операцията по почукване на зъба ми с любимия си топуз. Когато дойдох на себе си, констатирах няколко неща едновременно: стаята още се клатеше, светлината беше някак нестабилна, а пергишинът срещу мен най-невъзмутимо пълнеше още една спринцовка с адско биле.

- Явно първата не те е хванала, - уведоми ме той за гениалната си дедукция. - Затова ш`ти боцна още една та да сме сигур. И преди да успея да гъкна главата ми натежа от новата доза упойка. - Сега да ти кажа - няма как да не те хване. Тя още първата доза беше достатъчна за мъж от къде сто оки, ама ти сигурно не си много чувствителен към тая пущина. Нищо, сега вече ш`хване.

Десет минути по-късно стаята отново беше нестабилна, а светлината синкава и... т.н. Докторчето замислено ме биноклеше през тесните си очилца и нервно си подръпваше края на носа.

- Да ти кажа честно, досега не съм виждал такъв като тебе. С тая упойка дето ти я шибнах, би трябвало да мога да ти отрежа крак без да усетиш, а ти още рипаш като млада булка при всеки допир. Не знам какво да те правя. Ако сменим упойката става опасно - никой не може да предвиди какво ще е въздействието на две смесени упойки. От друга страна - не мога да ти оправя зъба в такова състояние - ще ми потрошиш стола, много рипаш. След това, явно изтощен от толкова мисловна дейност заключи категорично: - ш`ти шибна още една от същата. Измучах за пореден път, но и аз бях вече така омаломощен, че не вложих много чувство.

Като отчете вярно нюанса, моят мъчител докопа спринцовката и... потрети операцията без да се замисля повече. Двадесет минути по-късно в стаята имаше двама щастливци. Зъболекарчето броеше прилежно шумящи парични знаци, още топли от престоя в джоба ми като при това помръдваше беззвучно с дебелите си бърни. Все още на стола на мъченията, но вече само в качеството му на подпора за размекнатия ми гръбнак аз берях душа, но тя милата - пееше. Бях жив и, което бе по-важно - нямах никакво основание да идвам отново тук.

Затова, щом посъбрах малко силици се отправих към вкъщи с усещането, че вярно - поразходил съм се до деветия кръг на ада, но успешно макар и малко поопърлен съм се прибрал.

Воден от такива светли мисли не обръщах много внимание на хората около себе си и крачех с широка крачка към дома. Главата малко ме наболяваше и някак странно натежаваше на една страна, ама това си беше нормално - нали ми бяха вкарали близо половин литър упойка в дясното небце...

Прибрах се вкъщи ободрен и в добро настроение. Баща ми си пиеше следобедното кафе в кухнята и гледаше някакъв мач по телевизията. Поздравих набързо и се пльоснах на канапето пред него с идеята да му разкажа за преживяванията си от днешния ден, но не ми било писано. Татко ме погледна бегло и... хлъцна. Стреснах се, щото не мислех, че съм се подул толкова че да плаша хората. Попипах машинално бузата си, но не напипах нищо особено, освен дето и не усетих ръката си. Съвсем в реда на нещата след толкова упойки нямах никаква чувствителност.

Баща ми обаче все още продължаваше да се блещи насреща ми Трябваха му поне десетина секунди да дойде на себе си и да ми каже:

- Какво си си направил бе? Поглеждал ли си се в огледало?

Завъртях мислителница отрицателно и тогава той се разсмя така, както рядко му се бе случвало. - Иди, иди се погледни и тогава ще говорим.

Още преди да приключи аз вече се блещех невярващо към отражението си. А не е да нямаше какво да се види. Отсреща ми се пулеше някакъв идиот с подпухнало лице, от което висеше език, провесен поне на пет сантима от джуките му. От упойката мускулатурата на езика се беше отпуснала и... той висеше свободно и леко се поклащаше, досущ варена овнешка главичка. Отгоре на всичко от самия му край му се точеше тънка слюнка, която беше успяла да ми олигави суратя като на олигофрен дет ближе захарна пръчка. И за капак - не бях усетил нищо и... тук вече ме побиха тръпки - бях се разхождал в този вид в центъра на София.

Когато се поокопитих отправих искрена молитва към Всевишния дано никой познат не ме е зърнал в този ми вид, щото иди после обяснявай, че причините за шоуто са били технически и не са ти гръмнали бушоните. Не мога да скрия, че в следващите два-три дни всяко позвъняване на телефона ме стряскаше и ме караше да си повтарям молитвата. Ама явно тя е хванала дикиш, щото никой не се обади и постепенно се поуспокоих. До днес, когато реших, че си заслужава да се изповядам пред вас и... да ми олекне. Най-сетне! Амин!

ЙЕС СЪР!

2009-06-22T15:00:00.003+03:00

Беше лето Господне 19..., а бе майната му - беше бая отдавна и... това е. По онова време служех като редовен аскер в поделението в Горна Малина, Софийско и като естествена последица от този факт бях длъжен да угаждам на де що се намираше човешка сволоч в униформа. Щото те другарите де, по дефиниция бяха по-висшестоящи - разбирай по-висши въобще от такива като мен. Сега си давам сметка, че съм имал късмет щото ме вкараха в казармата едва навършил 18. Иначе със сигурност щях я да мръдна мантално я да утрепя някого, а можеше и двете наведнъж да ме сполетят. Сполай на шанса ми де!

Както във всяко поделение и при нас имаше какви ли не редки птици. Тогава повече им се ядосвахме отколкото да ни радваха, ама сега си давам сметка, че наистина са били образи, че и нещо отгоре. И въпреки, че не бяха един и двама, смело мога да заявя, че негово превъзходителство Съра се открояваше ярко между останалите. Наричахме го така по негово изрично желание. Чул, че в Англия викат Сър на благородниците, този скромен българин с овчарско потекло от селата около Ихтиман бе решил, че животът не си струва ако и пред неговото име не стои тази малка, но о, как сладка частица. Речено - сторено. Факта, че беше старшина на рота и можеше да коли и беси 28 човека му даде кураж да настоява в допълнение към установената по устав форма на обръщение да се добави и така гальовната за ухото му думичка. И интересно, отначало му се смееха, но постепенно привикнаха и прякорът му се лепна като лайно на риза - няма изпиране ако ще с керемида да се търкаш.

Иначе Съра не беше лош човек. Или поне не по-лош от всички останали чорбари наоколо, идеалът на които бе да служат за чорба (санким да папкат в казармата "на гювеч") и ранна пенсия. Той по цял ден киснеше в "Кебапчето" - малко кръчме от типа землянка, разположено стратегически срещу входа на поделението, смучеше ракия и набиваше салатки и кебапчета. Един ден там му се представи и поредния новопристигнал, сержант на свръхсрочна служба, когото прехвърлиха от някакъв десантен батальон около Филибето. Имах късмета да го видя още преди да влезе в "кабинета" на Съра, т.е. в кръчмата и веднага заподозрях, че тоя човек е нещо като отрицание на гравитацията на два крака. Самият факт, че все пак пазеше равновесие вече беше нещо неподдаващо се на обяснение в съгласие с природните закони. Главата му беше толкова голяма, че спокойно можеше да служи за чадър на останалата част от тялото му. Появата на макроцефала в полезрението на бавно преживящия старшина предизвика колкото непосредственатолкова и чисто човешка реакция. Съра можа само да хлъцне вдървено и против властващите по онова време порядки... взе че се прекръсти. Главчо, обръгнал на подобни сцени не се разсърди, а само го погледна благо и тихо доложи:

- Драрю сшна (това бе общоприетото съкращение на уставния повик: Другарю старшина...), разрешете да доложа. Представя ви се сержант Друмев. Зачислен съм във вашата рота. Ето назначението ми. И тъй като старшията не даваше още признаци да е дошъл на себе си, продължи - В Пловдив ми шиеха фуражка по поръчка. Може би и тук ще е най-добре така да постъпим.

След минута-две и една бърза пукница старшията започна да възстановява душевното си равновесие, но все още изглеждаше като човек, който току-що лично е бил представен на Антихриста. Като положи видимо усилие да се овладее, той преглътна с усилие спечения винервайс дето му служеше за слюнка в момента и програчи:

- Сержант, идете веднага в кухнята! Тая реплика така не се връзваше със ситуацията, че всички присъстващи помислиха че старшията е дал фира вследствие прекомерното вълнение. Със следващото си изречение обаче, този самороден гений на военната стратегия им даде да разберат колко горко са се лъгали: - Помолете баш-бакара да ви даде най-големия тиган и го занесете в тиловата част на леля Гинка. Тя ще ви ушие фуражката по него.

После старшията се връцна и отплува зад хоризонта, като ни остави със зяпнали уста.

Такъв бе Съра - единствен и неповторим. Много години по-късно, спомняйки си за него си дадох сметка, че основното с което той ни бе впечатлявал тогава бе абсолютната непредвидимост на неговите реакции. Веднъж обаче и него го сполетя нещо подобно и събитията потвърдиха блестящо, че и най-големия гявол си намира майстора.

Както повечето от старшините и дори някои от офицерите, Съра и фамилията му живееха във ведомствени блокове, построени непосредствено срещу поделението. Това даваше редица предимства. От една страна, независимо дали си бяха в къщи или в поделението, обитателите на тези шедьоври на архитектурата, построени от т. нар. КЕЧ (някои се кълняха, че тази абревиатура означавала: "Кралски Елитни Части"), но злите езици подхвърляха, че това бил отпадък от Строителните войски, та, както и да е, обитателите на грозните, жълтеникакви постройки бяха винаги под ръка на началниците си и като следствие... в постоянна готовност да ни вгорчат живота на нас - редовите войничета.

Един ден обаче, Съра се разбрал с ротния да не го търси до вечерна проверка, припалил гърбавия звяр тип Запорожец и "дий кочияшо, че фъшкиите втасаха" - понесъл се към столицата. Причината за това нехарактерно поведение била ясната и недвусмислена заръка на благоверната на благородника, която с нетърпящ възражения тон му наредила да докара майка й за рождения ден на чедото.

Съра, като откровен човек с вродено чувство за справедливост, многократно ни бе разказвал, че често, докато четял на отрочето си народни приказки имал видения как Иванчо си пати от ламята, която кой знае как имала на мястото на трите си глави образът на тъща му. Горкият човек, явно имаше проблем да осмисли тоя феномен, щото той се възпроизвеждал произволно и в други мотиви. Така, неизменно Баба Яга яхайки метлата си му се изкисквала свирепо право в лицето със същото неръкотворно изображение. Но най-страшното било когато веднъж изнурен от трудовото си ежедневие и чести притичвания до "Кебапчето" Съра задремал пред телевизора докато гледал с интерес как двама сумисти по 200 оки единия се опитвали да си докажат, че човек е произлязъл от вола като се блъскали ожесточено. Присънило му се, че и той е на ринга и с ужас установил, че кой знае как се е отзовал между двамата бабаити. Стиснал устни той и си казал, че може и тук да му е краят, ама поне да умре като мъж и истински военен. Така че - зажумял и зачакал зловещия сблъсък, който не закъснял. Кой знае защо обаче, ударът дошъл само от едната страна и естествено го проснал на татамито якой же лист хария и без дъх. Само миг след това върху му се изсипали тонове от гранясало месо, което го обгърнало отвсякъде и го лишило от възможността да си поеме въздух от друго място освен оттам, където Слънцето никога не ни огрява. Съра се дърпал, гърчел се като червей и полагал неистови усилия да се освободи, но си давал сметка, че шансовете му не са много по-големи от тези на муха, попаднала под свиня-майка на дванайсет прасенца. Все пак, с последни сили успял да се поизвърти така, че едното му око се подало изпод залялото го цунами от сланина и... Тук вече нещастникът не издържал и горко се разплакал. Лицето на лоената топка която го задушавала било на любещата тъща. С перверзна усмивка на уста тя се намествала бавно и садистично изтласквала и последните молекули въздух от премазаните му дробове. Съра не издържал на това свръхчовешко натоварване и с вик "Мама" се събудил.

Та в светлината на тези събития, сигурно няма да ви е трудно да разберете борбата, която се разгоряла в душата на благородника след като бил уведомен, че не само трябва да докара социалното зло в дома си, но и по пътя трябвало да й прави мили очи за да не й се развали, не дай си Боже, хатъра. Щото дори щерка й си давала сметка какво бедствие предстои ако маман пристигне на празника с негативен атитюд.

Така че, Съра трябвало да свие знамената и да си ги завре под мишница, заедно с възраженията си. Денят бил прекрасен и това донякъде пооправило настроението му. Пристигнал привечер в София и веднага акостирал на паркинга под блока на тъщата. Последната, бидейки информирана за събитието била "почти" готова, което обяснява факта, че само два часа по-късно, двамата се настанили в Запорожката и се понесли на път. Сега обърнете внимание на един важен факт. Тъщата, подобно на всички бедствия в човешки облик, много добре си давала сметка за топлите чувства на зет си към нея. Така де, може и да била дебела, грозна и зла като фурия, но не била малоумна, дума да няма. Затова още при влизането си в превозното средство тя предвидливо се настанила на задната седалка. Ход, заслужаващ адмирации от стратегическа и всякаква друга гледна точки. Първо, така била сигурна, че любимия зет няма да й извърти някой номер и да вземе да тресне някъде "колата" та да я претрепе. Факта, че той самия би се подложил на риск въобще не я впечатлявал, доколкото тя ясно си давала сметка за неговата незначимост, сравнена с удовлетворението от възможността да й види сметката. И второ, отзад й било доста по-широчко. Така де, тоя мухльо поне някоя по-комфортна кола да си беше взел, а то това подобие на самоходен фотьойл гаче ли й стискал в раменете, пък за ханша да не говорим. Уффф...

И така, странната двойка се понесла вихрено обратно към Горна Малина. Съра се правел на съсредоточен в пътя и мълчал, тъщата не мирясвала и му давала съвети нон-стоп... Изобщо пътуването протичало нормално докато не стигнали отклонението за Елин Пелин, където внезапно превозното средство започнало да "киха" и да подрипва и изобщо дало всички признаци на разстройство. С един поглед водачът на впряга установил, че причината за това необяснимо поведение е почти пълната липса на бензин. Изпитал облекчение, че това не станало по-късно - били само на 200 метра от една бензиностанция. Естествено за времето докато акостират до бензоколонката му се наложило да изслуша убедителна лекция какъв формен идиот трябва да е за да допусне да тръгне на път и да вози и ДРУГ ЧОВЕК без да провери колата, но Съра бил обръгнал вече, а и с наближаването на дома у него се появила надеждица, че там можело да стане чудо и чудовището, което возел да вземе да се поразмекне под въздействие на внука си и дори... да млъкне за малко. Обзет от тези светли мисли старшията налял бензин и се потътрил в бензиностанцията да го плати. И тогава светът се срутил върху му. Навън, някакъв муньо със ситроен, загледан в деколтето на спътницата си и забързан да зареди по-бързо и да отпраши нанякъде с нея, най-вероятно за да я опраши (Съра диксит), не забелязал наличието на Запорожеца и с пълна скорост го фраснал отзад. Като последица от това се случили няколко неща: Първо, двигателят на казашкия самовар не можал да се удържи на тампоните си и с грохот се стоварил на асфалта. Второ, сплескан до неузнаваемост целия комплекс от гайки и тенекии направил елегантен магарешки отскок и се отзовал на три метра напред, като почти възседнал предно стоящия му Москвич. И трето, но далеч по-важно от предходните, от удара задното стъкло се счупило и от раз отпрало половината от лявото ухо на тъщата. Воят, който последвал бил с такава сила, че Съра го чул през стъклото на бензиностанцията. Като схванал мигновено случващото се, той превъзмогнал надигащото се в гърдите му чувство на благодарност към Всевишния и все пак се затичал към остатъците от колата си с тайната надежда, че присъствието му ще е необходимо единствено за освидетелстване на тленните останки. Така зарадван, нещастникът забравил с кого си имал работа и неблагоразумно заврял чутурата си в отломките за да види какво става. Грешка! Огромна грешка!!! Свита във вътрешността на возилото, обляна в собствената си кръв, с очи облещени като да рискували да паднат в краката й, хидрата надала кански рев и с две ръце се впила във врата на нещастника. Устата й се била запенила и издавала страшни звуци и откъслечни думи, от които все пак ставало ясно, че звера в рокля е убеден, че зет й се е наговорил с шофьора на Ситроена да й видят сметката заедно. В последвалата борба, Съра с горчивина разбрал колко много е подценявал тъща си, оприличавайки я на чудовище. Тя била нещо несравнимо по-страшно. Стиснат в страшното менгеме на пръстите й, затиснат под телесата й, той започнал да се дави и да халюцинира и взел да се пита дали не е бил по-добре в съня си, когато бил размазван бавно и методично, но поне липсвало това убийствено звуково оформление.

Спасил го бензинджията, който успял да сформира опълченска дружина от присъстващите на паркинга и с общи усилия надвили на тъщата.

Знаете ли, оттогава са минали наистина много години. Смених доста коли, живях на различни места по света. Би могло да се предположи, че новите впечатления ще покрият миналото с булото на забравата. Нъц. Нихил. Не става, значи и туйто. Колкот пъти се мерна на бензиностанция, споменът за Съра и женския булдог дето му бил вменен за тъща веднага изпъкват пред мен. Понякога се смея на ум, понякога... абе идва ми да си плюя в пазвата и да отправя една благодарност към Него, че не ме е орисал така. Благодаря ти Боже, благодаря!!!

Автобиография на Захари Върбанов - Zahari Varbanov's Resume

2009-01-20T12:53:00.009+02:00

Автобиография

Лични данни и информация за контакт

Лични данни

Име Захари Христов Върбанов

Дата на раждане 22 August 1960

Пол мъж

Семейно положение - женен

Шофьорска книжка Да

Военна служба отслужил

Информация за контакт

Град София, кв. Симеоново

Област София

Телефон: (2) 961-1585
Мобилен: 0886-311581

E-mail zvarbanov@gmail.com

Предпочитан начин за установяване на контакт Телефон

Допълнителна информация

Личен автомобил, който може да се ползва за работа Да

Предпочитания и цели

Предпочитан бизнес сектор интернет, е-търговия

консултантска дейност

маркетинг, реклама, връзки с общ.

медии

организации с нест. цел

Предпочитано местоположение София

Предпочитана длъжност Разработване и развитие на бизнес. Анализи.

Предпочитан тип компания Без предпочитания

Предпочитан тип заетост длъжност на пълно работно време

под-изпълнител, свободна практика

Минимална очаквана заплата (нето, лв.) 2000

Възможност за преместване Не

Професионален опит

Период на наемане November 2006 - до момента

Компания

Бизнес сектор банки, финанси, инвестиционна дейност

Местоположение София

Длъжност: Онлайн инвестиране в системата на FOREX

Задължения и отговорности От повече от две години се занимавам с онлайн инвестиции във FOREX (Foreign Exchange). Работя за своя сметка и със собствени средства.

Период на наемане February 2006 - November 2006

Компания Customer Care Bulgaria

Canadian company working IN and FROM Bulgaria

Бизнес сектор други

Местоположение Sofia

Длъжност Director of Business Development

Ниво в йерархията Висше управленско ниво

Тип заетост длъжност на пълно работно време

Задължения и отговорности Създава връзки с местни бизнеси и банки, води преговорите с тях, координира стратегията на приложение на бизнес инициативите. Създава предпоставки за разрастване на бизнеса и допринася за реализацията им.

Работа извън страната Да

Период на наемане March 2004 - December 2005

Компания Вестник ПАРИ

Бизнес сектор медии

Местоположение София

Длъжност WEB and Multimedia Coordinator

Ниво в йерархията Висше управленско ниво

Тип заетост длъжност на пълно работно време

Задължения и отговорности Отговорности: създаване на концепция за новия сайт на вестника, координация и управление на процеса на създаване на сaйта, подбор на необходимия персонал, разпределение на задачите, дефиниране на стратегията на сайта и начините за неговото развитие и обогатяване. Отговорен за обучението на персонала за публикуване на новия сайт, както и за координацията на този процес с новата Електронна документообработваща система на вестника. Ръководи отделите „Преводи” и „Интернет” и координира съвместната работа с IT отдела. Отговаря за създаване и координиране на връзки, както и за генериране на идеи и планиране развитието на бизнес инициативи и взаимоотношения с чуждестранните партньори на вестника, както и за развитие на бизнес взаимоотношенията с други партньори от България.

Период на наемане January 2004 - March 2004

Компания Bianor Ltd

Бизнес сектор информационни технологии

Местоположение Sofia

Длъжност Account Manager

Ниво в йерархията Средно управленско ниво

Тип заетост длъжност на пълно работно време

Задължения и отговорности Отговорен за управлението и развитието на взаимоотношениета с най-големия клиент на компанията от САЩ. Координиране на съвместните дейности, преговори с клиенти и партньори, поддръжка на дистанционна комуникация от всякакъв характер с тях, проверка на документацията по договора и синхронизация на работния процес с очакванията, залегнали в договора.

Период на наемане November 2003 - December 2003

Компания OXY Publishing House, Greece

Бизнес сектор маркетинг, реклама, връзки с общ.

Местоположение София

Длъжност Представител за България

Ниво в йерархията Висше управленско ниво

Тип заетост длъжност на пълно работно време

Задължения и отговорности Организация и реализация на всички бизнес-инициативи в България. Срещи и преговори с български партньори, сключване и реализация на договори. Маркетинг проучвания и анализи. Координация на взаимодействието с гръцкия инвеститор. Генериране на бизнес-идеи и участие в реализацията им.

Период на наемане September 2002 - July 2003

Компания CIBC-Canadian Imperial Bank of Commerce

Бизнес сектор компютърна техника-софтуер

Местоположение Toronto, Ontario Canada

Длъжност Quality Assurance (QA) Specialist

Ниво в йерархията Експертен персонал без ръководни функции

Тип заетост длъжност на пълно работно време

Задължения и отговорности Работа като тестер от френски към английски и обратно с Mercury's Test Director за автоматично и ръчно тестване на банков софтуер. Работата бе пряко свързана с проверката на новия WEB сайт на CIBC.

Работа извън страната Да

Период на наемане July 2002 - July 2003

Компания Върховен Съд на Канада

Бизнес сектор образование, обучение, библ. дейност

Местоположение Торонто

Длъжност Компютърен инструктор на съдиите от Върховния съд на Канада

Ниво в йерархията Експертен персонал без ръководни функции

Тип заетост длъжност на непълно работно време

Задължения и отговорности Работа на контракт за Caron Training Academy, Ottawa. Персонализирано обучение на съдии от Върховния съд на Канада как да си служат с персонален компютър и с някои видове компютърни програми.

Работа извън страната Да

Период на наемане May 2002 - October 2002

Компания Comspec

Бизнес сектор компютърна техника-софтуер

Местоположение Toronto

Длъжност Quality Assurance (QA) Specialist

Ниво в йерархията Експертен персонал без ръководни функции

Тип заетост длъжност на пълно работно време

Задължения и отговорности Работа като тестер от френски към английски и обратно с Mercury's Test Director за автоматично и ръчно тестване на сайта на Hewlett-Packard. Работата бе пряко свързана с проверката на новия търговски WEB сайт на НР. Изготвяне на отчети за някои проблеми, свъзани с функционирането, сигурността и общия вид на сайта.

Работа извън страната Да

Период на наемане January 1999 - October 2001

Компания Quebec-Amerique - Издателска къща

Бизнес сектор интернет, е-търговия

Местоположение Монреал, Канада

Длъжност Webmaster

Ниво в йерархията Експертен персонал без ръководни функции

Тип заетост длъжност на пълно работно време

Задължения и отговорности Поддръжка, актуализиране на съдържанието и добавяне на нови страници на сайта на компанията, който включва повече от 8 000 активни страници в три подраздела. URL: http://www.servicevie.com

Работа извън страната Да

Период на наемане February 1994 - September 2001

Компания Nestor Communication

Бизнес сектор консултантска дейност

Местоположение Montreal

Длъжност Учредител и менаджер

Ниво в йерархията Висше управленско ниво

Тип заетост под-изпълнител, свободна практика

Задължения и отговорности Издирване на научно-техническа, търговска и друга информация по Интернет. Анализ на данните, систематизиране и обработка на първичните източници. Ако клиента желае - синтез на получените резултати. Подпомагане при вземане на решения и представяне на информацията "в перспектива". Основни клиенти: World Trade Center, Montrеal; University of Montreal; University of Quebec in Montreal; College Boi-de Boulogne, Montreal; Quebec-Amerique, Publishing House ...

Работа извън страната Да

Период на наемане September 1993 - June 1997

Компания UQAM - Университет на Квебек в Монреал

Бизнес сектор образование, обучение, библ. дейност

Местоположение Montreal

Длъжност Асистент и сътрудник в изследванията

Ниво в йерархията Експертен персонал без ръководни функции

Тип заетост длъжност на непълно работно време

Задължения и отговорности Участие в 16 контракта с различни катедри на факултета по Педагогика и Подготовка на учители. Паралелно с това бях редовен студент в същия факултет.

Работа извън страната Да

Период на наемане September 1984 - February 1990

Компания СУ Св. Климент Охридски

Бизнес сектор образование, обучение, библ. дейност

Местоположение София

Длъжност Научен сътрудник IIра степен

Ниво в йерархията Средно управленско ниво

Тип заетост длъжност на пълно работно време

Задължения и отговорности Научен секретар на експертната лаборатория по Използване на компютърни технологии в образованието

Образование

ВУЗ

ВУЗ Universite du Quebec а Montreal (UQAM)

Период на обучение 1992 - 1996

Степен Магистър

Специалност Педагогика

Основни изучавани дисциплини Comparative analysis of the organization of Teacher Education at the University of Quebec in Montreal (UQAM) and the University of Sofia “St. Kliment Ohridski”;

Adult Education and Comparative Education

ВУЗ Universite du Quebec а Montreal (UQAM)

Период на обучение 1991 - 1992

Степен друго

Специалност Друго

Основни изучавани дисциплини 10 курса по френски език и култура

ВУЗ Софийски университет

Период на обучение 1978 - 1983

Степен Магистър

Специалност Педагогика

Колеж/Полувисше учебно заведение

Колеж/Полувисше учебно заведение Canadian Business College, Toronto

Период на обучение 2001 - 2002

Специалност Компютърни системи, Компютърни технологии

Основни изучавани дисциплини Oracle8i Database Administrator (DBA)

Колеж/Полувисше учебно заведение Herzing College, Toronto

Период на обучение 2001 - 2001

Специалност Компютърни системи, Компютърни технологии

Основни изучавани дисциплини NT & UNIX courses

Допълнителни умения, знания и постижения

Езици Български - майчин

Английски - отлично

Френски - отлично

Руски - много добро владеене

Компютърни умения

Adobe Acrobat

Adobe PageMaker

AmiPro

Dreamweaver

Eudora

Hardware

HTML

Internet (e-mail www)

MacOS

MS FrontPage

MS Outlook

MS Project

MS Publisher

MS Works

MS-DOS

Netscape Navigator

OCR programs (Recognita Fine Reader)

OpenOffice.org

Paintshop Pro

Palm OS

QuarkXpress

Spread sheet programs (Excel Quattro)

Unix/Linux (user level)

Video editing and montage programs

Windows 2000

Windows 3.x

Windows 9x

Windows XP

Word processing

Word processing (Word WP vms.)

Други Computer Skills

• ORACLE 8i DBA – entry level

• DOS: advanced

• Windows 3.xx, Windows 9x, Windows 2000, Windows XP : expert

• UNIX: basic

• LINUX: advanced

• Modems, Printers, Scanners, MS Office, Net Objects, Home Site, Corel Draw, Photo Shop, Illustrator, QuarkXpress, MS FrontPage, Macromedia Dreamweaver, Fireworks, Norton Utilities, Ghost, Communication programs, Many Shareware programs, Internet related programs, and others at advanced level.

Technical Skills:

• Webmaster – HTML, DHTML, Java Script, …

• Publicity and Sale of Information on Internet

• Educational Research, Teacher Education, - Distance and Adult Education

• Scientific and Information Research, Internet based Information Research

Постижения www.Servicevie.com, за който работех като Webmaster, е постоянно класиран от HIT PARADE на първо или второ място измежду франкофонските сайтове в света, за своята категория.

В края на 1999 сайта бе удостоен с приза BOOMERANGS за най-добър WEB сайт в Квебек.

От 1999 година сайта е асоцииран с Sympatico - BELL Canada, а от тази година - с Microsoft, Canada.

ДРУГИ

Фоторепортер, журналист и радио водещ

2005-2007
Единствен български кореспондент на вестник OhMyNews на английски език. Изданието излиза в Южна Корея и има над 10 000 000 абоната в цял свят.

1993-1994
Автор и водещ на седмично радио предаване за българската общност в Монреал, Канада. Предаването се излъчваше на френски език на вълните на Radio Centre Ville, Montreal.

1992-1994
Участник в издаването на Good Luck - единствения по онова време български вестник, излизащ в Чикаго, САЩ. Автор на някои от статиите. Разпространител на вестника в Канада.

1978 - 1980
Фоторепортер за в. "Кооперативно село" и Министерство на Земеделието и Горите, София
Публикувани над 800 снимки и фото-репортажи.

Кифла + шкембе чорба = СЕКС

2008-09-24T17:55:00.012+03:00

Сигурен съм, че подобна формула би хвърлила в недоумение множество разумни хора, но това е положението. Или поне при определени условия тази странна смес доведе до наистина смайващи резултати. Съдете сами...

Бях студент - втори курс, когато срещнах едно приятелче от правния факултет в УКЕВ (за несведущите - Университетски клуб за естетическо възпитание). Бяха ни нужни само две - три минутки за да осъзнаем колко сходни съдби имаме. И двамата носехме на крехките си плещи последиците от мощно снощно напиване, което автоматично изостряше чувствителността ни и ни правеше да гледаме с недобро око на жизнерадостната глъчка наоколо. Лично за себе си ще кажа, че в този момент бих предпочел уединение на два - три метра под водата някъде в океана, ама не бях сигурен дали и там рибата нямаше да е много шумна. Обективно погледнато, Митко, колегата ми де, имаше още по-стреснат вид и то до такава степен, че хората съвсем очевидно го заобикаляха. На никой не му се искаше да носи отговорност за кончината му, дори и случайно.

След така установеното сходство в положението ни, спонтанно възникна въпроса какво може да се направи за да го подобрим. Изглежда все пак Митака беше по-свеж, защото след кратко замисляне изведнъж грейна като току що измито бебешко дупе:

- Слушай братчед, това ни беше обичайното обръщение, - мисля, че трябва да сменим обстановката. Трябва ни някой да ни поразсмее, та да забравим че това над раменете ни пулсира и боли така страшно.

Не че бях потресен от толкова мъдрост, ама нямах сила да споря, а и ... защо пък не? Ако имаше някой или нещо да ни поразсмее не виждах проблем. По-лошо от това приживе надали можеше да стане, а за после не ми се мислеше сега.

- Имаш ли конкретна идея, или просто местиш въздуха? - изграчих с глас като несмазана панта.

-Аха! - завъртя глава Митко. Слушай! Имаме практика в Съдебната палата след час. Що не дойдеш с мен? Ш`се скъсаш да се хилиш. Съдията е една капия - не ти е работа. А и днес ще се гледа едно дело дето със сигурност ще е сеир и три четвърти. Ако не ти хареса - винаги можеш да си отидеш, няма проблем.

Вече бях зинал да го пратя да се чеше къдет не го сърби, ама нещо ме спря. Толкоз ентусиазъм от такава изтерзана душа - тоя човек или се беше побъркал, или пък това дето го разправяше можеше и да е истина. Пък и беше прав, кой ще ме спре да си изляза щом ме хване съклета?

Така че след половин час вече се мъдрех на малката опашка пред залата на "представлението". На вратата стоеше някакъв разсилен, ние си показахме студентските книжки и ... това бе всичко. След минутка положих морни телеса на дървената пейка и зачаках да започне шоуто.

То така и не закъсня. Започна, с появяването на някакво явление, което премина зад грамадното бюро, поставено на централно място в залата. От последния ред, където се бяхме сврели, останах с впечатлението че едно теме мина зад бюрото напред - назад и... това бе всичко. Не се чу нищо, нищо не помръдна. После, съвсем внезапно, като да ни изкара акъла, над масата щръкна цяла глава, прилично плешива, но затова пък окомплектована с необикновено дебели вежди. Главата се крепеше на тъничко вратле, пристегнато до точката на задушаване с вратовръзка с огромен възел. Моят приятел не издържа и ме сръга в ребрата:

- Нали ти казах, че е капия! Ти само потрай да го видиш като се развихри, заслужава си и билет да си платиш за да го видиш.

Съгласих се разсеяно, но нещо ми нашепваше, че това дето има да става днес никакъв билет не може да ти го осигури. Сигурно съм бил свръх-чувствителен и съм имал прозрение, ама това го разбрах после.

Делото, което предстоеше беше битово - за нанасяне на средна телесна повреда или нещо подобно. С две думи, някаква мадама съдеше един пич че й бил отнесъл ченето с един пепелник. Така поне ми обясни Митето. И докато той правеше това, сеирът отпочна.

Сега, след толкова много години някои детайли ме се губят, а и те надали са важни. Интересното започна, когато съдията подаде главица на цели петнайсе сантима от бюрото и с гласче на простинал първокласник призова ищцата да се изложи, пардон - да си изложи версията. Пред съда застана една мома, дето дори и в онова ми състояние ме накара да се ококоря като млад онанист пред ключалката на общинска баня. Не че беше нещо изключително красиво, още повече с неотшумялото синьо, почти черно дето щеше да си го носи под брадичката още баш-бая време. Но в телцето беше - муцинка. Цици като любеници, ама истински - по онова време силиконът все още се ползваше единствено в стрикнто санитарния му аспект. Каквото и движение да направеше с тяло, тия два футбола леко и игриво подскачаха и караха мъжката част на аудиторията да ги следи с поглед и да преглъща на сухо като камилско пиле дето иска да глътне топка за голф. Освен разкошния балкон, мадамата имаше и прекрасно защитен диференциал - пропорционален и стегнат, той навяваше асоциации за стабилност и издръжливост. Гледката завършваше с два стройни крака, които само те да бяха щяха да се нуждаят от поне страница прехласване. Като цяло особата предизвика бърза и безапелационна положителна реакция у мъжката аудитория, и естествено - противоположната всред редиците на жените. Без да искам чух как една комшийка по пейка изсъска като шише с газирана вода към съседката си:

- Курва с курва! Тая как не я е срам да се явява в съд, ма? То и аз съм жена , ама то бива ли таквоз чудо - на тая едното й виме е по-голямо от главата бе! Да беше се позапасала нещо, че то токвоз чудо - резил! И ластично блузле сложила - та да й се гледа сичко. Немам думи, да ти кажа! И притеснена от констатираната липса, злобата замлъкна.

Може и да не бях съгласен с така изказаните съображения, но като се загледах по-внимателно установих че преценката на бозавата лелка за пропорциите на грацията отсреща беше съвсем точна. Преглътнах и аз моята голф топка и погледнах с благодарност към Митето. Само това да бях видял - халал му на идването дотук. А то, гаче ли майтапът тамам започваше.

Пръв даде тон съдията. Като святкаше с поглед на разгонен пор изпод дебелите си вежди, той намести на носа си малки, кръгли очиилца и с треперлив гласец нареди:

- Гражданко Радка Маринова, разкажете ни, моля, как се развиха събитията в деня на инцидента. И по-подробно ако обичате.

Момето се огледа безпомощно, като да очакваше помощ от аудиторията, но не й било писано да я получи. Видя само глутница нахилени мутри, които от вълнение да не пропуснат и препинателен знак от разказа й чак се бяха навели напред като пред старт. Малкото представителки на нежния пол в залата пък я фиксираха с такава злоба, че не ми се мисли как ли се е почувствало в тоя момент клетото създание. Аз да бях на нейно място щеше да ми трябва оперативна намеса за да ми отворят ченето.

Все пак, като видя че помощ не ще дочака, Радето сведе очи и започна публичната си изповед:

- Него ден, към 8 часа сутринта минавах покрай авто-гара Подуене и реших да хапна нещо в закусвалнята. Влязох и си купих кифла, а после се огледах да видя къде да застана. Щото не е възпитано да ходиш по улиците и да ядеш, мисля аз. - Жената се огледа за някаква форма на одобрение или подкрепа, но като разбра, че не й е писано да я доживее продължи - Видях наблизо другаря - с бърз жест тя посочва към седящия наблизо огромен бабаит, гледащ намусено в земята - и го попитах може ли да седна при него. Той ми каза че може и засърба от купата шкембе-чорба, стояща пред него. Аз не мислех да го заговарям, ама като го видях как сладко си топеше залци не се сдържах и го попитах:

- Може ли да си топна малко кифлата във вашата чорба, другарю. Много се извинявам, значи ако ви безпокоя, ама страшно ми се прииска да опитам.

- И какъв беше отговора на другаря? - не се сдържа съдията да вземе дейно участие в разговора.

- Ами, казà, че може, разбира се... После ме поизгледа малко по-дълго и ми рече:

- Кво ш`каиш да те повозя на камиона. Е го къде е - чистак нов! ТИР! По четирсе тона товар тегли и не ги усеща.

- Не мога да отрека, че бях заинтересована. Никога не се бях качвала на ТИР и ми беше интересно дали друса. Затова - приех. Излязохме от заведението, качихме се на камиона и той ме повози.

- През това време говорихте ли си нещо? - не мирясваше съдията.

- Да, другарю съдия. Той ми каза, че съм много хубава. Пита ме също дали кифлата ми се е усладила с неговото шкембе. Не знам как стана, но изведнъж, като че ли го видях по друг начин. Почувствах го близък някак.... По едно време той спря камиона и ми вика:

- Ето в тая къща живея аз. Искаш ли да дойдеш да се почерпим.

- Аз по принцип не обичам да ходя по къщите на непознати, ама нали ви казвам - него изведнъж го почувствах като близък, държеше се прилично. Пък и беше хубавец...

- Значи вие доброволно отидохте в къщата му? - изстреля сърдито съдията.

- Да, другарю съдия. Съвсем доброволно.

- Продължавайте!

Тук обаче, момата Радка нещо се запъна. Личеше си, че нещо й пречеше да продължи. Очите й се насълзиха и тя за пореден път огледа набързо залата. Този й последен опит трябва да й е показал колко не на място са надеждите й за помощ отвън, затова тя се стегна и с явно усилие продължи:

- Влязохме у тях и той ме почерпи коняк. Аз сутрин не пия, ама сега почувствàх нужда от кураж - така де, бях в чужда къща, насаме с другаря - и при това не го познавах добре, та затова приех да се чукнем. Като си изпих коняка и някак ми олекнà. Огледах го скришом и много ми харесà. Още повече от навънка. Викам си, на мене си де, - де да имах късмет тоя да си поиска - не мога му отказа, значи! Видях, че и той ме мерка с белото на очите, викам си - ха де! И станà. Другарят дето е тука - посочва отново към огромния вол на първия ред - остави чашата си на масичката ама нещо му трепереха ръцете та тя се лъзнà и паднà та се строши. Аз се фърлих да събирам стъклата и да го успокоявам, че е на добро. Тогава той ме издебна изотзад и ме хвана здраво.Първо за ръцете, а после и зема да ме гали и да ме цалува. Онемех значи! Усетих се целата такава една отмалелааа... немах сила да щипна зърне грозде. А той - силен и горд. Дигнà ме, секаш съм от пух и ме отнесе та право у спалнята. Аз си казах - това е то. Почнà се!. И толкоз ми беше добре, че пощръклех. Земах и аз да го цалувам, да го галя и така нататък...

- Какво е това - "и така нататък"? - проскърца отново фалцетът на съдията. - Казах ви да опишете всички подробности. За съда тава е много важно. За да вземе правилното решение, трябва да се знаят всички факти.

Радка взема да диша тежко. Хвърли кос поглед към малкото, което се виждаше от съдията, отвори уста да продължи и... после пак я хлопна. Съвсем определено имаше вид на нещо, накиснато във вода, но не добре изцедено. От вълнение гръдта й се надигаше буреносно и караше мъжката аудитория да се вълнува дори още по-силно. Накрая, след явно усилие на волята, странната изповед продължи:

- Ами малко по малко той взема да ми сваля дрехите.

- Вие съпротивлявахте ли се? - Съдията явно се престараваше, но си личеше че е професионалист и ще изстиска всичко от ситуацията, което караше аудиторията да благоговее.

- Ами! За кво? - опонира Радето. Човекът не ми правеше лошо, а и на мен ми се искаше. Даже започнах и аз да го разсъбличам. Махнах му панталона, после и ризата и тогава се усетих, че по мене вече не е останало нищо. Беше ме изпреварил и ми беше свалил всичко, значи. Бързо му свалих потника и гащите и...

- И? - Съдията явно беше на края на силите си. Какво "и"?

Хубавата Рада обаче беше изгубила охота да разказва. Навела глава, тя започна да хлипа все по-силно, като при това чак раменете й се тресяха. Накрая се разрева с цял глас. Съдията, като видя че поне за момента не е в състояние да се изповядва повече, прояви великодушие и й разреши да си иде на местото. После се обърна с официално изражение към залата и обяви:

- Да се яви Васил Чочев.

При произнасяне на името му ответникът - побойник се изправи в целия си ръст, разкърши се и отиде на свидетелското място.

- Опишете моля, но най-подробно какво се случи в оная сутрин - нареди съдията с все още прегракнал от мерак глас.

- Ами кво има да му описвам - то си беше както го каза другарката. Потвърждавам сичко..

- Добре тогава, опишете на съда какво се случи след като влязохте в спалнята и как се стигна до инцидента, който ни е събрал тук.

- Ами кво да ви кажа, тя другарката добре го описа. Кат се съблекохме, тя взема да се вълнува много, дето е разбираемо де, и като така ми се нахвърли да ме гали и да ме цалува. Аз немах нищо напротив и правех същото. Да де, ама по едно време тя зема да се спуска така надоле и по-надоле де та чак до тука. - И пергишинът показа докъде.

Съдията: - И после?

Ами после кво - взема че ми го налапà. И зема да го гняви лекичко така, и да го смучи. Еее, да си кажа правичката - пощръклех и... се възбудих. Набъбнàх значи целия! И точно тогава тая - отправя неопределен жест към тънещата в резил и самосъжаление кака Радка, която гледаше така съсредоточено пода, като да искаше да види центъра на земята през него - та казвам, тая да вземе да ми го заапе. Ама яко! Леле! Сепнàх се. Ами ако е некоя улава тая парантия, викам си на ума и не се помайвàх. Фраснах я с кристалния пепелник и... се освободих. Тя се гътнà странично и не мръднà веч - се едно се е свършилà. Да, ама аз не съм вчерашен. Земах един леген с вода и й го сипàх на главата и тя веднага зема да шава и да се отръсква.

Тук Радето не издържа и рипна. Зачервена, с леко облещени очи и задъхана като че беше гонила отколешна мечта тя изкрещя:

- Не е вярно! Аз... таковата, от страст. Исках да ни е хубаво, да го усетя... и млъкна. После, като да й се свърши бензина по нанагорно се свлече унило в стола си и пак задълба с поглед дюшемето.

Залата се умълча, покъртена от такава неподправеност и силни чувства.

Внезапно издрънча фалцетът на съдията:

- Чакайте малко! Казахте, че сте я ударил с пепелник!

-А-а! Кристален.

- Добре де, откъде го взехте в този момент? Нали и двамата казвате, че сте били в леглото и сте правили секс?

- Гибонът малко нещо се посмути, ама после тръсна къдриците си на ерген-колхозник и отговори:

- Верно е, така беше. Ама той пепелникът ми беше е те тука - на корема. Иначе къде да си тръскам цигарата - нема да цапам у кревата, я! И като усети недоумението на слушателите си, поясни с усмивка на дебил, току що открил че му е добре ако се драпа по оная си работа:

- Щото то секса си е секс, ама по-върви с цигарка де. Нъл тъй?

Съдията явно изгуби дар слово за доста време. С невярващ поглед той гледаше двете капии пред себе си и явно не знаеше какво да каже. Същото се отнасяше и за останалите присъстващи. Щот аслъ, какво да му кажеш на човека - няма да вземе да си тръска цигарата в кревата я. Секс или не, страст или да - ама с цигарите по-внимателно, че те пакостите така стават. Загледаш се малко встрани и хоп - туку си прогорил чаршафа...

От друга страна, като се замисли човек друго си е с фас в уста - хем ти духат отдолу, хем пафкаш отгоре - кеф!!!

Българите и Биг Брадър

2006-06-26T09:54:00.000+03:00

Публикувано за пръв път във форума на в-к ПАРИ през декември 2004. Пускам го тук и сега за да се види... колко константен е нашенецът в "културните си" предпочитания

Здравейте аверчета!

Вие можете да ме поздравявате с Ave Cezar! Не съм такъв човек че да се засягам от дреболии я, но малко уважение никому не е дошло в повече.

Гледам днес във форумчето и си викам: Цезаре, тука нещо лопа! Не може за цяла една седмица съвокупното народонаселение да не се сети барем един въпрос да ти отправи. Форумчето си е джиджано, спор няма. Лесно се пише в него, вижда се отвсякъде... ерго (значи, демек, ей учен съм си аз бе!) само е въпрос на едното желание да питат и да се обогатяват душевно. Ама на, не би!

Сядам аз тогава значи и започвам да мисля, каква мож да е причината никакъв, ама никакъв въпрос да се не пръкне от към ваша страна. Да речеш че на нашенеца са му се свършили проблемите, май не е много за вярване. Да речеш, че не пиша интересно, кой го е грижа бе! Поне щеше де се намери някой да изпсува. Така де, по какво иначе ще си проличи богатата ни обща култура на балкански юнаци. Значи има нещо друго, викам си.

Признавам, колкот повече време минаваше, толкоз по-ми се сапикясваше настроението. Чел бях някъде, че ако искаш да убийш някого имало 1001 начина, но ако искаш духовно да го унищожиш, най-добре било да го игнорираш. Той после сам ще си избере един от другите 1001 начина да съ гътне. Да де, ама аз, както сигурно се досещате съм направен от неръждавейка и тия духовни терзания, колебания и несигурности са ми през онуй... (само да н`си помислите, че съм от новата вълна, тия с обратните нарези де, щот тогаз може и да съ гътна).

Та седя си, казвам ви, мисля и анализирам... и знаете ли до какъв извод стигнах? Знам че не знаете и тръпнете да чуйте... Причината да ви кажа аверчета само трябва да е външна. Амчи тъй де, гат дават интересен мач по ...визията (дъл е теле, крава или овца, на всеки според предпочитанията и индивидуалностите) случвало се й булките да се оплакват, че мъжките наклонности на благоверните им нещо почвали да куцат. Можте ли да си представите? Зарад пустата му ...визия мъжете даже дамския .ъз загърбват, кво да кажем за един беден графоман с писанията му. Ами булките? Те да н`съ изключение, кат зяпнат някой сериал... не ги търси за нищо.
Това "Дързост и красота" например. Амчи за красотата не знам, нещо много зализан ми се види личния състав, ама иначе - то наистина голяма дързост се иска да направиш такъв бълвоч и да го тафросаш гордо на няколко милиарда души, па на туй отгоре и да им викнеш: "Глейте бе, глейте и съ наслаждавайте! Те туй е изкуство, те туй е масова култура, а вий... вий сте масите. То туй последното те го не казват, ама инак то съ вижда и без телескоп.
И масите глеат, глеат, па по някое време се огледат и видят че ... няма нищо за гледане. Просто още един ден от живота им е минал във висене пред екрана на ...визията , а те нищо съществено не са свършили нито за себе си, нито за другите, просто са стояли там като... маси.

Апропо и между нас казано, напоследък забелязвам едно значимо изключение от гореказаното. Иде реч за Биг Брадърс. Е, те туй значи мож да го гледаш като тежката артилерия на човешкия узуфлук. Ако некой не й наясно с терминологията ми, нема страшно. Кат гледате таквиз шедьоври, скоро и други работи щъ ви съ виждат чужди. А кат започнете да се обърквате как точно съ пазеше равновесие, тогава само едно шъ ви остане: ш`с будите нощем и ш` викате "мама". Ама не знам дъл шъ помогне. Комай късно шъ` й!

Та думам, Биг Брадър много ме кефи. Малко кат го погледам, две тири минутки, не повече и... съ чувствам кат прероден. Да съ разберем, не съм го правил, или поне не си го спомням, но съ чувствам все едно че ПАК съм го направил. Е, как да не`й доволен тогаз човек? Едно време майка ми все ми викаше: "Учи, че все така тъп щъ си останеш!" Е, явно много съм съ изучил, щото кат ги гледам тез, оладжак героите де, себе си виждам кат един великан, да н`кажа - един и половина. Не знам за вас, ама на човек и чавка да му`й изпила пипето, пак няма да му хрумне да гледа по 24 часа как една банда халгъзници се драпа по месата и съ чуди на кой кол да съ надене. Не че ми липсва човешко любопитство. Не! Кат бях в изначалния пубертет, туку ходех да съ навъртам около стадиона да надзълтам в прозорците на баните. Това де що имаше кака да съ къпи, на инвентар си ги бех завел. Ама и тогава не ми`й минавало през акъла че шъ го видя национален спорт и стимул за живот на съвокупния народ. Щот квот да си говорим днес, това си е точно туй. На нашенеца все му не стигат развлеченията. Казвали са ми къде по света хората работят и после си почиват. Тук, всичко е наопаки. От време на време бачкаме, та да можем повече да си почиваме. Инак, съвсем ш`съ объркаме значи. Как да почиваш, кът не си работил? Амчи туй и Хамлет май шъ вкара в размисъл, кво шъ снесете вий?

Та ви казвам, всеобща слабост ни е да киризим теле...визията де, ама пусто нъл се иска нещо да съ дава по нея. Щот иначе даже и за нашенеца някак обидно ш` падни - да гледа в проклетия сандък, пък там - пази Боже, да няма нищо за гледане. Та ви казвам авери, това с Биг Брадър е повече от гениална идея! Хем каналът ти по 24 часа й зает, санким има там нещо за гледане, хем нямаш почти никакви разходи по предаването. Аслъ, тия хамзалаци дето съ ги подбрали цена нямат. Ни по номила, ни по реала. От тех единствено сапун мож да стане, ама нали вече сме хуманисти, и туй не става. И ако някой вземе че съ изкаже против, хвърляш го на зверовете, извинети, исках да кажа на народа и за стръв го нарочваш, че не разбира въжделенията на... масата. Вследствие от туй, масата си го сервира с лимон и ябълка в зурлата, на тепсийка. Така де, Vox populis, vox deus (коментарии и поздравления приемам всякога, ма на форумчето и по възможност с главни букви!).

Колкот до цената на такова едно предаване, мани – мани! Разходи – дет вече подчертах, почти никакви. Приходи – пак мани – мани, ама от джоба на другите та, тури – тури, в нашия (на канала де). Щото това спонсори, па реклами, па рейтинг... Като казах рейтинг (ей, ама това папищашките думи много ме кефят шъ знайш!) та се сетих, че у наз май таквоз нещо още няма, ама ние още го не знаем. Щото нали знаете, гат взели да подковават вола, кво сторило жабето... Та и ний така, рейтинга е измислен за в държави дето народонаселението не само гледа (демек консумира), ами и се изказва според някакви правила. Санким – изразява си мнението. От това, някой, който знае точно какво иска и какво може, прави изводи за това колко дадено предаване се е понравило на людете. У нас обаче е друго (имах си хас да не е. Сакън изгубихме си автентичността!). Че гледаме, гледаме – дори сме се вторачили. Иначе нямаше да има толкоз хора дето попържват на рода и вяра предаването, ама знаят всяка стъпка на „героите” му. Кой кога какво сторил, пък какво му сторили, пък дали там под юрганя нещо по-така не съ извъртели значи... Пък тая е една... Ама тоя е много прос, ш`ти кажа... Значи и по втората точка сме готови за рейтинга. Изказваме се значи, не е като да не го правим! Само че нещо излиза малко като в парламента – всеки говори, пък никой никого не слуша. Щото те важните решения се взимат от други, дето не се изказват ей така. Ама да ви светна ли авери, мен ми се струва, че тук май таквиз хора май въобще няма. Онзи ден например слушам едно интервю с няква много важна дама, дъл не беше и Изпълнителен директор на Евроком кабел. Санким цяла мрежа й седи зад гърба, мож да с` предположи – голяма длъжност – голям акъл! Да, ама не, нихил, ниенте, но пасаран и още каквот си изберете. Пита я възмутен и огорчен гражданин „А ма госпожо, що ни спрехте Диемите, дето поне некое филмче тъй можеше да види човек преди да са гушне с Морфия вечер. А то кво стана – сега некакви посерковци по 24 часа си расождат чехлите и съ чудят коя да подхванат та да си начешат келешлъка. Срам, срам и резил за родния зрител...”. Та така съ изказваше значи човекът и може и да очакваше жената да съ поръси с пепел и да съ извини за дебилната политика. Ама не, нихил ... (виж по-горе, че зема да ми съ схваща десната ръка). Оная като квакна: така било по Европа, па и у Щатско, значи и у нас требе да е тъй! Сакън значи, онез кат пръднат, ний да съ продрискаме ли шъ требе? Май да. И тогава ми просветна. Ето значи кво било Биг Брадър бе. Не за тия пишиман участниците в „шоуто”, а за нас бил той. И не предаването требвало да съ казва така, а това, дето шъ ни съ случва. Демек, квот прави Биг Брадъра, туй щъ правите й вий, щото инак... шъ ви спрем телевизията и шъ си умрете в мрак и безпросветност. И за да не ме обвините че си`мпровизирам ш кажа че тя дамата си го изпе в прав текст, санким „Ако некой не ни аресва, да съ метне към друг кабел!”. Е на това му викам аз дебелокожие и дебелоочие. Е това значи си показва истинското отношение към нашенеца – зрител.

Па сега ако щат и да ме сготвят на фурна без лемон, пак шъ си го река: Братя българи, не гледат на вас като на хора, не ви броят даже и за единиците, дето правят рейтинга. Ставате само за едно – да гледкате и да слушкате! А това за Брадъра (братче демек) го забравете. То е измислено за тия дето ги броят в рейтингите, а на вас ви го пробутват защот не им съ мисли как другояче да ви наричат.

Сполай ви за тая седмица! Другата – пак, ако ми е на кеф де. И да не забравяте да пишете! Въпросчета чакам, па тогава да видите какви ш` ги снасям...

Щото, ако не пишете шъ млъкна и... ш` ви оставя на Биг Брадъра и тия като него, да знайте!

Уйооо...

2006-06-15T11:01:00.000+03:00

Тази история е истинска дотолкова, че повече няма накъде. Който иска да го вярва. Който не – ами да не вярва. Аз ви казвам, че всяка дума тук е истина...

Беше лето Господне 1968-о. Жегата принуждаваше хората да се придвижват на прибежки по напечените тротоари. По онова време естествено и дума не можеше да става за климатици, така че всеки се спасяваше както може. Естествено, най-сигурното средство си оставаше Черноморието, ама не всеки имаше тоя късмет да се вреди за профсъюзна карта за почивка. От друга страна, щастливците, които успяваха по едни или друг начин да се доберат до заветната хартийка, почиваха по 20 дни. Такъв беше реда тогава. Простотия! Не като сега – елегантната седмица на море дава възможност на къде повече човекоединици да се отъркат о морето и... да добият представа, че са били и те на почивка. Но това е друга тема и както споменава често Остап Бендер, няма отношение към материята, с която смятам да ви занимая.

Случи се така, че тази година и баща ми се нареди всред удостоените щастливци. Едвам дочакахме заветния миг, натоварихме се на Трабанта и... дий кочияшо, че фъшкиите втасаха! Та чак до морето.

Да кажа, че и там си беше жега е все едно да се пробвам в употребата на плеоназми, което аз таковата – да де, никога! Не жега, а пещ! Едвам пристигнахме и вече смъквахме подгизналите от пот дрешки и с жаден взор се устремихме към заветната прохлада. Веднъж натопили се във водата, то не бе радост, то не бе лудеене! Почти до мръкнало. После похапнахме в близкото капанче – разбира се заветните кебапчета и... леглото ни призова. Щото то не е шега работа – в един ден да станеш в 5 часа сутринта, да минеш близо 450 километра с кола... така де Трабантче, после да плуваш до безсъзнание...

Специално аз бях като замаян от умора и малко смътно си спомням как се добрах до леглото с намерението да се излежавам поне до 9 часа на другата сутрин. Нали разбирате – ваканция, море, кебапчета и рози. Впрочем, розите не знам откъде пък ми дойдоха на езика. И така, отмъркахме ние сладко съвокупното семейство без задни мисли и намерения. И това трая до... към 4.30 сутринта. Точно беше се поразхладило и изнурените ни тела с нега и надежда поемаха крайморската влага и хлад и се отпускаха, когато... нещо средно между вой на пожарна кола и предсмъртен вик на паднал войн нахлу в Евстахиевите ми тръби и ме накара да се одървя от страх още преди да съм се събудил. При това тази реакция не беше само моя. Като се съвзех дотолкова, че да мога да се огледам, видях че баща ми седи в леглото с вид на човек преживял репетиция за Страшния съд. Колкото да майка ми, спомням си само, че първата й реакция беше да провери дали съм жив, като веднага след това започна да дава съвети на баща ми, т.е. тя първа дойде на себе си.

Така или иначе, мистерията скоро беше разбулена. От съседните балкони започнаха да се чуват кашлици, подвиквания и дори подсвирквания. Постепенно стана ясно, че цялата тази олелия се дължеше на петела на комшията. Впрочем, като казвам петел, това е защото не зная с какво друго име да назова това чудовище. Беше огромен! Още от първия път като го видях си помислих че може и да е резултат на кръстоска от щраус с птицата Рух от 1001 нощ, но не мога да твърдя нищо със сигурност. Дори и сега. Както и да е, важното бе, че това явление беше се настанило комфортно на един кол на съседната ограда и издаваше някакви кошмарни звуци, които с много усилие на въображението можеха да се оприличат на кукуригане.

- Укхо-укхоу... Уйооооооооо! Уйооооооооо!... - Неистовите му крясъци караха всичко живо наоколо да се смълчи в ужас и отчаяние.

Някой от горния етаж на почивната станция не издържа, изпсува жестоко и запокити недопита бутилка от бира по изрода отсреща. Не улучи. Петелът или там каквото и да бе явлението отсреща само наклони глава, изгледа ни злобно в сумрака с едното си око и откликна на атаката с нова канонада от кански звуци.

Ако кажа, че цялата станция се беше показала по балконите, значи да очертая бледо и повърхностно ситуацията. Постепенно хората биваха обземани от тиха паника. въпросът не бе само във факта, че бяхме събудени така зловещо. Пред взора на всеки от нас се очертаваше нерадостната картина, току що изживяното издевателство да продължи нощ след нощ... до края на смяната. Надали някой си представяше, че би могъл да го доживее, в това съм повече от сигурен.

...

Естествено, на другата сутрин проблемът с петелът Уйо бе централен за всички потърпевши. Направено бе предложение да го обсъдим на общо събрание на летуващите, но то не получи подкрепата на обитаващите противоположната страна на сградата, които тайно се радваха на късмета си.

На следващата нощ, гастролът на изверга с пера се повтори. При това, предвид ефекта на натрупващата се умора и отчаяние усещането за края на света, което вече бе започнало да се утвърждава всред нас – потърпевшите, ни накара да забравим дори задължителния светъл социалистически оптимизъм и категорично ни завладя. На сутрешната закуска в очите на обитателите на западната страна на сградата се четеше точно толкова болка и отчаяние, колкото ведрост и безметежност имаше в погледите на съкафезниците от другата страна, забравили дори факта, че при тях слънцето напичаше безмилостно цяла сутрин и превръщаше малките им стаички-кутийки в мини-фурни.

При така сложилите се обстоятелства, идеята за събрание бързо намери почва и бе реализирана със сурова решителност. Въпреки отчаянието, доста от присъстващите проявиха творчество и завидна решимост. Предложенията им можеха да вкарат в лудницата цяло дружество за закрила на животните и не се отличаваха с особено разнообразие. Доминираха такива за стрелба с прашка, хвърляне на нож, използване на същия по предназначение, сиреч за отделяне на главата от тялото, както и някои по-тривиални, като отравяне с отрова за мишки, но те бяха малцинство. В последна сметка обаче, вроденият хуманизъм на присъстващите си каза думата и се взе решение да се поговори със стопанина на животното. Така де, може пък да имаше начин да го озапти в курника по някакъв начин и така да спаси множество семейства от грозна гибел.

Речено – сторено. Изпратиха делегация при собственика с надеждата да се избегне кръвопролитието, но не ни било писано. Делегатите се прибраха разколебани и с набръчкани от черни мисли чела. Оказа се, че комшията, по съвместителство отговарящ за опереното явление бил рядко дебелоглав и несговорчив човек. На всички аргументи на пратениците той отговарял стереотипно:

- М-чи на мен кво мий е? На мен ми не пречи. Той петелът е за туй – да кукурига. който не му аресва – да си върви!

При така сложилата се ситуация закономерно отново избуяха кръвожадни тенденции. Започна обсъждане на предложения, кое от кое по-гробарски ориентирани, като в общи линии бъдещето за Уйо се оформи не особено розово. И все пак, имаше една съществена пречка. Предвид факта, че вече бяхме имали неблагоразумието да разговаряме с кретена отсреща, каквото и да се случеше на петела му неминуемо щеше да ни превърне в главни заподозрени за посегателство срещу имота му. Риск, който и най-ербап юнаците измежду летовниците не искаха да поемат. С други думи, нашия собствен хуманизъм ни скрои хубав номер.

И когато отчаянието бе на път да започне да ни доминира, плах гласец от задните редици подхвърли гениална по същността си идея, която щеше да реши проблема ни съобразно принципа за цялото агне и сития Вълчан. Едно свито човече с много мънкане и заекване ни разказа, че анатомията на петела изисквала той да си стяга сфинктера за да може да пее. Нещо като гайдата. Ако я пробиеш – не свири, ако ще да се скъсаш да надуваш. Обяснението беше дотолкова ненаучно, че при други обстоятелства вероятно би предизвикало единствено солени майтапи по адрес на автора. Но не и сега! Не само защото бяхме на море се очерта тезата, че всяка сламка си заслужава да се пробва като греда. На карта бе поставен авторитета на всеки от татковците. Щот, като как така някакъв си петел там ще ги... таковата, де!?!

Едвам дочакаха да се стъмни и малка група от смелчаци започна приготовленията за акцията. Целта беше да се залови гласовития комшия жив и неувреден. Поне отвън. Оказа се по-лесно от очакваното. В самовлюбеното си заслепление стоборният певец и хабер си нямаше какво му готви Съдбата. Към четири и нещо сутринта той се изтъпани в целия си исполински ръст на стобора и продра нощта с оня звук, който караше летуващите да скачат от леглата с усещането, че лично Свети Георги току що е пресякъл на кон стаичката им, преследвайки недоубития дракон. Обаче не му беше писано да си довърши арията. Внезапно отстрани се появиха хищни сенки и преди Уйчо дори и да гъкне, едно платнище от автомобил се стовари върху му и му секна творческия ентусиазъм. Малко по-късно певецът лежеше овързан като мумия на една маса в мазето на станцията, наобиколен от мало и голямо и се пулеше диво към зрителите си. Експертът по петльови ануси се доближи до него. В ръцете си държеше шише с олио “Слънце - първо качество“. С бързи движения и без каквото и да е колебание, той повдигна чудовището за шипестите крака и с другата ръка започна... да маже обилно дирника на терориста. Не се посвени дори и да понатисне малко по-навътре. Явно бе перфекционист и искаше да си свърши работата както трябва. От обида петелът издаде някакъв звук, наподобяващ предсмъртен вопъл на бански сифон. После потъна в гордо мълчание.

След по-малко от пет минути същата делегация от отбрани ловци се погрижи петелът да бъде доставен по местоживеене и... представлението свърши. Малко по малко всички се разотидохме по стаите, но по-късно се разбра, че почти никой не е мигнал повече нея нощ. Седяхме ние и чакахме да видим, ще ли да пропее това изчадие адово или му бяхме намерили цаката и без да се лее кръв.

Така и не дочакахме. От което последва ведрото заключение, че проблемът е бил разрешен блестящо.

Да кажа, че сме се зарадвали е все едно да се опитам да опиша чувствата на бедуин в пустинята, намерил голяма локва вода след едноседмична жадна диета. Каквото и да се каже, все ще е малко, постно и недостатъчно. Настана всенародно веселие. Капанчето пред почивната станция не можа да насмогне на поръчките за бира, сливова и мезелъци, децата лудуваха на воля, татковците се поглеждаха скрито с доволство, и дори вечно недоволните от нещо съпруги имаха някак поосвежен и удовлетворен вид. Идилия!

И тогава, изневиделица ни връхлетя новината. По-скоро ни бе поднесена като пикантна добавка към ситуацията от един завзек, дето все страдаше от комплекси и желание да го забележат. Та тоя образ ви казвам, да вземе да се замъкне на прозореца и посред бял ден да наблюдава какво става в двора на комшията отсреща. А там се вихрел див екшън. Петелът Уйо въпреки габаритите си на борец тежка категория жънел резултатите от несъстоялия се певчески гастрол през нощта. Кокошките му, които при обикновени обстоятелства не сваляли очи, пълни с обожание и преклонение от него, сега като бесни фурии го налитали отвсякъде и безжалостно го кълвели. В желанието си да им се изплъзне, поругания Карузо на курника с последно усилие се покатерил на мястото си на стобора и се напрегнал да издаде победния си вой. Уви! От отвореното му гърло се чуло единствено жалко Хххррр-ррряяя... И толкоз! Край на гения! Смърт на таланта! Да живее волята народна и посредствеността. Станали свидетелки на този пореден провал, кокошките се превърнали в истински харпии и започнали с удвоено настървение да преследват нещастника и да късат де що сварят перо по него. Поруган, измъчен и отблъснат от най-близките си, Уйо дори и не правел опити да се защити. Просто стоял безучастно, сврян в един ъгъл на двора и чакал да отлети и последното му перо.

Като чухме за случващото се, нещо като да ни преряза ей оттука - на, отвътре значи! Щото то бива да го утрепаш хайванчето, дет се вика и за чеверме става и на фурна ще го бива. Голям петел – приятел на стомаха. Ама това, да го оставиш да го мъчат собствените му фльорци и то по независещи от него причини – това направо на садизъм го раздава, нали? Събраха се умните глави на съвещание и... общественото мнение надделя. Взе се единодушно решение, че не е човешко да се мъчи така добичето за наш рахатлък. В резултат, същата нощ отново не се спа. Ловната дружинка, нарамила платнището седеше на пусия около стобора на комшията и дори не си даваше много зор да се прикрие. Като дойде момента, Уйо, който си беше все пак само един петел и следователно заклет оптимист, реши да се проба за сетен път в старото си амплоа и цъфна на стобора. Напъна се той, изду гърди и не мога да кажа, че не му стискахме палци. Така де, все пак, разчитахме с времето действието на олиото “Слънце - първо качество“ да е попреминало. Какви сме били наивници. Не по-малки от самия петел. От гърлото му не се чу нищо. Дори и това предсмъртно хъркане от сутринта. Ниенте! Нищо! Ничево! и т.н.

Като видяха новия провал, ловците решиха да действат. Ловко заметнатия чул притисна под тежестта си солиста и скоро той се отзова в мазето на почивната станция като главно действащо лице във втора серия на сериала “Задника на комшийския петел и нашите екзистенциални проблеми”. Специалиста по петльови дупета бе на поста си, но този път под ръка му се намираше половинка спирт за горене. С помощта на двама асистенти – анестезиолози, той разчекна по подходящ начин комшията и получил достъп до съкровенията на задния му двор започна с каменно лице процедурата по измиването на задника му. Не че не се представи отново като перфекционист, ама този път никой не бе склонен да се впечатли от уменията му кой знае колко.

След като процедурата приключи, петелът бе отнесен до оградата на комшията и с един замах бе прехвърлен оттатък. Затаили дъх всички ние, мало и голямо зачакахме да видим продължението на сагата.

Не ни се наложи да се измъчваме дълго. Поотръскал остатъците от перушината си, Уйо направи колебливо кръгче из двора, издаде няколко клокочещи звука, като да се увери в потенциала си, после се засили и с един скок се отзова на “подиума” си. Това, което последва, не бе за ушите на хора със слаби нерви и невръстни деца. Стаената ярост на артиста, мощта на самеца, поруганата чест на измамения господар и повелител, всичко това се смеси в страшна какафония от кукуригащи и крякащи звуци. Намерил себе си, комшията се доказваше като петел и самодържец. Не може да му се отрече – направи го блестящо. Концерта му сигурно се е чувал до Бургас, че и по-далече. Не зная. Знам само, че до края на смяната, всички ние избягвахме да се оплакваме от пеенето му и се научихме да се правим, че нищо не се е случило.

Така де, какво е малко нощно страдание, пред лицето на голямото Изкуство, а?

Колкото до нашата почивка, какво да ви кажа? Нейсе, замажи я и забрави! Само че ние, участниците в тия паметни събития никога няма да я забравим. Уверявам ви!

Захари Върбанов

София
13 юни 2006

Блог и бизнес

2006-05-23T11:03:00.000+03:00

Напоследък блог-феноменът предизвиква все повече интерес както сред професионалните журналисти, така и в бизнес-средите, които са заинтересовани от нови форми на реклама и осигуряване на интерактивност при взаимодействието им с читателите-потребители.

Доколкото и двете сфери, журналистиката и бизнесът, се нуждаят от свежи идеи, за да осигурят възпроизводството и еволюцията си, това не е учудващо. Странно е приемането или отхвърлянето на блог-феномена от страна на цели категории журналисти, както и диаметрално противоположните оценки, които се срещат напоследък за бизнес-приложимостта на блога.

С появата на блог-идеята тя бе посрещната “на нож” от голяма част от пишещите братя по света. Чуха се реплики, че това никога не може да бъде журналистика, защото се прави от непрофесионалисти. Трябва да признаем, че това е малко странен аргумент. Без претенции за научност на определението, можем да приемем, че журналистиката е професионална дейност за осигуряване на информираност на обществото за процесите, които протичат в него, в съответствие с определени предварително дефинирани критерии.

Дотук дефиницията напълно отразява това, което се опитват да правят журналистическите блогове. Има обаче и различия. Професионалната журналистика съдържа иманентно в себе си оценъчен елемент по отношение на поднасяната информация, базиран на определени, предварително дефинирани критерии, за които съответният журналист се е подготвял дълго и упорито. Тези критерии, в съчетание с чувството за отговорност, обективност и непредубеденост създават тънката разлика между това, което прави от всеки журналист професионалист, но естествено не е присъщо на блог-репортерите.

Казаното дотук като че ли потвърждава виждането, че от всеки гражданин репортер не става. Дали наистина това е това, и въобще, коректно ли е да задаваме въпроса по този начин?

Съществуването на големи, световно значими журналистически блогове като Google Weblog, Yahoo! Search blog, Microsoft engineer’s weblog, IBM internal blog и Fastlane, сами по себе си доказват виталността на идеята за репортера-гражданин, който отразява събитието от своя гледна точка. В много от случаите тя е по-богата и нюансирана от тази на официалните медии. В добавка към това, да дадем възможност на хората да разказват за това, което им се случва, може да се окаже революционна възможност за осигуряване на репортерско присъствие навсякъде - нещо, което нито една медия не може да си позволи. Това е една от водещите идеи на феноменалния OhmyNews с неговите 30 000 репортери по цял свят и би трябвало да бъде двигателят на всяко електронно информационно издание.

В бизнеса или в журналистиката, движещото начало по отношение на информацията е едно и също: хората са най-подходящи за ролята на репортери, доколкото те са тези, които изживяват реалността и могат да разкажат за нея. Ползите за журналистиката от такъв един подход са почти очевидни: по-голяма прозрачност, повече доверие в казаното, разнообразие на изложените мнения и т.н. Същото би важило евентуално и по отношение на бизнесите, решили да инвестират в блог-идеята.

Възражението срещу последното е, че обичайната семплост на изказа, характеризираща непрофесионалното поднасяне на информацията, би била слабо притегателна като стратегия за реклама. Възраженията, че изказаното свободно от потребителите мнение би послужило като стимул за усъвършенстване на продукцията и като знак за прозрачност и доверие в пазара обикновено не се приемат. Страхът, че критичността на потребителите ще разруши търговския имидж на продукта е твърде силен. Друг е въпросът дали наистина такава критика не би имала основание. В много случаи продуктите или услугите наистина са лоши и продължават да съществуват единствено благодарение на умели рекламни и търговски трикове.

Изводът е: Защо да не опитаме? Дотук като че ли никой не е успял да докаже, че не си заслужава.

Нека не забравяме и друга една важна страна на блога. Той е мощно средство за определяне на обществените взаимоотношения. Съобщение, написано от ръководството на едно предприятие, може да отразява идеала на този бизнес. Но когато текстът е написан в първо лице единствено число от участник в събитието и отразява какво този човек мисли за събитието, почти сигурно е, че въздействието на съобщението ще е по-голямо от официалната бележка.

Още повече, в рамките на самите организации блогът може да послужи като отличен канал за управление на информацията, за регистриране на неформални идеи, за разработване на групови проекти и осигуряване на перманентна обратна връзка с клиенти, доставчици, работници, рекламодатели и партньори.

Това е стратегическата визия на компании, които искат да станат по-видими и достъпни за обществото. В този аспект, добре е да си припомним, че потребителят е винаги прав.

ЗАХАРИ ВЪРБАНОВ

Забележка:

Този материал е публикуван още на 26 август 2005 г. на сайта на "Интернет реклама". Причината да го публикувам тук е само една - искам да имам събрани на едно място колкото е възможно по-голяма част от моите публикации.

Африканерът

2006-03-20T16:48:00.007+02:00

Чевермето се запичаше като за последно. Шишът бавно се въртеше и капките мазнина, които се оцеждаха от набучения коч, падаха върху жаравата и караха хората наоколо да се чувстват като да не бяха яли поне от седмица.

Лееше се вино, тук-там някой смучеше бира, но без съмнение преобладаваха чашките с ракия. Народът току наблягаше на тях, гласовете ставаха груби и рязки, а очите изпъкваха, жилите по вратовете се напрягаха...

Почувствах, че наближава някаква кулминация. Дали щеше да започне бой или някоя от мадамите щеше да се качи на масата и да извърти един гол кючек – откровено казано все ми беше тая. Важното бе нещо да се случи, за да се освободи натрупаната енергия.

И нещото се случи, само че не така, както аз предполагах. От някаквъ невидима врата в дъното на тъмния двор на кръчмата се появи дребен мъж на около 30 лазарника, който се приближи бързо и веднага се зае да наваксва закъснението си на масата. Има – няма, за 10 минути той пресуши две халби бира, 3-4 ракии и половинка вино. После взе думата и... не я пусна повече.

- Миро, - подхвана го домакина, това е Захо – той също е емигрант, само че в Канада. После като се обърна към мен допълни – нашия Миро и той беше емигрант, ама се прибра. Направи пари и реши, че тук си му е по-добре...

Кимнах смутено и се съгласих, че човек трябва да е гъвкав и да се съобразява със ситуацията. Не исках да дразня домакините, а и наистина го мислех.

- Аз съм на мнение, - взе думата Миро, - че на човек където му е добре, там му е родината. Знам, че колкот пъти съм го казвал някъде, все се намират разни баламурници да се опитват да ви дават акъл на гладен стомах, ама като правило обърнете внимание, никой от тях никога, ама съвсем никога не е имал избор къде да живее. Щото едно е да те пратят командировка за седмица или две, друго е да се заселиш някъде и да знаеш, че от теб си зависи дали да си тръгнеш оттам.

Имаше логика в това, което казваше и аз се съгласих. Той прие това като подкрепа от единомисленик, допи поредната ракия и взе да разказва такова житие-битие, каквото никога не съм мислил, че ще чуя от устата на жив човек.

- Мойто емигрантство започна още през 1989. Бях опитвал да бягам два пъти от страната и двата пъти ме хващаха. Първият – размина ми се само с предупреждение и два коча като този тук. Ама втория – направо се издъних. Поведох се по акъла на един идиот от ломските села, дето ми разправяше, че ходел до Югославия с плуване по Дунава. Така се отзовахме на брега в тъмна нощ с по една бохча с пари и документи на главата. Влязохме в проклетата река и заплувахме срещу течението. Аз плувам много добре, не се изхвърлям. Оня също го биваше. Само че проклетото течение беше точно толкова бързо, колкото и ние. След 45 минути борба с водата взе да се развиделява и ние излязохме грохнали на брега... на същото място, откъдето тръгнахме. За кашмер на граничарчетата, които ни гледали сеира през цялото време и даже не си направиха труда да влязат във водата да ни уловят.

Осъдиха ни на по две години и ни пратиха да се „окултурим” в Централния софийски. Пуснаха ни след година и два месеца, ама за мен вече бе ясно, че в тая държава нямам какво да правя. Аз и преди нямах, а с това досие на криминален – съвсем. Така че в началото на 1989 бях измежду първите дето се записаха на еднопосочен полет до Чехия, а оттам дръпнах в ГФР. Естествено, там не ме чакаха с бъклица, а моментално ми откриха досие и ме завряха в един емигрантски лагер.

Миро спря за малко, пое дъх, огледа с изпитателен поглед пространството пред себе си и като забеляза със задоволство скоростта с която изпразнената му чаша се лиши от въздух, продължи:

- За някои, това може и да е било тежко. За мен си беше рай! Далаверки, въртележки, тук кажеш нещо, там дочуеш друго, пък го споделиш с някой заинтересован, а той ти благодарееен, та чак не знае как да ти се отблагодари. Така, малко по малко, взех да си стъпвам на краката. И тогава допуснах стратегическа грешка. На един купон се скарах с един виетнамец и за да не ме разбере криво го пребих. Не беше трудно, аз съм дребен, ама тоя едва ми стигаше до рамото. Млатих го почти с удоволствие. Само че де да знам, че тия били като свински черва. Едва що се прибрах в квартирата и... вратата експлодира. Налетяха ме двайсетина джуджета и като се започна един млат – не ти е работа. Биха ме най-малко двайсе минути без почивка. После си тръгнаха и ме оставиха да гиберясвам самосиндикално. Спасило ме идно комшийче от Черна Гора, с което понякога си пиехме ракията заедно. Човекът се прибирал от запивка и ме чул да стена, а и вратата ми я нямало. Викнал бърза помощ и това ме спасило. После лекарите казваха, че никога не са виждали човек, на когото всички кости без гръбнака и черепа са счупени да се оправи и то без последици. А с мен стана точно така. Даже и равматизъм нямам. Но се наложи да полежа няколко месеца в гипс.

Естествено, това ми прецака бизнеса и за мен стана ясно, че като изляза от болницата дори само една разходка из лагера може да ми е последна. НЕ си правех илюзия, че ония малки гяволи са ме забравили. Само че и аз ги помнех и само за тях мислех. Затова, още преди да свалят гипса от мен се свързах с едни босненци, дето за пари и на майките си карантията биха продали. Уговорихме се да им дам всичко, което бях заработил дотогава, но да ми помогнат да си направя кефа. Ако щете вярвайте, не ставаше дума за отмъщение. За мен въпросът бе принципен. Исках да докажа на себе си, че никой не може да се подиграва с мен и бях готов да платя всичко за това.

Така, наредих да ме изпишат от болницата привечер. Момчетата ме чакаха с един раздрънкан пикап пред вратата и оттам отидохме направо пред общежитието на жълтурчетата. До тогава никой не беше дръзвал да им се изрепчи, защото реагираха като мравките – всички се юрваха върху натрапника и... жална му майка. Само че сега именно тази им сплотеност ими изигра мръсен номер. Едвам изчаках да стане един през нощта. Излязохме с моите апапи и обиколихме сградата. Имаше три изхода. Поставихме по един железен лост под дръжките на вратите отвън, така че никой не можеше да излезе през тях. После счупихме малките прозорчета до вратите и изляхме по две туби бензин в коридорите. Клечка кибрит и... шоуто започна. Майко мила, какъв вой се вдигна! То не бе врещене, то не бе мяукане! Най-весело стана, когато разбраха, че точно входовете са недостъпни. Започнаха да се катерят по горните етажи, но после се уплашиха от дима, който естествено се катереше нагоре и... започнаха да скачат през прозорците като катерички. Само че най-ниските бяха на втория етаж, така че доста от тях си потрошиха крачетата при приземяването. Не мога да отрека, че се забавлявах чудесно. Не изпитвах нищо друго освен удовлетвореност като гледах как се осакатяват сами. После дойде пожарната и ние си тръгнахме.

На другия ден се явих в комисията по разпределение и подписах някакъв формуляр, че съм съгласен да бъда изпратен с еднопосочен билет в ЮАР. 48 часа по-късно за пръв път зърнах Йоханесбург. Ако ме питате дали ми е харесал или не, отговорът е – не зная. Хич и не го погледнах. Ходех като замаян по улиците и се чудех накъде да поема. Имах в джоба си не повече от 60 долара, и перспективите ми с всяка измината крачка се свиваха и придобиваха вид на социална кухня, пълна с безработни и местни дегенерати, облагородени от моето присъствие. Няма що, приказно начало!

Слeд известно време си додох сметка, че се движа по някакъв наклон и реших, че като ще е мърдане, по-добре е да е надолу, отколкото нагоре, затова продължих за да видя докъде ще стигна. И видях. Стигнах до някакви складове, които имаха едно единствено качество – бяха безкрайни. Наоколо се моташе народ с много зает вид, но скоро разбрах, че това е само привидно. Така де, по цял свят скатавката е предпочитаната игра на бачкерите, и кара работодателите да се изприщват, ама кой му пука!

Поогледах се наоколо и избрах един от приличащите си като сиамски близнета входове. Влязох вътре и се насочих към „офиса” на боса – малко стайче с мръсни прозорци, което осигуряваше относителна тишина на притежателя си. Иначе в хангара се блъскаше до умопомрачение по някакви тенекета. Сигурно така се създаваше усещане за заетост и че се върши нещо. Знам ли аз?

Та казвам ви, нахълтах аз в офиса и вече сглобявах мисловно единствената фраза на английски, която бях в състояние да изломотя за да си поискам работа. Знаех, че шансовете ми са като на състезател на висок скок, дето се е меракландисал да прескочи Александър Невски по налъми, ама си казвах, че ако искам да съм честен пред себи си трябва поне да опитам. Така че преглътнах станалата ми на прах плюнка и се заех да рецитирам молбата си. Знаех, че изпълнението ми страда от някои фонетични неточности и не очаквах топло посрещане и усмивки, но разчитах поне на 30-ина секунди толеранс. Оказа се, че съм бил прекалено оптимистичен. Точно на петнайстата секунда се отзовах на чист въздух, с парещото усещане, че нещо в ситуацията не се е развило по най-добрия за мен начин. После започна обиколката ми по складовете, която отстрани може и да е изглеждала като артистичен гастрол на лингвист-импровизатор, но на мен ми напомняше на борба за оцеляване.

Някъде към пет часа, когато първите признаци на носталгия по дома започнаха да просветват в морните погледи на щастливците около мен, прекрачих прага на един голям хангар, в който можеха да се съберат два големи Боинга или поне едно футболно игрище – по избор. Иначе и тук мръсотията си беше на ниво, а шумът не отстъпваше на другите. И все пак, окото ми, вече пообръгнало долови нещо специфично, което правеше обстановката различна. Едва по-късно разбрах, че хората, които щъкаха тук изглеждаха по-различно от другите. Просто бяха руснаци, но аз разбрах това доста по-късно. Още с влизането ми в традиционната обител на шефа, забелязах съществена разлика в обстановката. Беше чисто, подредено и хората, които стояха вътре съвсем не изглеждаха мръсни и измъчени. Това веднага биеше на очи. Вече се бях отчаял, та затова първата ми реакция беше да се врътна и да се изнижа, като мокра връв. Така де, не ме взеха там, където явно се бачкаше по-черна работа – при тия баровци, май нямах никакъв шанс. Езикът ми обаче се завъртя и започна да ломоти несвързано моята „презентация”. Още при първите думи, хората в стаята се омълчаха, после един от тях, явно Големия шеф, стана, приближи се и като ме изгледа като въшка, лагеруваща на бялата му риза ме попита на руски:

- А ты что, по русски не можеш говорить, или что? – При това този така популярен от литературата израз бе придружен с издаване силно напред на долната му джука, което й придаде вид на току що отпран олук и по съвместителство затвърди убеждението ми, че индивидът срещу мен е автентичен дръвник.

Откровено казано до този момент контактите ми с руския не бяха задълбавали повече от някое и друго спорадично наблюдение на руски филм, по възможност комедия, но в този момент изведнъж си дадох сметка, че това може да се окаже шансът на живота ми и ... проговорих. Ако не на руски, поне на чист български, ама така активно заприходих руските окончания, че само след минута получих приятелска, но твърда молба да си говоря на български – шефът щял да се напъне и да ме разбере.

Отдъхнах си и поуспокоен, изложих животрептящите си нужди пред него, с надеждата, че ще преглътне хроничната липса на запетайки и други препинателни знаци в повествованието ми. Така де, бързах! Откъде можех да зная какъв лимит от време ми е отделил?

За мое учудване, биг босът не бързаше да ме изхвърли, както предидущите. След като си поизплаках съдбата, той ми зададе няколко смислени въпроса, от които разбрах, че дори ме е слушал. Най-много се изкефи от случката с виетнамците. Явно и той им беше сърбал попарата, та затова ме накара да опиша всеки детайл и явно изпита удоволствие от развръзката. Накрая, каза едно изречение и – промени живота ми.

- С две думи, ти търсиш работа, нямаш много претенции каква да е тя и си готов да я вършиш съвесно? Добре, мисля, че имам нещо за теб.

После се обърна към един от апапите зад гърба му и му каза на руски да ме заведе да се нахраня и да ми помогне да се устроя. След това се обърна отново към мен и каза:

- Сега се настани, а утре в 7 и 30 те искам тук на линия. Имаме да говорим нещо важно с теб. После се обърна и заговори с другите, а аз разбрах, че разговорът е приключил и... че няма да спя на улицата.

Ако се опитам да ви пробутвам, че не съм подрипвал от радост, ще ви излъжа, а аз не съм такъв човек. Давах си сметка за късмета си и нищо, ама нищо не можа да ми разволи впечатлението от това. Нито вмирисаната на гренливо масло стаичка, нито дюшекът без чаршафи, нито скандалът на комшиите, който продължи до сред нощ и завърши с шум от тъпи удари и като че предсмъртни пъшкания. Нищо не можеше да ме смути. Аз бях щастлив!

На другата сутрин руснакът дойде към 10 часа и в погледа му имаше толкова болка и откровен махмурлук, че просто сърцето и чувството за самосъхранение не ми дадоха да го заговоря. След още час и две кани по литър кафе, той най-сетне се освести до такава степен, че се подсетил за моята скромна персона и изпрати да ме повикат. Изприпках като млада булка, щото си давах сметка, че положението ми още не е съвсем циментирано. Когато влязох, без да искам закачих един стол и той проскърца по мозайката. Това предизвика такова изражение по лицето на новия ми сайбия, като че ли току що му бях извадил всичките зъби с френски ключ. Гипсирах се, щото ми се стори че ще ме застреля, ама той явно размисли и не го направи. После седна в креслото си, втренчи в мен волския поглед на накървавените си очи и мина към същината на въпроса:

- Даваш си сметка, че не съм те взел защото си незаменим специалист, нали? – Този въпрос беше чиста проба риторика, така че и през ум не ми мина да му отговарям.
- Затова, - продължи пиянището пред мен, - ще ми се да си изясним положението. Първо, предполагам, че си даваш сметка, че в този град и за да ровиш в боклука ще трябва да се бориш, при това не само с хора но и с бездомни псета и друга подобна сволоч. Затова, искам да чуя ясно и членоразделно от теб колко си ми признателен и как тръпнеш за момента да ми се реваншираш за жеста.

Изгледах го внимателно и... започнах да си променям мнението за него. Зад измамната му външност на пияница и размекнат тип, прозираше нещо, което ме караше да се стягам и да внимавам изключително много. Приличаше на купчина динамит покрита с лайна – както и да се осъществеше контакта, все щеше да е неприятен. И все пак се налагаше не само да го изтърпя, но и да му се харесам. Откровено казано, почувствах се като ханъма дето се пробва на ново поприще като проститутка, ама това не беше важно.

Кимнах с глава и трябва да съм го изгледал бая предано, защото дзверът поомекна и продължи:

- Както виждаш, имам си бачкери. Значи за това не ми трябваш. Има обаче нещо, дето си мисля, че такъв един малък гявол като теб би могъл да върши без много превземки. Какво ще кажеш да ми разкажеш отново твоето житие-битие, ама този път с много повече подробности. Приеми, че от това зависи дали ще се спогодим или... присъстваш на последната ни среща.

Не можах да устоя на такава мила покана и запях. Казах си всичко. И това дето ме питаше и това, дето той не се сети да пита. Когато свърших беше вече 4 часа следобед и се чувствах като лимон, минал поне десетина пъти през преса.

Противно на очакванията ми, събеседникът ми просто цъфтеше. Колкото повече навлизах в неромантичните подробности на живота си, колкото повече задълбавах в цунамито от емоции, които ме поддържаха в болницата под покривалото на цял тон гипс, толкова повече ме харесваше. Дори не се и опита да го скрие. Когато свърших, говедото се уригна юнашки, и изкоментира приятелски:

- Те и моичките тук не са цвете за мирисане, ама такъв боклук още не е цъфтял в нашата градинка. Представям си как ще се зарадват виетнамчетата ако успеят да те зърнат наблизо, а? – После ме погледна приятелски и се закиска: - Аз се шегувам бе, само се шегувам.

Усетих в думите му прикрита заплаха и си дадох сметка, че сигурно искаше да ме подсети колко лесно можеше да ме натовари жив, мъртъв или най-вероятно полу-жив на някой самолет с направление към Германия. А за това какво ме чакаше там, съмнявам се че дори можеше да си го представи. Аз обаче си го представях доста нагледно и от това по гърба ми потекоха вадички студена пот.

Изведнъж, без никакъв преход, изродът продължи:

- Какво ще кажеш да те направим директор на една голяма фирма. Ще си имаш дори и секретарка. Няма да се мърляш тук с нас, ще живееш като бял човек...

Не бях сигурен че говори на мен. Поогледах се скришом, дали пък не е влязъл някой докато се бях панирал от благите му предположения, ама в стайчето си бяхме само двамата. За момент ми мина през ума, че може и да е врътнал от много пиене, ама като му видях змийските очета и идеята предаде Богу дух. Оставаше да приема думите му за истина, но просто не можех. Изглежда, че объркването ми си е личало ясно, защото говедото се засмя почти човешки и измуча: - Не се чуди бе, кажи „да”. Такъв късмет се пада веднъж, да не го пропуснеш, ей!

И тогава разбрах че не се шегува. Мозъкът ми работеше на бесни обороти. За нула време ми мина какво ли не под похлупака, но каквото и да си помислех, все една мисъл доминираше: - Кажи „да”, пък каквото ще да става! Можеше и да не е точно така, както го описваше, но все щеше да е по-добре от това да ровя из боклуците, нали?

Изревах едно „ДА”, с толкова ентусиазъм колкото бях в състояние да изстискам от схванатото си гърло. Босът се нахили и отсече:

- Ето ти още един хубав повод да се почерпим довечера. Ще те чакам тук, пред входа в 8.00. Не закъснявай, че вече ми е сухо гърлото. После се обърна и ме забрави.

***

Чудех се как ще ме пуснат в ресторант с моите единствени дънки и тениската, която не бях прал от десетина дни, но притесненията ми излязоха напразни. Към 7 часа един от биячите на шефа, огромно мъжище с мускули, които релефно изпъкваха дори през тъмния му костюм, ме заведе до един магазин за качествена конфекция и ми купи три костюма и десетина ризи. После ми плати подстригване и бръснене в един луксозен бръснарски салон, така че, когато времето за сбирката дойде дори на мен ми бе приятно да се гледам в огледалото – рядък момент, за който още си спомням с умиление. Обикновено ми се драйфа от вида ми на хипофизно джудже, страдащо от макроцефалия в тежка форма, ама тогава си се изкефих от сърце.

Почерпката се състоя в един от най-луксозните ресторанти, в които ми се бе случвало да вляза. Руснакът поръчваше като да му беше за последно и държеше от всичко да му донасят най-хубавото. Към края на вечерта, като видя смаяната ми физиономия, босът се ухили и ме попита дали ми харесва такъв живот. След което просто ме информира, че отсега нататък ще е все така. Не му вярвах кой знае колко, но някъде дълбоко в мен нещо ми нашепваше, че може пък и да стават чудеса, а?

На другия ден отидохме да ми покажат офиса ми. Да кажа, че беше луксозен е все едно да ви информирам на кой етаж беше. Майко мила! То не беше хром, то не бе махагон. Лукс, тежест и красота. Когато на десетата минута малко посвикнах, някой почука и на вратата се появи едно такова видение с къса поличка, че просто усетих как се превръщам в стафида. Направо се вдървих. Явлението ми обясни в забавен каданс, за да мога да я разбера с факултативния ми английски, че то ще ме представя пред света и ще има грижа за всичко, свързано с деловите ми ангажименти. Попита ме дали искам нещо, но аз така се бях окостил, че не можах и да измуча даже. Като ме видя на какъв хал съм, тя само се усмихна съзаклятнически и отплува от хоризонта безшумно, като повей на летен ветрец. Дадох си сметка, че започвам да давам фира изпод козирката и затова реших да се стегна. Отворих аптечката в бюрото, сипах си два пръста марково уиски и глътнах два аспирина те белким малко ми просветне. Никога не съм се мислил за умник, ама не съм допускал и да ме вземат за абдал. А сега тука нещо много силно намирисваше точно на това. Щото колкото и да бях „за” доброто отношение към скромната ми персона, разбирах че подобно ВИП посрещане не можеше да се дължи на традициите на местното гостоприемство. Затова седнах и се замислих здраво.

На практика, въпросът, който ме тормозеше беше само един: - За какъв дявол им бях на тия? Или с други думи, какво щяха да ми поискат в замяна. Седях и мислих почти целия следобяд, но така и не измислих нищо. Реших да внимавам в картинката и да реагирам при първа индикация за наближаваща буря. Засега обаче не виждах причина да се пищисвам.

И дните се затъркаляха. Настаних се в една малка къщичка в близост до офиса и започнах да се оглеждам и да опознавам новия свят в който бях попаднал. Като цяло дните ми доста си приличаха. По-точно – по нищо не се различаваха. Никой не идваше при мен, аз не ходех при никого също. Само от време на време видението с късата поличка ме навестяваше за да разнообрази скуката на деня и ми носеше да подписвам разни документи, от които разбирах толкова, колкото от метеорологичната сводка за Патагония.

Един ден, тъкмо приключвах с поредното кафе и гледах новините по телевизията, врата на кабинета ми се отвори с шут и вътре влетя руснака, последван от две от горилите си. Този път изглеждаше сериозен и това за нула време вдърви преварения макарон, в какъвто се бе превърнал гръбнакът ми при появата му.

- Слушай мой човек, - започна мило той – налага се да отпътуваш с еднопосочен билет днес след обяд за Лондон. Имаш ли нещо против? Въпросът му беше колкото безобиден, толкова и иносказателен. Дори не се изкусих да му се правя на интересен. Успях да се усмихна и му отговорих, че за него бих отишъл и в Тамбукту. Нахили се, но уситих известно напрежение в държането му, затова реших да не го дразня. Не днес!

- В общи линии ти се държа добре с нас, - продължи той, все едно, че не се бях обаждал. – Затова реших, че ти дължа нещо. Може и да не постъпвам правилно. Не зная. Някои от хората ми смятат, че моят подход не е достатъчно сигурен, но аз настоях. Иска ми си да вярвам, че няма да ме разочароваш.

Докато той се упражняваше в красноречие, аз мълниеносно превеждах на човешки език това, което той ми казваше. Без много философии, чешитът ме информираше, че останалата част от бандата му ме предпочита изстинал и разфосован, но той се бе наложил. Като отчитах до каква степен съм му в ръчичките, просто не можех да се начудя на благородството му. Впрочем, това е само риторика. В действителност бях повече от доволен от решението му.

Успях някак да преглътна спечения винервайс, който циркулираше в устата ми наместо слюнка и изграчих с колкото се може по-незаинтересован тон:

- Ще мога ли да си взема някои неща или...?
- А, за нищо не се притеснявай, багажът ти вече е на летището и те чака.

Дадох си сметка, че при тази постановка на нещата ще бъде крайно неуместно да гъгна повече и дипломатично си замълчах.

Руснакът се надигна от фотьойла в който се бе разплул и тръгна да излиза от „кабинета ми”. После се спря, бръкна в джоба на сакото си и извади тънък плик.

- Това тук е за теб. Нещо като предплата, че ще си държиш езика зад зъбите. Ще го приемеш, нали? И един съвет – продължи той – като стигнеш в Лондон, не се задържай там. Прехвърли се на континента и се покрий там. За твое добро е.

После остави небрежно плика на масичката и излезе. Никога повече не го видях.

Седях известно време като риба, прекарала твърде дълго в тиган с врящо олио. Усещах, че току що съм прескочил трап, доста по-голям от този в който ме напъхаха моите виетнамчета навремето. Накрая успях да се добера до барчето и на един дъх гаврътнах стотина грама шотландско. Бомбата, която избухна в стомаха ми за момент отвлече вниманието ми от блокиралия ми мозък и това ми позволи да стана от стола и да погледна в плика. Убеден бях, че не може да е нещо значимо, защото моите „приятели” изпитваха неистова омраза към чековете, а както вече споменах пликчето беше бая мижавко. Какво обаче бе учудването ми, когато вътре намерих десет травъл чека по за 10 000 долара всеки. Ако щете ми вярвайте, но от този момент насетне наистина ме затресе шубето. Щото и без пари ми се струваше чудо, че не ме хвърлиха да поплувам в някой басейн с бетонни ботушки, а със 100 000 долара в джоба, бедно ми беше въображението да си представя какво ли са ми приготвили.

Оказа се обаче, че съм се безпокоил не за каквото трябва. С пристигането ми в Лондон отседнах в един луксозен хотел и докато си пиех питието, видях по телевизията как южноафриканската полиция ровеше из бюрото ми, а някакъв адски свиреп тип обясняваше, че съм разорил собствоноръчно две банки. Стана ми любопитно и преди да се напия и да загубя нишката ми светна в каква далаверка се бях набъркал.

Руснаците бяха наели офис в една от най-скъпите сгради в Йоханесбург и ми бяха създали „имидж” на преуспяващ бизнесмен. Фактът, че никой не знаеше нищо за мен само добавял по малко пипер в ситуацията. Сега разбрах, че на мое име се били водели преводи за повече от 30 милиона щатски долара, инвестирани в двете банки. Съвсем естествено, след някой и друг месец, когато съм поискал да получа кредит от тях, те направили проверка и установили, че не дължа никому нищо, а напротив – съм гъбав с мои лични пари. След като проверката не показало нищо съмнително, банките се решили и ми отпуснали „малък” кредит от 5 милиончета. Точно в определения срок, аз съм върнал парите, барабар с лихвите. Когато малко по-късно съм подал втора молба за кредит, този път за близо 80 милиона, банките не намерили как да ми откажат и.... ми ги отпуснали. Когато обаче наближило време за погасяване на дълга, те с неудоволствие разбрали, че съм напуснал страната с редовен полет за Лондон.

Естествено послушах дословно съвета на руснака и напуснах още на сутринта Англия. Колкото и да бях „ампе” в международните дела, знаех, че не е майтап да имаш Интерпол да ти диша във врата.

***

Миро поспря за миг, избинокли с удовлетворение пълната си чаша и продължи почти замислено:

- Дълго време след това се крих насам натам, докато позатихнат нещата. Знаех, че куките са идвали в къщи да подпитват баща ми дали не знае къде съм и не си правех илюзии. Постепенно обаче времето си свърши работата и нещата се уталожиха. И въпреки, че съм си тук и никой не ме закача, аз дълго време нямах мира от един въпрос: - Защо по дяволите, руснаците не ми светиха маслото. Щеше да е много по-сигурно за тях, да не говорим, че щеше да им излезе и по-евтино. Едва наскоро започна да ми просветва. Ако ме бяха претрепали, местната полиция и Интерпол щяха да се усъмнят, че са ги изпържили. Като ме оставиха жив, гадовете подхвърлиха кукичка със стръв, които ченгетата не можеха да не захапят. Така де, човекът си е жив и здрав и щъка по Европата – значи паричките са у него, нали?

- Хитряги! – продължи той. Ама на мен не ми пука. Тая къща там виждаш ли я? – обърна се той към мен – на баща ми е, ама аз му я купих. Така че и за мен остана нещо от милиончетата, хи, хи.

И после съвсем не на място продължи:

- Напоследък обаче нещо не ме свърта тук. Все ми се върти в акъла какво ще стане да прескоча аз пак до ЮАР, а? Така де, нали вече и аз съм нещо като местните, санким – африканер – завоевател демек!

Зинах с цяла уста и не знаех какво да кажа. После си казах, че това не е моя работа. Щото той човек каквото сам с надроби – и Господ не може му стори, нали?

София
20 Март 2006

Идея, която може да ви хареса

2006-03-01T14:54:00.000+02:00

Скъпи приятели,

Сигурно пролетта, която се е задала на хоризонта, ме разнежва, а може и причината да е във факта, че вече не се притеснявам, когато публикувам нещо тук. Така или иначе, имам едно предложение към тези от вас, които навестяват сайта ми от време на време и ме четат.

Реших да направя списък с имената на моите читатели и да им изпращам по имейл новите неща, които ще публикувам тук. Така ще съм сигурен, че нищо от това, което се е пръкнало в резултат на мисловните ми напъни, няма да ви убегне. За вас четенето, за мен - удовлетворението, че съм четен. Мисля, че е честно. Освен всичко останало, ще имам информация колко са читателите ми, а това, мисля че не се нуждае от обяснение доколко е важно за всеки, който сглобява фрази.

Затова ви предлагам, да изпратите вашия имейл адрес до мен. Предвид характера на този блог, уверен съм няма и да допуснете, че съм в състояние да постъпя другояче с имейлите ви, освен да си ги скътам и съхранявам за лична комуникация с вас. Все пак, за по-недоверчивите - ОБЕЩАВАМ ТЪРЖЕСТВЕНО ДА НЕ РАЗПРОСТРАНЯВАМ ДОВЕРЕНИТЕ МИ АДРЕСИ ПОД НИКАКВА ФОРМА, КЪДЕТО И ДА Е.

Уффф! Излезе по-дълго отколкото ми се искаше, ама нейсе - може и да свърши работа.

Чакам с нетърпение вашите имейл адреси. А ако сложите и по едно ИМЕ вътре - цена няма да имате. Аз пък ще зная как да се обръщам към вас. Кеф!!!

Искрено Ваш

Графоманъ

Екзистенциален въпрос

2006-01-02T11:00:00.000+02:00

Шумът в пицарията достигаше висини, съизмерими единствено с напрежението на кипящата работа. Вратата се отваряше за малко, колкото да пропусне някой шофьор вътре и не след дълго случаен минувач можеше да види същия човек да се изнася навън като че ли изхвърлен от катапулт.

Хаким, менажерът, стоеше в средата на миниатюрния си кабинет от стъкло, наподобяващ телефонна кабина и дирижираше цялата тази суетня с усещането на човек, комуто се е отдало да попадне в трезора на голяма банка незабелязан и са му разрешили да си вземе оттам това, което може да отнесе. И той смяташе да го направи, Аллах му бе свидетел.

Шофьорите усещаха настроението на момента и правеха всичко възможно да ускорят доставките. Всички бяха малко напрегнати, но доволни. Паричките валяха отвсякъде. Щеше да има за всички.

Внезапно Мустафа, който приемаше поръчките вдигна ръка и направи знак. Хаким го видя и бързо изскочи от кабинката си.

- Какво става, VIP повикване ли има?

- Да. И то от „Цитаделата”. Някакъв баровец се е прибрал късно от бачкане и иска нещо за дъвчене, че у тях си нямал нищо.

Имаха си уговорка, която се спазваше свято. Всички клиенти бяха важни, но някои наистина бяха по-важни. Кварталът беше богат, но имаше някои зони, които направо не се подаваха на описание. Викаха им „Черните дупки”, защото това, което ставаше там, никой, никога не го научаваше. В тях живееха едни от най-богатите хора на Монреал и за спокойствието им се грижеха екипи от истински специалисти, подбирани измежду най-добрите в своите области. Едно обаче се знаеше добре от всички. Дискретността бе най-високо цененото качество и тази истина се приемаше безрезервно.

Без да иска Хаким се стегна. Уестмаунт си беше милионерски район, това и децата го знаеха. Цитаделата обаче бе нещо специално, дори за него. Така наричаха един некрасив, сивкав блок на осем етажа, който се простираше на площ от два – три декара. Нямаше двор, нямаше огради. Просто жилищен блок, непредизвикващ с нищо интереса на случайния минувач. В началото, когато Хаким току-що бе откупил френчайза от Domino’s пица, никой не обръщаше специално внимание на сградата и обитателите й. По-късно се понесоха слухове за приказно богати хора, които живееха там, но така и нищо не се знаеше със сигурност.

Тази вечер обаче някой позвъни оттам и направи поръчка. Предстоеше разбулването на тайната и менаджерското сърце на Хаким се изпълни със стаена надежда, че на и без това богатия небосклон на района му ще заблести още една ярка VIP звезда.

Теглиха чоп и се падна на Джо – барабанистчето да я изпълни. Когато се върна, нещо в поведението му се бе променило и това го забелязаха всички.

- Кво стана бе, Джо? – подемна го Харви. Да не си видял призрак та си се изблещил такъв?

Шегата бе незлоблива и Джо не се впрегна, но въпросът му даде повод да се разприказва, а това не бе нещо от което той се лишаваше лесно.

- Момчета, не знаете какво има там, - извиси глас той. – Това не е за хора. Това е за боговете. Тези, които го чуха се спогледаха. Джо беше известен с желанието си да сподели, понякога дори и това, за което не го питаха. Но не беше от тия, които си измислят, категорично!

- Тия са си построили Рая на земята! – продължаваше ораторът. – Вие замисляли ли сте се, че отвън никога не свети?

Сега и другите си дадоха сметка, че наистина, никога не бяха виждали светлина да излиза от сградата вечер.

- Стъклата са от някаква странна материя и не пускат светлината да излиза навън, - продължи Джо. – Във фоайето е пълно с асансьори. Зачудих се за какво са им толкова. После научих, че са по един за апартамент – на всеки – отделен. А самото фоайе ако видите какво е, свят ще ви се завие! Имат си вътрешен водопад със затворен цикъл. Само той е към десет метра висок, а шумът се регулира с потенциометър, като на радио... – Набрал скорост и при гледката на зяпналите го колеги, Джо просто нямаше сили да се спре и продължи да залива аудиторията си с нови факти.

- Портиерите са четрима, през цялото време. Навсякъде има камери, като че ли си в Холивуд. Докато се обаждаха на моя човек с поръчката да го питат дали да ме пуснат, обади се някаква мадама от петия етаж да се оплаче, че кучето й имало колики и момчетата долу повикаха ветеринарен лекар. В два часа през нощта, представяте ли си?!? Ама най-се шашнах, когато единия от портиерите (после разбрах, че и тримата били дипломирани инженери), се обърна към шефа си и му каза, че един от компютрите сигнализирал, че някаква крушка на седмия етаж ще изгори след 10-ина минути, та той щял да иде да я смени...

- А стига бе, - не издържа дебелия Чарли - ти ни взе за канарчета. Инженери за портиери, тоя чувая ли се какви ги дрънка. Това да не ти е Африка бе? Тука на инженерите им свалят звезди от небето... Явно, дебелака щеше да продължи в този дух още дълго, но се намеси Хаким:

- Аз пък го вярвам. Всичко е въпрос на пари. Ако ги имаш много, а тия в Цитаделата изглежда наистина ги имат, можеш да си купиш каквото поискаш, че даже и инженери, защо не. - И като видя, че дебелия не мирясва и е зинал да вземе думата отново, допълни с безразличен тон - Аз самият имам докторат по индустриална химия от университета в Техеран. И какво от това - продавам пици.

Момчетата се умълчаха внезапно. Никой, никога не бе чувал "шефа" да говори за себе си и миналото си до сега. Явно го ядеше здраво отвътре, щом се изпусна сега и те не знаеха как да реагират.

Като видя, че разговорът замря, Джо реши че най-добре ще е да се направи, че не е разбрал подтекста на казаното и продължи с разказа си, все едно, че не са го прекъсвали:

- Междувременно моя човек потвърди че е поръчал пица и единият от портиерите ме отведе до асансьора. Вътре се оказа едно момче, което лъскаше металните части и огледалата с такава стръв, като че ли от това му зависеше напредъка в живота. Искам да ви кажа, че в тоя блок хората явно никога не спят и бачкат много здраво, заключи Джо.

- Добре де, а как те посрещна твоя човек, - подметна Харви. Наду пуяк ли беше или арабия?

- Абе, остави се! – не ми се приказва, внезапно се дръпна Джо.

- Що бе, кажи да знаем какво да очакваме от клиентите там, - подхвана го шишкавия Чарли. – Или може би бакшишът е бил такъв, че не ти се ще друг да ходи там за да не ти развали далаверката, а?

Джо го изгледа някак особено, бръкна в джоба си и извади банкнота от два долара.

- Ето го „големият” бакшиш. Ако щеш ми вярвай, това е, което получих. И знаеш ли какво? Няма да похарча тези пари. Ще си ги пазя, и ще ги гледам от време на време. Защото това не са пари, а урок, при това безценен. – После сякаш поразмисли и продължи бързо:

- Представете си момчета, асансьорът спира на етажа и задната стена се отвори. Обръщам се аз и гледам един хол, като бейзболно игрище, обзаведен стилно и с мебели като от някой музей. Всичко чисто, лъскаво, абе направо като че ли не е докосвано с ръка. Ако щете вярвайте, но до прозорецът имаше два кръстосани слонски зъба най-малко по метър и половина парчето. На прага стоеше към шейсет годишен човек с официален черен панталон с тиранти и бяла риза. На врата му висеше развързана черна папийонка. Поздравихме се, той пое кутията и ми благодари за бързата доставка. После взе да си тарашува по джобовете за пари и се провикна:

- Скъпа, дай ми моля те 20 долара да платя пицата. От вътрешността на музея се появи „скъпата” и ако вратата на асансьора не се бе затворила зад мен, щях като едното нищо да скоча обратно в шахтата. Такова грозилище не съм виждал и във филм на ужасите! Слаба, висока, със силно стиснати тънки устни, самоходната прокоба направо излъчваше омраза към всичко, което диша и не е умряло още от само себе си. После отвори уста и чух глас, който спокойно можеше да се приеме като комбинация от скърцане на вилица по влажна чиния и съскане на гърмяща змия:

- Скъпи, защо са ти двайсет долара? Та пицата струва само шестнайсет?!?

- Да де, ама нямам никакви пари в мен, а и на момчето трябва да дадем нещо, нали скъпа?

Явно обаче, скъпата си имаше собствено мнение по въпроса. Тя нервно тръсна петдесетината косъма, които се развяваха на воля по темето й в ролята на прическа и блъвна нова доза жлъч:

- Така не се прави, скъпи! Много разглезваш хората около себе си. Като им даваш лесно пари, те ще си помислят, че това е норма. Помислял ли си някога, че не всички имат твоите финансови възможности? Представи си как ще се почувства това момче, когато отиде на следващия си адрес и там му дадат много по-малък бакшиш. Убедена съм, че то ще ти е благодарно за урока и няма да се разсърди и на два долара, нали? – После страшилището ме изгледа като да бях гол охлюв върху холната й маса от махагон, приближи се към мен и просъска:

- Сигурна съм, че момчето има дребни да ни върне два долара.

Момчето имаше и й ги върна. Струва ми се, че и да нямах, пак щях да й ги върна, само да ме оставеше да се измъкна жив оттам. Мъжът й ме изгледа съчувствено, после махна с ръка и влезе в една от стаите. Имам чувството, че не искаше да виждам безпомощността му в присъствието на домашната му Горгона.

На излизане от асансьора срещнах забързания ветеринарен лекар, който тъкмо пристигаше за да осигури комфорта на песа от петия етаж. Срещу него, от другата страна на коридора идваше инженерът в ливрея и носеше крушката, която наистина бе изгоряла навреме.
...

Обикновено забързания ритъм на работата в пицарията не оставяше кой знае колко време за коментари на подобни случки. Този път обаче никой като че не бързаше. Момчетата се замислиха, всеки за нещо свое си и изглеждаха някак завеяни за момент. Това даде на Джо възможност да продължи монолога си:

- И знаете ли какво момчета? – Този човек има пари да ни купи и продаде барабар с улицата. Сигурен съм в това. Въпреки това в къщи няма нищо за ядене и нагъва същата пица като нас, нали? Сигурно наближава шейсетака, а бачка до два часа през нощта. И като се прибере в къщи, трябва да съжителствува с крокодил на свобода и при това да му вика „мила”. Ама може ли някой да ми обясни, моля ви се, за какво му са тогава парите? Ми че той нито време има да си ги изхарчи, нито ищах, сигурен съм.

Никой не отговори на този въпрос. Джо се повъртя, повъртя, пък грабна следващата поръчка и се изгуби в нощта.

Захари Върбанов

Наистина ли ставаме за Европа?

2006-01-01T16:24:00.000+02:00

От известно време насам имам силното усещане, че нещо не в ред с милата ни родна страна. Сигурно не съм единствен, но при мен това започна да се усилва скокообразно с всяка новина, която говори за нещо ненормално, дълбоко залегнало в нашата национална психика и проявяващо се с невероятна сила все по-често. Съдете сами.

На 18 декември самолетите на България Еър по направления за Мадрид и Лондон излетяха със закъснение, достойно за книгата на Гинес: над 12 часа.

При това причини за забавянето не бяха посочени. Обърнете внимание, през това време, макар и със забавяне от около час, самолетите на други компании продължаваха да излитат и кацат. Летище София не бе затворено. Пистите са били почистени, въпреки снеговалежа, това е сигурно. Каква може да бъде причината единствено самолетите на една единствена компания да не излитат? Не е далеч от ума – нещо между тази компания и летищните власти е куцало. Чуха се много неща, че компанията дължи летищни такси и какво ли не още. В действителност, няма никакво значение какво и колко дължи един търговски субект на друг. Случилото се може да бъде охарактеризирано като вземане на заложници. Защото пътниците за тези фамозни полети са били редовни – платили са своите такси, билети и всичко останало. И въпреки всичко, те са били изкупителните жертви на властващия балкански манталитет, който ни е превърнал в нарицателно за невъзпитани и некоректни хора в цяла Европа.

Време е да се събудим. Ние все още живеем в примитивно общество, ръководено от принципи като „правото на по-силния” или „фамилните закони”. В това време светът не само се развива, но и набира скорост в този процес. До преди 15-ина години имахме оправдание, че ни е забавил социализма. С какво обаче ще се оправдаваме в бъдеще? И изобщо, може ли нещо да оправдае грубостта, невъзпитанието, пренебрежението към интересите на другите, простотията...

Не зная как нашите политици си представят приемането на страна като България в Европейски Съюз, но за мен това наистина е загадка. Трябва или да си сляп или да имаш крокодилска кожа за да можеш да поискаш да влезеш като бабаит в един дом, в който хората се държат поне привидно възпитано. И при това да се правиш, че нищо не се е случило.

Подобен е случая с не по-малко фамозния доклад на Европейската комисия за престъпността в България. Такъв доклад или е бил подготвен или не. Трета възможност няма. Но дори и да приемем, че не е съществувал, самият факт, че се повдига въпроса за размера на нашата престъпност, сливането й с държавата и невъзможността на обществото ни да се пребори с нея, това е достатъчен повод да се замислим какво ще последва, когато наближи времето за приемането ни в ЕС. Би било наивно и безотговорно да си мислим, че богатите европейски страни ще допуснат сами Кумчо Вълчо в кошарата за да си натръшка той колкото му харесат овчици.

Проблемът с нашия светоглед е, че той е отделен от реалните процеси по света. Ние гледаме на света като на място за обогатяване, от което би било добре да си вземем каквото си нямаме и после да си се приберем у дома и да се „наживеем”. Трудно мога да си представя по-погрешна постановка от тази.

Първо, светът не е създаден за да ни е добре на нас. Ние сме тези, които съществуват благодарение на това, че той го допуска. Който не вярва, да си припомни какво се случи на Югославия.

Второ, с приближаването ни към ЕС все по-малко „тук” ще може да осигурява закрила на мутрести печалбари, направили „гуша” зад граница. Просто границата ще избледнява, а следователно и защитата срещу законността ще отслабва.

Иска ми си да вярвам, че чудото ще се случи и все пак ще ни пуснат и нас в Европа. Но като се оглеждам какво представляваме без да искам си задавам въпроса: „А защо да стане така? За да донесем разруха и нещастие на цяла Европа ли?”

Захари Върбанов

Загадката на бюджет 2006

2005-12-28T16:24:00.000+02:00

На 18 декември BTV излъчи интервю с Иван Костов, посветено на проблемите около новия бюджет на България.

Да бъдем наясно. Не съм привърженик на г-н Костов. Това обаче, което той каза ми се стори доста смислено. За да не ви отегчавам, ще предам само есенцията на казаното. За да не бъда обвинен в пристрастност и в преиначаване на истината, обаче, можете да видите част от
интервюто с него за да се убедите сами.

Ще си позволя да цитирам завършващата му фраза: „Казвам, че бюджета е нереалистичен, ще бъде преизпълнен, бюджет с двойно дъно, той ще стопира икономическото ни развитие и няма да е добър за страната”.

Интересно е, че дори участниците в правителствената коалиция изказват определени задръжки и като че ли се дистанцират малко по малко от така предложения бюджет. Вижте какво казва по този повод бившия финансов министър Милен Велчев:

Има нещо гнило в нашата държава и по-точно в бюджета й, след като толкова "високопоставени" и "авторитетни" личности не смеят да вземат ясна позиция и да посочат причинете за сегашното недоносче, наречено "бюджет".

И за да не звуча голословно на някой, нека завърша с още една илюстрация, този път прозвучала от устата на Петър Димитров, председател на комисията по бюджет и финансии на НС:

Защото, когато фактите говорят и... депутатите мълчат!

Захари Върбанов

Парадоксите в живота на българите през тази година

2005-12-24T11:36:00.000+02:00

Ние българите сме странно племе. Проявяваме нетърпимост към много неща, които са се превърнали в цел на съществуванието на множество нации. Нека вземем за пример реда. На думи ние сме „ЗА”. На дело, всеки от нас смята, че закона е създаден за да важи за другите. Пример? Какво по-фрапантно от отношението ни като цяло към демокрацията? След 1989 я приветствахме, свикнахме с нея, приехме я... Само дето „забравяме”, че освен права, тя носи и задължения. И то не малко! Трудничко ни е. Да приемем, че общество без ред не може да съществува, че обществения ред се обуславя не толкова от броя на полицаите в държавата, а от отношението на всеки от нас към него. В последна сметка, оказва се, че обществото е такова, каквито са неговите членове. Не искам да кажа, че става дума за механична сума, но такава зависимост наистина съществува.

А сега към проблема на последните дни. Нетипично за изминалите 15-тина години, бюджетът на страната е обект на все по-засилващи се дискусии и препирни. Зная, че „обикновения” българин, когато му заговорят за това си казва: „Абе какво ми пука на мен, бе? Да се оправят политиците!” И... греши. Здраво! Безапелационно! Защото този бюджет ще управлява страната през следващата година, следователно ще се отрази на джоба на всеки един от нас. Не зная за вас, но за мен всеки лев в повече, който остане в джоба ми е повод за една радост повече.

Напоследък доста често от медиите „струи” едно внушение: „Политиката е шоу”. И понеже хората свикват, че всяко шоу по дефиниция има нещо нереално и лековато (ами нали е предназначено да забавлява), те с лека ръка оставят да отминат възможност след възможност за реално подобрение на качеството на живота им. Та казвам, нека погледнем в детайли поредното шоу, поднасяно ни така ревностно от толкова много TV канали, вестници, списания, сайтове и какво ли не още, че дори вездесъщия Биг Брадър може да му завиди.

Нека се спрем на един наболял и изключително важен за всеки българин проблем – бюджетът за 2006 година и „игрите”, които се завъртяха вихрено около него. Кого ще облагодетелствува той? Защо ние самите не сме заинтересовани от дискусиите около него? Какво можем да направим в бъдеще за да не допуснем повторението на такъв фарс?

Следва...

ИНФОРМАЦИЯ И ЕМИГРАЦИЯ

2005-12-23T20:08:00.000+02:00

Преди 16 години и аз си мислех, че като емигрирам ще реша повечето от проблемите си, ще започна нов живот, ще се приобщя към семейството на „белите” хора, които наистина работят доста, но и получават несравнимо повече...

Наистина ли това бе така? Не мисля. Оказа се, че животът е процес или по-скоро низ от процеси, които се саморегулират. Така че ако успееш да вземеш едно, губиш друго. Правило почти без изключения. Предимството да си живял дълго време в една среда е, че познаваш не само собствената си реакция, а и тази на другите хора, които по една или друга причина са ти били близки за даден период от време. В моя случай имах и допълнителни стимули да установя контакт с наши сънародници в Канада и САЩ и да опозная тяхната реакция. За около година бях водещ на първото радио предаване за българската общност в Монреал. Почти паралелно участвах в издаването на български емигрантски вестник в САЩ и Канада – GOOD LUCK. Това, което най-много ме учуди тогава бяха няколкото писма от Австралия. По онова време (1994) там нямало български емигрантски вестник и няколко души се обадиха с молба да им изпращаме вестника и на тях.

Зная, че от гледна точка на сегашната ситуация на пазара на емигрантски продукти някой би възкликнал: „Е-еех, живот сте си живели тогава!”. И ще сбърка. Вярно е, че конкуренция почти нямаше, но това бе така, защото нямаше за какво да се конкурираме. Българите от последната голяма емигрантска вълна още не бяха „захлебили” и кътаха всеки цент. Икономисваха от всичко и не можеха да си представят да плащат за нещо, произведено от техен сънародник. Веднъж едни българи ми показаха брой от нашия вестник, на който му се четеше единствено заглавието. Всичко останало просто бе изтрито от пипане. Съжалявам, че не можах да си запазя този екземпляр за спомен. Минал през поне няколко стотин души текста просто се бе изличил. И всичко това от желание да не платиш 1 долар на създателите... Което не попречи в последствие, когато спряхме вестника да ни питат невинно: „Ама защо го спирате? Толкова хубаво го списвахте...”

Е добре, това не бе толкова отдавна. И все пак, вижте каква огромна разлика от настоящето. Сега едва ли можем да учудим някого с нов български вестник за емигранти, започнал да излиза някъде по света. При това сегашните ни емигрантски издания се характеризират с много по-богато съдържание от нашия. Естествено. Днес редакторите са затруднени единствено да подберат подходящо съдържание. Интернет е страшна сила и всеки, който казва че има проблем с намиране на материали, просто не е честен със себе си и с вас.

Само преди десетина години за да поддържам радио емисията ми в Монреал бях принуден да изписвам касетки с музика от България, а за новините ползвах радио София на къси вълни...

Така е, нещата се променят много бързо. Но хората остават все същите. Всеки емигрант иска да успее и... като правило не знае откъде да започне за да го направи.

Ако искате да участвате с материали или коментари в този блог, достатъчно е да се регистрирате, естествено безплатно. Всеки е добре дошъл!

Захари

ЩО Е ТОВА ТЕЛЕВИЗИЯ И ОСТАВЯ ЛИ ТЯ МЯСТО ЗА НАС - ХОРАТА?

2005-11-24T15:25:00.000+02:00

Лесно е да се предвиди реакцията на множество читатели - „Що за глупав въпрос?“. Да, ама не съвсем. Ето защо.

Вероятно все още не са малко тези от вас, които си спомнят първите телевизори. Те се появиха у нас някъде в началото на 60-те години и се характеризираха с „прекрасен“ черно-бял образ, силно нестабилна картина и ... двучасови предавания в две от седмичните вечери. Отначало програмите бяха стандартни и приключваха безапелационно някъде около 20:00 часа. После, човек можеше с часове да се любува на някаква завеса, която изпълняваше ролята на запълващ фактор и бе къде по-интересна от последващия празен екран. Впрочем, това продължи доста дълго. Едва към началото на 70-те години нещата започнаха да се променят и то бавно и явно – мъчително. Така бе у нас, но не и на други места.

Защо сега ви разказвам всичко това? Защото искам да направя паралел с това, което е днешната телевизия и с ролята, която тя играе в живота ни. Роля, която, никой не може да отрече, е значима и по всичко личи еволюира по някакви свои закони. Да се опитаме да ги очертаем и да предвидим къде се е насочила тази най-мощна медия на нашето съвремие.

Не само у нас, но и навсякъде по света телевизията се развиваше по една възходяща градация. Започна с черно-белите сандъци, с нестабилен образ, с „опипване“ на маркетинговите подходи и рекламната политика. После се появиха цветните телевизори. Те също така бяха огромни, но образът им бе чувствително по-добър. Паралелно с появата им започна да се увеличава и времетраенето на ежедневните емисии и скоро по много от водещите канали бе достигнат теоретичния максимум от 24 часа в денонощието. Тогава се разрази истинска битка за рейтинги и клиенти, респективно за печалба от реклами. Рекламата не само се превърна в „хляб наш насъщний“ за цялата индустрия, но и започна да диктува съдържанието, разпределението на емисиите в различните моменти на денонощието, започна да определя поведението и на водещите, както и времето с което те разполагат за реализация на поверената им емисия. Рекламата се превърна в Бог на телевизията, чиито решения не се опитва да оспори никой.

И сега достигаме до настоящия момент. Характерно за телевизията от няколко години насам е, че се налага убеждението, че тя поизчерпа ресурсите на зрелищността. Така де, не можеш да убиеш един човек повече от един път в рамките на един филм, нали? Впрочем и това не е съвсем вярно. Случва се героите да повъзкръснат за малко, само колкото да дадат възможност на „добрия“ герой да ги довърши още веднъж за по-голям ефект. Веднъж дори ми се случи да гледам един индийски филм от Боливуд, в който „лошия“ герой прояви нечовешка и бих казал надбиологична издръжливост и беше убиван в продължение на пет минути с всички възможни средства. Гледката бе просто отвратителна, независимо, че очакванията ми за този тип филми никога не са били високи. Иска ми се да ме разберете правилно. Не съм против това, човек да „разпусне“ с някой нестандартен сюжет, да погледа нещо, което знае, че никога не би се случило в действителност... Но да наблюдаваш как колят някого, вадят му очите с кол, горят го с факла, чупят му ръцете и краката кост по кост и накрая му отрязват главата в едър план – това малко надминава разбиранията ми за приключение. Оправданието, че този типаж е извършил нещо ужасно в началото на филма не дава достатъчно основание за такава диващина.

Впрочем, намерението ми не е да критикувам жестокостта и насилието, които струят от телевизионния екран. Иска ми се да очертая тенденциите, които личат доста ясно в развитието на тази важна компонента на нашия живот. От историята знаем, че човечеството е изживяло много моменти на жестокост, кръвопролития, войни, епидемии, прояви на верска и национална нетърпимост и какво ли не още. Това обаче се е случило реално – наистина. С появата на телевизията нашия съвременник за първи път е в състояние да види неща, които ако трябваше да се случат около или с него самия, вероятно биха го довели до гибел или най-малкото, биха го осакатили – физически или духовно. С други думи, телевизията се е превърнала в предпазен клапан, вентил, който изпуска напрежението от нас и като резултат ни спестява неудобството да преживеем фатални неща. Дотук добре. Даже много добре! Но, нека се върнем малко по-горе.

Рекламата – Бог

Тя се храни от новости в усещанията на хората, от това, че те се задържат пред екрана. А те го правят и ще го правят единствено ако виждат на същия този екран нещо НОВО. Ето тук започват проблемите. Защото не е възможно да поднасяш все по-нови и нови неща на аудиторията. В началото – самата телевизия бе новостта. Хората се трупаха само за да видят това чудо – телевизора, което превръщаше нашия дом в кино и дори нещо повече. После се появиха известните водещи – звезди, които със своя магнетизъм и чар събираха хиляди пред синия екран. Спомнете си Джони Карсън, а в наши дни Джей Лено и Лари Кинг. Появиха се прекрасни телевизионни предавания с висока познавателна стойност. Достатъчно е да споменем цели канали, като Discovery, National Geographic и Animal Planet. Скоро обаче и те не достигаха. Публиката искаше нещо ново, вълнуващо, нещо, което – да запълни дългите вечери в къщи пред телевизора. Запомнете това. Ще се върнем отново на него .

Тогава закономерно се появи насилието. По-точно казано, то си проправи път и зае предна, водеща позиция. Отначало темпото на налагането му бе по-бавно, после се ускори и накрая достигна до ситуация на пълно доминиране. По пътя на естествената градация на „силните“ възприятия, това положение бе само по себе си много интересно. Така, както нищо не може да надмине стойността на природните константи, телевизията също бе ограничена в показването на насилие, перверзии, секс и други подобни от... възможностите на човешкото съзнание да възприема. И точно когато започнаха да се чуват гласове, че телевизията е достигнала предела си, специалистите по реклама не закъсняха да ни изненадат с ново откритие: Реалити шоу. Не може да се каже, че идеята за него е нова. Още в древния Рим зрителите в Колизеума са присъствали на неговия прото-вариант. Самата телевизия и кино също лансираха идеята и „опипаха почвата“ за лансирането на тази новост. Нека си спомним съдържанието на филми като Бягащия мъж (Running Man) с Арнолд Шварценегер и „Шоуто на Труман“ (The Truman Show) с Джим Кери. Идеята бързо се наложи и се оказа така плодовита, че дори се обособи и цял телевизионен канал: Explorer. Какво обаче бе новото в случая? Без съмнение – интерактивността. Телевизията отдавна се стреми да преодолее изолацията на зрителя и усещането за еднопосочност на информацията – от телевизора към потребителя. Появата на Интернет вдъхна някои надежди, но те бяха бързо попарени, когато стана ясно, че изискванията за трансфер на информацията далеч надхвърлят настоящите технически възможности на мрежата. И въпреки, че в много лаборатории по света работата продължава да кипи и се търси решение на този проблем, на този етап, по-успешна идея се оказа зрителят да участва в психологичен план в събитията на екрана. Така се стигна до появата на шедьовър като Биг Брадър, който сам по себе си се явява еманация на идеята. За всеки непредубеден наблюдател е ясно, че ресурсите, употребени за това предаване многократно надминават изискванията за неговата реализация. Сценаристи, режисьори и менажери участват в организацията на събитието, но след тях идват психолози, социолози, а напоследък дори и политици. Всеки едни от тези индиректни участници интуитивно чувства, че му се предоставя възможност да получи „част от тортата“ и на драго сърце участва в обсъждания, които само преди година-две биха се приели за безсмислени и съвършено незначителни. Сега обаче ситуацията е друга. Обществото като цяло е склонно да обсъжда с голяма съпричастност проблемите на своите „герои“, защото те са част от самото него и това придава непознат в миналото дух на съпричастност.

Сега нека се върнем към казаното по-горе. Телевизията се е превърнала в нещо значимо за нашия живот. Тя вече е равноправен, а понякога и доминиращ член в семейството ни. Времето, което отделяме всяка вечер за нея, в много случаи далеч надхвърля това, което посвещаваме сумарно на останалите ни семейни ангажименти. На какво се дължи това? Дали на факта, че информацията, която ни достига през този канал е недостъпна по друг или поради лекотата на възприятието й? Това наистина няма значение. Резултатът е важен. А той е безспорен. Всеки един от нас получава еднакво количество информация от телевизията и разполага с нея по начин, по който той прецени, че е необходимо. Обърнете внимание обаче! Ние само получаваме информация, но не сме в състояние да й отговорим, т.е. да я оползотворим. По дефиниция, ние сме пасивни наблюдатели на това, което става. Дори когато обсъждаме активно съдбата на един или друг герой на Биг Брадър, ние не излизаме от тази ни роля. Защото практически механизмите за въздействие върху ситуацията са минимални. Именно затова създателите на шоуто са се помъчили да въвлекат зрителя по-активно и са му дали правото да гласува за изгонването на един или друг от участниците. Което в последна сметка е слаба утеха доколкото индивидуалните ни предпочитания се пречупват през призмата на „болшинството“. И все пак е крачка напред в сравнение с традиционната телевизия.

И сега стигаме до това, което ме накара да напиша тези редове. Перспективата. Това, което ни очаква оттук насетне. Няма да сбъркаме ако оприличим телевизията на един хищен организъм, който съществува от поглъщането на поредната си жертва. На някои от вас това определение може да се стори пресилено. Няма да споря. Съдете сами.

Телевизията премина през множество етапи в които тя буквално сдъвка и изплю множество тенденции, идеи и похвати за привличане на зрителския интерес. Парадоксът е, че колкото повече емоции предизвиква дадено предаване, толкова по-активен е зрителския интерес към него и... толкова по-бързо се „износва“ предаването. Възприемането на насилието, като най-висока точка на първичност на възприятието ни е също така крайно, както и всички останали акценти в миналото. Ето защо, в момента в който публиката започне да проявява признаци на загуба на интерес към шоу програми от типа на Биг Брадър, продуцентите ще трябва да предложат нещо ново. То обаче не може да бъде нищо познато – просто връщане назад е невъзможно. Ето защо, предполагам ще се отиде към вариант на реалити шоу с елементи на насилие. При това не насилие в неговата начална фаза – насилие върху себе си с цел постигане на някакъв успех, какъвто е случая с участниците в предавания от рода на Survival, а насилие истинско, по-близко до това от „Бягащия мъж“. Насилие от този тип би могло да се „разработва“ продължително време и печалбите от него могат да бъдат астрономични. Един страничен ефект от него би бил, че огромните маси от хора, които са практически „ненужни“ на обществото ще намерят нов стимул да си стоят в къщи и да „консумират“ силни усещания от телевизора, които да им заместят истинското участие в живота. Звучи жестоко? Ни най-малко. „Жестоко“ е етична категория, а тук става дума за пари. Много пари! Това е само една констатация на вече утвърден факт. Помислете! Какво биха правили в противен случай всички тия безработни, ниско квалифицирани или без квалификация хора, пенсионери, хронично болни и сакати. Най-вероятно те биха си потърсили по един или друг начин правата. Това обаче никога няма да стане докато пред тях стои алтернативата да „изживяват активно“ съдбата на Тейлър и Рик от безкрайния сериал Тhe Bold and the Beautiful, а когато това се „износи“ нищо чудно да започнат да се тълпят около екрана за някой вариант на битка за лично оцеляване. При това с елементи на интерактивност.

Какво ще последва след това дори не ми се мисли. Впрочем, може би не си и заслужава да се мисли по този въпрос. Нали „болшинството“ ще има решаващата дума. Значи каквото и да се случи, това ще е по желание на „народа“.

Какво тук значи някаква си личност?!?

НАПРАВЕТЕ ВАШИЯ САЙТ ПЕЧЕЛИВШ

2005-11-21T15:10:00.000+02:00

Има безброй начини да правите пари, директно или индиректно, от вашия сайт.

Епродукти

Продукти, продавани от традиционни магазини и доставяне по пощата

Програми за присъединяване (affiliated programs)

Промоция на събития

Привличане на трафик към вашия традиционен бизнес

Рекламирайте вашия сайт

Да имате сайт е едно. Да накарате хората да знаят за него - това е различно. Както с други аспекти на вашия бизнес, много е важно да накарате хората да възприемат активна позиция по отношение на вашия маркетинг и в резултат – да докарат трафик до вашия сайт. Поставете уеб-адреса си на следното:

Визитни картички

Писма и пликове

Брошури

Купони

Факсове

Рекламни материали

Постери

Бандероли

Обяви във вестниците

Координати в телефонния указател

Писма за продажбите

Прес-релизи

Отстрана на вашата кола

Промоционални материали като: чаши, химикалки, шапки, календари, тениски и т.н.

Добавете файл с подпис накрая на всеки имейл, който изпращате, който да предлага безплатен отчет за вашия уеб-сайт.

Използвайте нещо такова: “Научете кой използваше Street Smarts дълго преди The Apprentice да стане популярен. www.streetsmartsmarketing.com “
Включете вашия уеб-адрес в края на вашето съобщение, записано но телефонния ви секретар. Поканете ги да посетят сайта ви за да получат безплатно материали или онлайн вестник.

За да бъдете успешни в Интернет маркетинга, необходими са дисциплина и ангажираност. Както вече стана дума, това не е предложение за бързо забогатяване. Става дума за установяване на една система и използването й. Система, която може да ви донесе много пари с времето. Система, която ще ви разреши по-голям контрол върху начина на генериране на вашите приходи. Най-сетне, система, която ви осигурява възможност за множество направления, от които да печелите.

Верният път към успеха

Спечелете бързо авторитет и доверие с Ezine. Едно от най-силните маркетинг средства, което съм използвал в моя бизнес е Ezine. Това електронно списание или вестник, доставяни през Интернет чрез имейл или чрез автоматична отговаряща система. Ezine спомагат за утвърждаване на търговската ви марка на пазара, стабилни доходи от промоция на продукти и услуги и най-важното – доверие. Ezine следва да е на върха на вашия списък от стратегии за реализиране на маркетинга ви. Има редица преимущества от писането и разпространението на Ezines:

Вие се утвърждавате като експерт

Създавате доверие към вас и вашия бизнес

Увеличавате видимостта на вашия сайт

По-високо разположение на вашия Ezine в Интернет – търсачките в следствие от регистрирането му в различни листове (списъци на Ezines)

Увеличаване броя на препоръките, повече клиенти, повече продажби

Възможност за още повече продажби

Създавате си възможност да бъдете “чути”, както на локално, така и на национално равнище

Много компании в САЩ например, предпочитат да получават Ezines вместо обичайните вестници. Изборът им се дължи както на съображения, свързани с цената, така и на такива за ефективност. Все пак, някои компании изпращат както хартиени така и електронни вестници и бюлетини.

Някои от потребителите на Ezines опитват да работят с тях за месец – два, не получават бърз резултат и заключават, че идеята като цяло не работи. Има и случаи, когато някои клиенти разработват баз данни от 200 и повече абонати за по-малко от два месеца. Въпреки това, те решават, че нещата не вървят добре и спират да издават техния Ezine. В крайна сметка, всеки решава сам за себе си дали усилията по издаване на електронния вестник си заслужават. Помислете за това. Ако някой е натрупал толкова абонати за два месеца, колко биха станали те за година? Ако информацията ви е навременна и важна за вашия пазар, съществува реален шанс хората да споделят с техни близки и приятели и така да повишат видимостта на вашето издание още повече.

Понякога по-малко е по-добре от повече

Някои хора са максималисти по отношение броя на техните абонати. В някои случаи обаче е по-добре да имате списък с няколко хиляди или дори няколко стотин имена на хора и компании, които са прецизно подбрани и са готови да инвестират пари в моите идеи, отколкото списък от няколко десетки хиляди имена на хора, които никога не четат материалите ми.

Следва...

АВТОМАТИЗИРАНЕ НА ВРЪЗКАТА С КЛИЕНТИТЕ

2005-11-16T15:09:00.000+02:00

Поддържайте контакт посредством имейли

Използването на файл – подпис с всеки имейл който изпращате е безплатна възможност да покажете себе си, продуктите или услугите, които предлагате, както и вашия бизнес като цяло. Ето един подходящ пример:

„Току що появили се на пазара!!! 101 начина да се промъкнете при вашите клиенти. Твърде е възможно, това да е най-полезната книга за това как да спечелим препоръка и как да продаваме, която сте чели.

Посетете http://www.kathleengage.com/marketingtools1.htm за да научите повече и да я поръчате.“

Обърнете внимание, че в този подпис се съдържа и адреса на сайта. Причината – желанието да се направи лесно достъпна за читателя предлаганата информация.

Управлявайте вашите контакти

Една от вашите маркетинг цели е да си осигурите ефикасен списък с потенциални купувачи и/или клиенти. Това ще ви облекчи при определяне на вашата стратегия на изпращане на съобщения, както онлайн, така и по традиционните начини. Често ще я срещнете охарактеризирана като създаване на база данни за маркетинг.

Ето защо, предвидете ресурс за закупуване и инсталиране на добра база данни, позволяваща ви изпращането на групови съобщения. Основното, което груповото съобщение ви позволява да направите е да изпратите десетки и дори стотици съобщения наведнъж, като всяко от тях изглежда като че ли е индивидуално изпратено. Това е една страна от вашия маркетинг, без която трудно ще се справите.

Автоматизирайте системата си

Голям недостатък на множество организации е липсата на навременна последваща връзка с клиентите им (follow-up). В други случаи такава въобще липсва. Автоматизирането на вашата система ви осигурява възможност за ефективно проследяване на реакциите на вашите клиенти.

Много хора нямат и идея колко силен би могъл да бъде еМаркетинга. Също така многобройни са и тези, които не си дават сметка, че ако някой вече е запознат с вашата продукция или услуги и вече е купувал от вас, той е по-податлив на последващи предложения за продажба. Огромни средства се губят само благодарение на факта, че клиентите ви не знаят за вашето съществувание или, ако знаят, не получават второ повикване от вас в рамките на някакъв приемлив срок. Като допълнение, големи пари се губят също от неполагането на усилия за поддържане на името на компанията свежо в паметта на клиентите, дори ако те вече са купили нещо от вас.

В настоящия момент на бързо технологично развитие, незабавно е думата, която характеризира този приемлив срок в съзнанието на множество потенциални клиенти. Едно от най-големите предимства на технологията е, че тя ви позволява да отговорите на запитванията на клиентите си веднага. Учудващо е колко голям брой хора казват, че не са получили обратно позвъняване или имейл от компания, с която биха искали да правят бизнес.

СЪВЕТ:
Намерете време да автоматизирате вашата система за да увеличите видимостта на компанията си, честотата на контактите ви и в последна сметка – за да получите по-висока възвращаемост от вложенията си.

Друг фактор, който следва да бъде взет предвид е фактът, че милиони нови абоната стават членове на Интернет всяка година. Дори и ако имате добра позиция офлайн, без Интернет неминуемо губите безброй потенциални клиенти.

Поставете автоматична отговаряща система (АОС)на вашия сайт

С подходяща компютърна програма, можете напълно да автоматизирате процеса на работа с имейли по такъв начин, че да доставяте незабавно ценна информация до потенциалните си клиенти. Можете също да препрограмирате вашите съобщения за обратна периодична връзка с клиентите. Можете също да видоизмените процеса на обратна връзка с клиентите си така, че съобщенията ви да пристигат на интервали, най-подходящи за вашата целева аудитория.

Най-голямото предимство на използването на автоматична отговаряща система (АОС) е, че пестите време, намалявате претовареността си в работата и стреса, правите името на компанията ви добре познато и спомагате за изграждане на лоялни взаимоотношения с клиентите ви. Като резултат – увеличават се потенциалните клиенти, които се трансформират в реални и вие правите повече пари.

Добрата АОС може:

Да приема поръчки от вашия сайт

Да изпраща съобщения за обратна връзка към клиентите ви

Автоматично доставя информация в дигитален вид

Проследява посетителите и продажбите

Да осигури обратна връзка с потенциални клиенти

Да регистрира абонаменти за вашия списък от имейли или Ezine (електронен вестник)

Да отговарят на запитване за доставка на електронни книги или списъци със съвети

АОС е идеалното средство да отговорите бързо и адекватно на всички въпроси и искания, постъпили на вашия сайт.

Необходими са време, пари и ангажираност

Планирайте да инвестирате време, пари и усилия в еМаркетинга и еПродуктите си преди да очаквате печалба от тях. Веднъж системата установена и работеща, представете си как добре ще се чувствате когато разберете, че тя буквално “прави” пари за вас дори докато спите. Използването на Internet във вашия бизнес трябва да представлява интегрална част от него, както и от бизнес и маркетинг плановете ви.

Представете си какво може да допринесе това за бизнеса ви. Колко по-продуктивен ще станете, ако често изискваната информация започне да бъде изпращана автоматично към потенциалните или актуалните ви клиенти, без да се налага вие да се грижите за това?

Ето и добър пример за използване на автоматична отговаряща система

Нека приемем, че даден производител получава често искания да изпраща своя каталог. Традиционния метод да се отговори на това е, да се изпрати каталога по пощата. Това естествено струва доста скъпо, включително стойността на самия каталог, подготовката за изпращане и пощенските разходи.

Какво би станало, ако компанията има специална секция на сайта си, където потенциалния клиент, който иска да получи каталог би могъл просто да попълни своята информация за контакт и – каталогът бива изпратен като PDF файл? Не само, че значителни средства ще бъдат спестени, но и отговорът е моментален. Клиентът има веднага своя каталог, а вашата компания разполага с неговата информация за контакти. Това е ситуация, от която всички печелят.

Помислете как самото използване на автоматична отговаряща система би увеличило вашата ефективност, би намалило времето за отговор и би понижило разходите ви.

В примерът за който стана дума, АОС се прилага за разпространение на онлайн маркетинг курс на обучение, седмичен каталог на съвети за повишаване на продажбите, както и за доставка на онлайн вестник ( Ezine) и книгите на авторката. Възможностите за използване на АОС са наистина неограничени.

Посетете сайта на www.101waystogetyourfootinthedoor.com за да се уверите във възможностите, които предоставя системата за автоматично отговаряне.

Следва...

ОТ УСТА НА УХО - НАЙ-ДОБРАТА РЕКЛАМА

2005-11-10T17:54:00.000+02:00

ДЕМОГРАФСКИ АНАЛИЗ

2005-11-06T18:15:00.000+02:00

Продължение от КАК ДА ПЛАНИРАТЕ ВАШИЯ САЙТ

Той се отнася до проучване на определени групи от населението и съдържа такива характеристики като:

Пол

Житейски навици

Възраст

Брой на членовете в семейството

Образование

Доход на семейството

Географско разположение

Етническа и религиозна среда

Собственост на недвижими имоти

Политически пристрастия (в някои случаи)

Семеен статус

Професионален статус

Съвет: Колкото повече знаете за вашия потенциален пазар, толкова по-добре „прицелен“ ще е вашия маркетингов подход.

Най-важни са ключовите думи

След като дефинирате кой е вашия пазар, ще имате необходимост да определите кои ключове думи да използвате за да привлечете клиенти към вашите търговски предложения.

Ключовите думи са думи, които се използват от Интернет търсачките за да намерят търсената информация. Разположете стратегически тези ключови думи в „тялото“ на вашия текст, заглавията и подзаглавията, както и във всяка тема или отчет, които смятате да разпространявате онлайн. Това е част от оптимизацията на вашия сайт. Ключовите думи, които използвате на вашия сайт ще имат изключително силно въздействие върху успеха му и върху класирането му от онлайн търсачките.

Мета тагове: Съществените тагове

Мета таговете служат на търсачките да класифицират по-акуратно вашия сайт вв индексите си. Обикновено именно те са движещата сила, която докарва посетители на сайта ви. Въпреки голямата им важност, те не са единствените за които следва да се замислите за да увеличите трафика си.

Мета таговете и Mета описанията се „шпионират“ от онлайн търсачките. Последните идзползват специални програми, наречени „шпиони“ (spiders) за да индексират съдържанието на сайта ви в техните бази от данни. Когато вашите страници са видими за шпионите, те намират отражение в търсачки като Google, Yahoo, MSN и т.н. Ако страниците на вашия сайт не са видими за търсачките поради мета-таговете си или зле написани описания, те просто няма да се появят в списъците.

Следва...

КАК ДА ПЛАНИРАТЕ ВАШИЯ САЙТ

2005-11-05T12:18:00.000+02:00

Дизайнът на вашия сайт следва да бъде разглеждан като същинска част на общия план по изграждането му. Кой да създаде вашия сайт: вие или платен уеб дизайнер? Съществуват множество софтуерни пакети, които ви предоставят възможност да създадете сами вашия сайт. Предимството на този подход е, че можете да спестите пари. Все пак, важно е да отчетете колко време ще ви отнеме разработката и поддръжката на сайта, качеството на общия му изглед, както и какви са вашите планове за доразработването и обогатяването му. В много случаи, ако наемете външен дизайнер, ще получите добро обслужване и ще спестите доста време.

Съвет: По-ниска цена не винаги означава по-добра сделка. Може би за вас ще е по-добре да работите с някого, който ще ви струва повече, но същевременно ви дава това, от което имате нужда.

Планиране и организация на вашия сайт

Винаги е за предпочитане да инвестирате повечко време в етапа на планиране на вашия сайт. Така ще се подсигурите много повече отколкото ако просто механично започнете да добавяте компоненти към него. Първият подход би ви спестил време, пари и неминуеми разочарования.

Помислете също и за основната идея на вашия сайт. Базирано на основната ви цел и съобщението, което искате да изпратите до клиентите си, определете за вас самите от какво точно имате нужда на сайта си за да го направите напълно функционален? В зависимост от типа дизайн и дизайнерска компания с която работите, тя може да ви предоставя или не съдържание за вашия сайт. В някои случаи вие ще трябва да се заемете сами с подготовката им.

Ако не сте добър в писането, обмислете възможността да платите на някого, който да напише текстовете за вас.

За съжаление много хора погрешно смятат това за потенциално поле за икономии. Резултатите много често са плачевни.

Преценете какво съдържание и основни характеристики да присъстват на вашия сайт

Основен принцип при подбора на информация за вашия сайт е да осигурите безплатна информация по някои важни въпроси, както и място, където посетителите да могат да оставят информация как да влезете в контакт с тях. Тази организация е предпоставка за успешен бизнес както онлайн така и офлайн.

Сега да поговорим за дизайна на сайта и съображенията за подбор на съдържанието му. Какво може да съдържа той?

• Снимки и графики
• Заглавия
• Описание на продукти
• Информация от печатни източници
• Биографична информация
• Каталози
• Информация за контакти
• Предлагани услуги
• Безплатни предложения
• Съдържание на Ezine
• ...

Как да се „прицелим” в подходящата аудитория?

Както често се случва и при традиционните бизнеси, стартирането на бизнес без да е точно определена целта му обикновено причинява огромни проблеми. Същото се случва и при Интернет базираните бизнеси: неопределеността при избора на целеви пазари е често срещана грешка при създаването на бизнес-сайтове.

Ако вашият бизнес налага клиентите ви да разполагат с ваша снимка или снимки на продуктите, които предлагате, подсигурете се като направите необходимата информация лесно достъпна на сайта ви. Щом получите запитване, само насочете клиентите си към подходящата страница. Това ще им спести време, а на бизнеса ви ще осигури предимства, доколкото това не е все още честа практика.

С други думи, от момента в който определите до каква степен вашите продукти са подходящи за Интернет, следващата ви задача е:

Следва...

ИЗБЕРЕТЕ КАК ДА ИДЕНТИФИЦИРАТЕ ВАШИЯ САЙТ (DOMAIN)

2005-11-05T11:30:00.000+02:00

Изберете идентификация за вашия сайт, известна като URL. Каквото и име да изберете, старайте се то да е кратко и да отразява точно предназначението му. Можете да използвате името си, особено ако то е свързано с търговската ви марка. Ако сте ориентирани към международен бизнес, можете да потърсите в базата данни на Whois.net. Друг чудесен източник на информация е GoDaddy.com. Всеки от тези сайтове позволява не само търсене, но и регистрация на вашия домейн.

При избора на име за вашия бизнес, от полза ще бъде да включите в него всичко, което е значимо за да представите вашата продукция.

ИЗБЕРЕТЕ ПОДХОДЯЩ ИНТЕРНЕТ ДОСТАВЧИК И ХОСТ ЗА ВАШИЯ САЙТ

За да използвате успешно Интернет за вашия маркетинг и за позициониране на бизнеса ви, ще имате нужда от добър сървър, който да „подслони” вашия сайт, както и от Интернет доставчик (ISP). Както често се случва с малките и средни бизнеси, икономиите започват именно оттук. Това е голяма грешка! За да участвате в света на Интернет маркетинга и за да бъдете възприемани на сериозно от клиенти и конкуренция, вие абсолютно задължително се нуждаете от добър Интернет доставчик и хост сървър. Ако искате да създадете впечатление за стабилен бизнес, забравете за безплатните интернет доставчици и домейни. Оставете ги за хората, които използват Интернет само като хоби или за семейните сайтове. Евтино може да означава безплатно, но ефективността винаги изисква да се инвестира в услуги, които ви се отплащат с подобряване на облика на вашия бизнес, както и с качеството, необходимо ви за да останете конкурентноспособни.

За да не сме голословни, ето кратък лист на недостатъците на бизнес употребата на безплатни услуги:

• Ще създавате впечатление за непрофесионалност. Нищо повече или по-малко.
• Колкото по-познат става вашия бизнес, толкова ще се засилва това усещане
• Компанията, която ви предлага набора от безплатни услуги може да промени политиката си или да фалира, което и в двата случая буквално ще ви остави в невъзможна ситуация.
• Безплатните услуги предлагат винаги по-ограничен набор от услуги. Повечето от доставчиците на „безплатен Интернет” си запазват правото да рекламират на вашите страници посредством банери, поп-ъп прозорци и други подобни, без да ви оставят каквато и да е възможност да реагирате на това. Това ще предизвика притеснение не само у вас, но и у потребителите на вашия сайт.
• Ако имейл услуга присъства в предлагания пакет, почти винаги е включен и автоматичен подпис на хоста, както и подзаглавие на всяко съобщение, което вие изпращате.
• В усилието си да популяризирате вашия сайт без да искате ще трябва да правите реклама на URL-а на вашия хост, доколкото той е част от вашия Интернет адрес.
• Често техническата поддръжка е крайно ограничена.
• Същото се отнася и до дизайна на страниците. Често сте ограничен единствено до избор измежду моделите, които ви предоставя вашия хост.
• Ограничено място за разполагане на вашия сайт.
• Ограничени възможности за създаване на интерактивни характеристики като чат-стаи и форуми.
• Вашия сайт може да остане незабелязан за големите търсачки
• Услугата, която за момента получавате безплатно може и да не остане такава в бъдеще. Ако компанията – хост промени политиката си, вие не можете да направите нищо за да защитите бизнеса си.

А сега, ето и кратък лист на ползите, ако стартирате с платени услуги:

• Плащайки за интернет доставчик и услугите му, можете да си изберете име за вашия сайт (domain name), което да бъде лесно за запомняне и асоцииране с вашия бизнес
• Отсъства натрапчивата реклама, освен ако вие самите не я пожелаете
• Имате пълен контрол върху изгледа и „излъчването” на вашия сайт
• Няма да се безпокоите, че внезапно вашия сайт може да изчезне
• По-лесно е да си осигурите присъствие в списъците на големите търсачки
• Ще получавате по-добро обслужване, доколкото платените сайтове са в състояние да плащат на добре подготвени и мотивирани специалисти за техническа поддръжка
• Обикновено, техническата поддръжка е налице 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата
• Доставчиците обикновено предлагат допълнителни имейли или услуги за препращане на имейли
• На вас и вашия бизнес ще гледат като на истински участници в света на Интернет маркетинга.

Ето някои адреси, на които можете да регистрирате безплатен Интернет сайт:

www.networksolutions.com
http://www.google.com/addurl.html
http://www.dreamsubmit.net/

А ето и един адрес, където можете да „напазарувате” измежду десетте най-добрите за момента оферти за Интернет хостване:

Top 10 WebHosting

Следва...

ИНТЕРНЕТ САЙТОВЕТЕ В ПОЛЗА НА РЕАЛНИЯ БИЗНЕС

2005-11-03T14:36:00.000+02:00

Уважаеми съблогници, (хммм, измислих нова дума, а?)

Без да искам да засягам някого, намирам, че безкрайни оплаквания по този или онзи повод с нищо не допринасят за подобряване на положението ни. Ето защо, а и като отчитам спецификата на този сайт, който хоства блога, искам да предложа на вниманието на всички ви моето мнение по повод на нещо практично: използването на интернет маркетинга като средство за подобряване на бизнеса.

Тъй като това, което искам да изложа пред вас е сравнително дълго като съдържание, смятам да го развивам постепенно и да го предлагам на вниманието ви в последователни съобщения.

Ето първата част.

===========

Всеки ден все повече хора започват да използват това, което ни предлага Интернет за да проучват дадени компании, да определят нивото на доверие към една или друга организация, или просто за да пазаруват онлайн.

Ако вие също сте участник в тази надпревара, но не разполагате с добре оптимизирана система за да се възползвате от предимствата, които Интернет ни предлага, скоро ще се окажете безнадеждно изостанали.

Съществуват множество основания за да станете реален играч в света на Интернет. Едно от основните, за да бъдете разглеждани като заслужаващ доверие бизнес вие трябва да присъствате на Интернет. Другите основания са:

• За да станете по-лесно достъпен и повишите вашата „видимост”
• За да понижите цената на традиционния маркетинг на вашата компания
• За да повишите възвращаемостта на всеки вложен в маркетинг инициативи лев
• За да разработите и поддържате доверие в бизнеса си
• За да привлечете посетители към сайта си или бизнес адреса на компанията ви
• За да повишите степента си на печалба
• За да увеличите скоростта, с която бизнесът ви отговаря на клиентите ви.

За да може вашия бизнес не само да оцелее на съвременния пазар на стоки и услуги, но и да процъфтява, необходимо е той да е правилно изграден, а вие трябва да имате ефективна система за привличане на посетители, за предоставяне на информация, за продажби на продукти и услуги и за поддържане на връзка с потребителите на вашия продукт след сделката.

Много хора са под въздействие на погрешната представа, че ако техния бизнес е насочен единствено към локалния пазар, те не се нуждаят от силно Интернет присъствие. Именно този тип мислене е, което предизвиква бързото изчезване на много бизнеси.

В допълнение към казаното, без силно Интернет присъствие, можете да разпилеете много средства, които биха били спестени посредством умелото използване на технологията.

Най-общо казано, посредством добро присъствие на Интернет можете да разчитате да постигнете следното:

• Нараства доверието в бизнеса ви
• Улеснявате контакта на клиентите ви с вас и си осигурявате по-голяма „видимост”
• Понижавате цената на традиционния маркетинг
• Увеличавате ефективността на всеки вложен във вашия бизнес лев
• Привличате потенциални посетители, респективно – купувачи, към вашия сайт
• Можете да увеличите печалбата си
• Можете да намалите времето за отговор на въпросите на клиентите си

КАК ДА СИ ОСИГУРИТЕ ЗАБЕЛЕЖИМО ПРИСЪСТВИЕ В ИНТЕРНЕТ?

Трябва ли да имате сайт? Макар и да не може да се каже, че това е абсолютно наложително, в много случаи сайтът е очакван компонент за правенето на бизнес. С неговото правилно използване, дори и да не продавате онлайн, можете да предоставите изключителни облекчения на вашите клиенти и потенциални такива.

Определете целта на вашия сайт. Какво бихте искали да постигнете чрез вашето присъствие на Интернет? Напишете план как възнамерявате да използвате вашия сайт в рамките на вашия маркетингов план.

Той би могъл да се използва за:

• Електронна брошура
• Средство за продажба на информационни продукти
• Средство за изграждане на доверие към вашия бизнес
• Път за събиране на информация за клиентите
• Място, на което може да се намери безплатна информация
• Да ви позиционира като експерт в дадена област или сфера
• За промоция на дадена услуга или събитие

По принцип, две са нещата, които вие искате хората да направят, посещавайки вашия сайт: да закупят нещо и/или да оставят информация как да установите по-нататъшен контакт с тях. Целта не е да продадем нещо сега, а по-скоро да изградим у тях очакването, че вашия бизнес е значим източник за тях за идните години.

СЪЗДАЙТЕ СТАБИЛНА БАЗА ПРЕДИ ДА СТАРТИРАТЕ АГРЕСИВНА КАМПАНИЯ

Интернет маркетингът работи. За зла участ, много хора се опитват да привлекат трафик към сайтовете си преди те да са окончателно разработени за достигане на оптимален резултат.

Съществуват множество начини за провокиране на трафик към сайта ви. Все пак, имайте пред вид, че привличането на посетители само по себе си няма да ви е от полза, ако нямате план, какво да им предложите когато те ви посетят. Правилният подход е да привлечете внимание към вашия сайт, да провокирате посетителите си да предприемат специфични действия и да им предложите наистина ценна информация, която да ги подтикне да купят вашите продукти или услуги. Няма значение в каква област се развива вашия бизнес. Вие можете да използвате вашия сайт за създаване на интерес към вашата пазарна ниша.

Следва…

БИСО В СЪДА

2005-10-18T09:38:00.000+03:00

Това е последният разказ от поредицата за Бисо и се явява продължение на БИСО, ИЛИ РЕЦЕПТАТА ЗА ЕМИГРАНТСКИЯ УСПЕХ.Сама по себе си, поредицата за Бисо е включена в цикъла ЗАВОЕВАТЕЛЯТ. Искрено се надявам, че ще успея да ви разсмея докато ви показвам на какво е способен нашенецът в гонитбата на лично щастие.Далеч съм от мисълта да го представям акто нещо събирателно или представително за характера ни, но кой знае...

Автора

Малко след като Бисови се изнесоха от къщи и аз ги последвах. Така де, нямаше какво да правя в огромния седем стаен апартамент, а перспективата да намеря някой нов съквартирант не ме блазнеше.

Така се случи, че с промяната на квартала се промениха и хората, с които се срещах най-често, че дори и навиците ми. С други думи, станах нов човек в буквалния и преносен смисъл на думата.

Новините за Бисо и съпругата му, които отначало някак механично ме достигаха постепенно намаляха и накрая съвсем секнаха.

Една вечер смучех кротко биричка пред телевизора и безцелно щраках по каналите с напразна надежда да намеря нещо интересно за гледане. По едно време попаднах на интервю с някакъв мастит дебелак, който се мъчеше с всички сили да оправдае съществуването на утвърдената система от затвори в Канада. Оказа се, че това е директорът на затвора в Сейнт Джонс, столицата на провинцията Ню Фаундленд. Позагледах се и... тъкмо да превключа канала, нещо привлече вниманието ми. Вгледах се по-внимателно и разбрах какво беше. Зад гърба на дебелака висеше огромна позлатена рамка, в която се мъдреше не по-малко позлатена стилизирана риба, тип шаран. Знаех тогава, заявявам го и сега: няма на Земята друг художник, обсебен от идеята да показва тези красоти на куцо и сакато, освен Бисо. Затова заслушах с интерес та белким се ориентирам за причината гастрономичния шедьовър да краси канцеларията на пандел-шефа. Уви! Не ме огря. Въпреки, че подрипваше като нестинарка от тема на тема и се опитваше да донесе вода от девет кладенеца за да защити тезата си, явно не беше се извисил дотам, да посегне и към изкуството на Бисо в ролята на аргумент.

Минаха десетина дни. Една вечер, разговаряхме с група приятели за общи познати и стана дума за Бисо. Тогава разбрах, че съм здравата изостанал по тази тематика. Комай бях единствения в компанията, който не беше чул за неговите преживявания и перипетиите, на които бяха подложени той и благоверната му от страна на неблагодарната канадска правна система.

Още докато планирал идването си в Канада, Бисо отчел, че Северна Америка, въпреки, че и континент, мяза на нещо като остров. И като такъв достъпът до него по суша се явява практически невъзможен. След известен зрял размисъл и хладнокръвна планиране, нашият човек решил, че най-добрия подход бил обиколният. Затова си взел самолетен билет до Куба, като отчел правилно, че на връщане летящото возило ще трябва да кацне в Канада за да се презареди с гориво. Вярно, само за час, ама време предостатъчно за да се представи пред канадските власти и да поиска политическо убежище.

Късметът съпътствал Бисо от самото начало. И то до такава степен, че с кацането му в Хавана, още на летището се запознал с чудно красиво екзотично момиче от Венецуела, което освен че било неимоверно сексапилно, имало неблагоразумието да информира нашия бон-виван, че идва направо от католически манастир, където завършила девическо училище. На нашия човек чак свят му се завил. То бива шанс, бива късмет, ама на сатир като него, дето се питал дали не би могъл и да оправи и някоя пияна баба, ей тъй, колкот за асортимент, това агънце му се видяло твърде добро за да е истина. Имало само един проблем. Пилето чуруликало само на испански и не отбирало и препинателен знак от това, което Бисо се опитвал да му внуши на факултативния си английски. Така че, наложило се той скоростно да посъживи и 100те испански думи които поназнайвал. Впрочем, както често се е писало, за младите и влюбените прегради няма. Малката още не знаела, че е влюбена, но за зоркото око на нашенския Казанова не останали скрити първите симптоми на заболяването и той яростно се впил в бъдещата си жертва. Първото, което направил било, да си наеме стая в същия хотел като момето. В резултат, само след ден-два стаята му станала излишна и той върнал ключовете на рецепцията, но не преди да си пренесъл багажа при Дулцинея, която впрочем се наричала Ана.

Ухажването на девственици категорично не спадало към асортимента от подходи, които Бисо владеел. Отначало това малко го сковавало, но когато Рубиконът във взаимоотношенията им бил преминат и момата вече оставала такава само по титла, той се поуспокоил и започнал да се проявява в пълния си блясък. В резултат от целенасочената му офанзива, в деня на заминаването му, равносметката била следната:

Двамата били вече женени

Момичето сънувало само него, а когато не го правела гледала само в него. Когато пък нещо се случело и тя не можела да го вижда, мислела единствено за него. Идилия!

Проблемът бил, че сега пред него имало две възможности и той трябвало мъдро да отсъди по кой път да поеме. Единият водел към Венецуела, където таткото на младоженката случайно се подвизавал като председател на Съюза на венецуелските художници. Другият път, водел право в Канада и към емиграция. Имало само един проблем. Бисо можел да се надява на политическо убежище, но за новата му половинка, това било невъзможно, доколкото статутът на Венецуела бил на призната демокрация.

Седнал наш Бисо и здраво се размислил. След 6 часа време, половин бутилка уиски и половин кутия цигари стигнал до зрял извод, бъкащ от здрава мисъл и логическа издържаност. Ако се тръснел гол като пищов на тъста си, нищо чудно професията му на рибен илюстратор да се обърне срещу него. Така де, не е необходимо да си Жюл Верн за да си представиш как ще се почувства бащата на мома.девственица, току-що завършила католически лицей в манастир, да се връща у дома бракосъчетана с нещо високо метър и шейсет, което е петнайсетина години по-възрастно от нея, пие като казак, пуши като комин на ТЕЦ и се представя за художник с явни пристрастия към морски безсловесни. От друга страна, появата на младата двойка в Канада не предвещавала по-добър обрат. Местните митничари, наследници на твърдоглавите традиции на ирландските си прадеди, били известни с привързаността си към закона и нежеланието им да правят компромиси. Така очерталата се картинка, накарала размишляващия Бисо да стигне до единствения правилен за момента извод. Раздяла му била майката! Колкото и да боляло, нямало друг изход. Обяснил той това на половинката си, но как – това и до днес остава загадка. Така или иначе, изглежда тя го разбрала, защото хлипайки се понесла към самолета за Каракас, а той, намръщен и изпълнен с лоши предчувствия хванал към Гандер.

Фактът, че до края се опитвал да обясни на нежната си гургулица че се разделят само за да може той да си изиграе картите и да подготви почвата за нейното пристигане не подействал на нито един от двамата. Бисо се чувствал до такава степен излъган от съдбата, че още с пристигането си в Канада се помъчил да си осигури „лекарство" на принципа „клин – клин избива". В случая, в ролята на клина се явила чаровна трийсетина годишна канадка, с такъв откровено курвенски поглед, че дори и на доста виделият ни приятел направила неотразимо впечатление. По-късно Бисо разказваше, че сигурно това се е дължало на „ефекта на контраста" с неговата начинаеща и росна съпруга. Не зная. Кой съм аз да съдя? Резултатът от въздействието на споменатия ефект обаче бил, че само 72 часа след пристигането си, Бисо се обзавел с квартира, любовница, болна от сексуална булимия и куп „баджанаци", които с ръмжене се поразместили за да се нанесе и той в редиците им.

Отначало всичко било просто розово. Бисо рядко ставал от кревата, колкото да хапне по нещо, което сащисаното от толкова сполетяло го щастие същество забърквало собственоръчно. По-късно обаче, нашият човек започнал да си дава сметка, че ако продължава така той буквално щял да се свърши. Като капак, лудите страсти поутихнали до степен той да почне да възприема съжителката си като пришка на петата.

Да, ама за нея нещата не стояли така. За пръв път от дълго време тя имала шанса да се събужда с истински мъж до нея и тя нямала никакво желание нещо в ситуацията да се промени. С други думи, назрявал конфликт!

Една сутрин, Бисо си взел възглавницата и... се пренесъл в другата стая, като бил достатъчно честен да обясни на съществото, че интересът му към нея е еволюирал до... абсолютната нула. Реакцията на сексуалната виелица била колкото предвидима, толкова и остра. С подбрани изрази от лексикона на пристанищните хамали, тя му обяснила, че причината той да се намира в къщата й, а не навън, под някой мост се мандахерца под пъпа му. Но, продължила възпитано да го напътства тя, да не си правел необосновани изводи. Такива причини се навъртали наоколо бол, та затова му давала 2 часа да си помисли и да поумнее.

Освен, че гледаше на жените като на трета ръка хора, появили се на тоя свят за да му правят сексуални услуги и да му готвят, Бисо имаше и друг грях. Беше „мачо" до мозъка на костите си. Съчетанието от тези два фактора, както и фактът, че създанието си било позволило да изпадне в нещо като нервна криза и да повиши тона си до неприемливи висини, накарало самата същност на приятелчето да се разбунтува. Гледката на изкривеното от ярост лице на домакинята му, която пръскала обилно слюнка като разлигавена камила, преляла чашата на търпението му.

- Що ма, - ревнал той гороломно, - кво ш`ми напраиш? Да н`ме изядеш?

Женището явно не разбрало нищо, но схванала интуитивно, че не й се обяснява в любов и затова му пояснила:

- Ако до два часа не се изнесеш оттук, обаждам се в полицията и казвам, че си ме изнасилил.

Бисо онемял от толкова наглост. То бива човек да се самозабрави понякога, да направи по някоя и друга грешка, ама чак пък толкова... Направо побеснял!

- За какво се мислиш ма, пачавро посрана? – риторично запитал той. – Кой ще ти повярва, като тук и слепите знаят, че всичко мъжко в радиус от 50 километра те е овършало, барабар с кучетата.

Бисо по принцип не говори добре английски, но тогава от възбуда ли от що ли, успял да скалъпи тая фраза по дотолкова разбираем начин, че на събеседницата му й се изправили миглите.

Побесняла от яд, тя вдигнала телефона и набрала 911. Колкото и да бил ампе, нашият приятел усетил, че става напечено. И за да спечели време, решил да й бие шута. Буквално. Хванал я с едната ръка за врата, с другата я повдигнал от земята за трътката и... й отпрал такъв шут, че прелестта неръкотворна се приземила в една преспа на тротоара. След това за по-сигурно заключил вратата и се заел с достойнство да си събира багажа.

Уви! Не му било писано. След като се посъвзема от сполетялото я, момата надала кански вой и търтила с все сили към полицията, където подала жалба, че е била изнасилена, бита и изхвърлена по рокля на снега да умре от студ. Полицаите никога не били виждали нещо подобно, но изненадата им надминала всякаква граница, когато установили, че тя е официалният собственик на къщата. С почти суеверна предпазливост те закарали ревящата потърпевша до в къщи и ... извлекли отвътре Бисо, подобно на охлюв от черупката му. Не помогнали обясненията му, че той точно си приготвял багажа за да напусне, нито неподправената искреност, която струяла от неговите обяснения. Закопчали го с белезници и го закарали да преспи вярно, на спокойствие, но зад решетки.

Отначало нашичкият въобще не си давал сметка за последиците от това нещастно стечение на обстоятелствата. Още на следващата сутрин, обаче, мъглата била разсеяна от един плешив съдия в тога, прилична на расо, който му обяснил, че... срещу него е насрочено дело след 3 месеца и не му е разрешено да напуска провинцията без да уведоми властите.

Бисо така се стреснал, че отново се замислил здраво. След като повторил процедурата... (виж по-горе за детайли), той решил, че сред селяндурите на загубения Ню Фаундленд шансовете му да трогне емиграционните власти са неизмеримо по-малки, отколкото на континента. Затова той предприел необходимото да се отзове колкото е възможно по-бързо в Монреал.

Какво стана после, вече знаете[1] .

Продължението обаче е наистина интересно.

След като се изнесоха от общата ни квартира, Бисо и женчето му се опитали да се устроят възможно най-уютно. Наели малко апартаментче в едно от бедните предградия и си заживели като гургулички. Съдбата обаче, явно не разбирала от интимност и им била приготвила сюрприз.

Един ден, точно на закуска, докато съпругата правела неизбежните мекици на печката, на вратата се почукало и влязъл пощальон. Целта на визитата му била да запознае Бисо с непреодолимото желание на един съдия в Ню Фаундленд да се срещне с него и то тържествено – в съда. Причината, вече позабравената жалба на оная „кокошка". Бисо бая се позачудил дали да каже на благоверната си каква е причината за така внезапно избликналата у съдията необходимост да се срещнат. Бил убеден, че по всички човешки закони е невинен и няма в какво да го обвинят. Като се позамислил обаче, стигнал до извода, че на тия канадци човек вяра не може да им има. Ами ако вземат, че не му повярват? Тръпки го побили от тази мисъл. След това се замислил и за друг аспект на проблема. В обвинителния акт пишело, че го обвиняват в изнасилване. И то десетина дни след медената им седмица в Хавана. По това време Бисо вече бил започнал да опознава чаровния характер на любимата си и започнал да си дава сметка, че за него може да се окаже крайно нездравословно ако латиноамериканката се усъмни, че той я е зачеркнал така бързо. Затова предприел необходимата офанзива. В резултат, след два дни непрекъсната обработка, успял да й внуши, че срещу него се води тайна, подмолна война от завистливи канадци, които така и не могат да се примирят, че той рисува по-добре от тях и са решили да го съсипят по този гаден начин.

Или Бисо е бил наистина на висота, или възлюбената му вече е била изгубила всякаква способност да разсъждава Така или иначе, тя приела думите му за чиста истина и застанала с цялата си латиноамериканска пламенност зад него.

Осигурил тила си, Бисо се поуспокоил. Заминал за острова, срещнал се със служебния си адвокат и без да обръща внимание на факта, че местния човек говорел на някакво кокни, от което той самият нищо не разбирал, с присъщия си оптимизъм се заел да изчака процеса.

В това време любимата му, изоставена на 3000 километра се терзаела. Като не могла да изтърпи повече, тя се вдигнала и... цъфнала в Сейнт Джонс точно в деня на процеса, с благородното намерение да подкрепи духовната твърдост на своя господар и повелител.

Като я видял, Бисо започнал да заеква. Едно е да убеждаваш някого в лошите намерения на съда, друго е той да присъства на място и сам да следи развоя на епичната битка. А тя, дума да няма, била величава. Окрилен от оказаната му подкрепа и убеден в правотата на каузата си, нашият човек си позволил да повиши глас на съдията и... да сподели с него, че не му харесва начинът, по който той води процеса. Резултатът от това му действие бил крайно неочакван и разнопосочен. Адвокатът му изведнъж онемял, съдията се зачервил като да бил глътнал по погрешка цяла чаша вряло кафе на екс, и... процесът приключил само за един ден. Присъдата била колкото неочаквана, толкова и жестока. Бисо бил осъден на 8 месеца затвор при облекчен режим в местния пандиз. Този път нешенецът дори и не се замислил. То пък и какво да му мислиш в такова положение? Набързо се уговорил с едни българи, които живеели близо до затвора да приютят жена му, после грабнал куфарчето и... потропал гордо на вратата на зандана.

Приели го радушно. Оказало се, че целия затвор е само за леки случаи. А неговият се водел „назидателен". С други думи – от най-леките. Отначало му се струвало, че ще се побърка. Особено вечер, когато персоналът оредявал и затворниците нямали какво да правят. Малко по малко се ориентирал и решил, че така и така си губи времето, поне да свърши нещо полезно и да нарисува нещо за идните поколения. Речено - сторено. Успял да уреди с един надзирател да му донесе маслени бои и платно и започнал реализацията на поредния рибен шедьовър.

Не след дълго измежду персонала се разчуло, че при тях битува един европейски Микеланджело. В резултат популярността му се качила неимоверно, което намерило израз в осигуряването на неограничен брой платна, огромни количества бои и не по-малко многобройни поръчки за шедьоври. Скоро жертва на известността му станал и самият директор на затвора. Без натрапчивост, с много такт, Бисо нацвъкал целия му кабинет с риби, щедро окантовани в позлатени рамки. В резултат от тази офанзива, Бисо получил височайшо разрешение да спи при жена си с единственото условие да се връща в панделата не по-късно от 7:30 сутринта. Какво да ви разправям. Човекът бил просто щастлив. И не е да няма от какво, нали?

Времето хвърчало бързо. На петия месец директорът на затвора го повикал и го уведомил, че по негово предложение, комисията по затворниците на провинцията го освобождава предсрочно.

То било радост, то били целувки... Цяла седмица!

После Бисо решил да не изтезава повече късмета си. Купил два билета за Каракас и... отишъл да погостува на тъста си. Изглежда, че е успял да го омае и него. Защото повече никога никой нищо не чу за него.Това обаче са само предположения, неподкрепени от факти. Каквото и друго да чуете за случая си е чиста спекулация, от мен да го знаете.

[1] Виж БИСО, ИЛИ РЕЦЕПТАТА ЗА ЕМИГРАНТСКИЯ УСПЕХ

The Gypsies vicious circles and the threat to the EU

2005-10-11T11:06:00.000+03:00

Our world is becoming more and more interesting and dynamic. The fast development of the telecommunications and Internet is giving an impression of disappearing of the borders, at least from personal point of view.

The freedom to speak and to express one’s opinion is considered as a fundamental one in our days. Many barriers to travel also are dropped and soon the Europeans will remember it as a reference for another epoch.

In parallel, the new trends in the European development posed some problems, considered unpopular even to be discussed in public. Among them one of the sharpest is related with the Gypsies population of the new members of the European Union (EU).

As it is well known in Europe, the Gypsies are represented not as homogeneous and nationally organized compact masses. The main characteristics of a nation, as common language, common territory, and common alphabet are almost completely absent from the structure of the Gypsies society. With the exception of couple of hundreds common words, the other main characteristics of a nation are not available. So, the question arises: “What’s the reason for the continuing existence of a group of people, who continue to describe themselves as a member of the same ethnic group? Without any doubt it is the traditions and the group memory. The Gypsies had survived during so many years as a community because they have constantly refusing to accept major changes in their life style. This is exactly opposite to the adaptability as a quality. Strangely it doesn’t provoke the disappearance of the ethnos, as it has happened with many others during the past centuries.

For the gypsies the freedom to move from place to place was for centuries the most important quality of their life. Evidently, because of the changing life-conditions in Europe and the establishment of strict national borders, they had to give up that, but still they have preserved the consequences of the nomad psychology. The first one is their derogatory attitude toward the material culture of the others. Be given the fact that the Gypsies simply did not organize a production or creation of the socially significant object, they do not respect the production of the others either. For me, it is one of the main reasons why so many Gypsies are willing to look at the robbery the way the others look at their job.

It is out of my intentions to make here a fundamental analysis of the Gypsies and their life. My goal is to try to find at list the way of thinking out of the vicious circle based on the perceptions that:

1. Gypsies do not respect our social life and our laws
2. They do not want to work and prefer to live on the periphery of the society
3. They do not accept the values of the Western type of society, including the respect for the private property and democracy
4. They are simply not able to learn how to implement some major changes in their life style.

Ergo, they do not have place in the modern society. Ooops! They are human beings, so they have the inner right of the same treatment as anybody else. But, here arise the big question. How to make the rest of the society more supple and adaptive in his judgment toward the Gypsies? The reason to have so little credits for their behavior is that our life is changing and accelerating all the time. Face to the growing complexity of our every day life, the contemporary European citizen has little if any capacity to be indulgent to someone who is behaving anti-socially, at least at the first view.

The growing gap between the two cultures is representing the other reason for rejection. For a mainly Christian based Europeans it is hard and near to impossible to understand the Gypsies moral. For example, the reason for the tradition to married Gypsies girls at so early ages is due on the imperative expectation that the bride must be virgin. Point! The only way to diminish the risk of unwanted sexual relationships before the marriage is… to anticipate the moment of the physical maturity. Consequently, sometime we witness a marriage at age of 12 and even 10. It really sounds as a horror story from the traditional European point of view, but this is the reality. The crucial cultural differences do not stop here. After the marriage, the husband becomes a kind of owner of the bride. So, it is up to him to decide what should be her further destiny. It is not rare a cases when he decide to make her a prostitute. According to the traditional Gypsies law it is not a crime and is absolutely acceptable.

The early marriage is among the main reasons to see so many young girls to drop their education. Evidently, it is not possible to visit school and to become mother at age of 13, for example. So, another one vicious circle is closing around. Usually the main argument of the defendants of thesis for Gypsies’ isolation in the society is that they do not have equal material chances with the others. But it should be reasonable to ask the opposite also. It is hard to imagine in our highly competitive society someone who decides to stop learning at age of 12 to become a successful example of social realization.

Now we arrived to the point. During the last couple of years, many of the existent frontiers in Europe have gone. Only this fact itself could be enough to provoke the interest of the Gypsies to restart their moving. On top of that, the United Europe is the wealthier part of the continent. So, we should expect to witness a sort of Gypsies flood in this direction. Actually it has happened. The problem was that the Western European populations are not quite happy to see their cities inundated with prostitutes, thieves and drug merchants. From the other site, this process poses a huge problem for the Eastern European countries like Bulgaria and Romania. Their acceptance in EU depends heavily of the overall impression the European population should have for them. Evidently, the presence of compact masses of relatively young people without any education and professional qualification from these countries does not help the cause of the acceptance.

The problem related with the Gypsies population from Eastern Europe is becoming so sharp, that it needs urgent and effective measures. It is even possible that the Gypsies become one of the main reasons for the refusal by the general population of the next EU enlargement. If it happen, the social reaction in the two candidate countries is not difficult to imagine. It is well known that the sharpness of the economical problems there is so strong that the indulgency and willingness for social patience is almost nonexistent.

From the other site, it is absolutely understandable the position of the Western European countries to restrict the access of these population to them. If we have to be short, and exact into the definition of the situation one can say that the Eastern European Gypsies are not welcome anywhere, neither in EU, nor in their countries of origin. So, where is the solution of the problem?

It is becoming imperative now, urgently to invest into the Education of this population. It is necessary to force the major changes in the way they look at the world around them and interact with it, and to make it clear that the times have changed and at the glance is the very existence of this population. It is time for us also to understand that to postpone a problem is only a way to make it deeper and more difficult to be resolved. If all nations in Europe do not invest immediately into the Gypsies education, and to create the necessary circumstances for the social implementation and acceptance of the general Gypsies population, we shall witness another wave of unwanted migration, related with all the consequences and even violence. The problem is that the time is pressing us and the possibilities for maneuvering become limited.

It is time for United Europe also to show a proof for real democracy and to avoid the fruitless discussions. The actual EU policy to transfer the resolution of the problem back to the Eastern European countries is futureless. The restrictive measure simply doesn’t work and they shouldn’t work in the future also. Countries like Bulgaria and Rumania simply do not have necessary resources to resolve it. They need the financial help and collaboration from the others.

Other ways, it becomes questionable the very reason for the existence of the EU. Does the Union exist only to assure the luxury being of the powerful old countries-members or the reason is to be helpful for all its members? It is pretty clear, it’s a crucial question.

Управление на гнева - ШЕГА (не е от мен, но ми хареса!)

2005-10-04T13:46:00.000+03:00

Хубава история. Харесва ми. Много! Надявам се и на вас да хареса и да не ми се сърдите, че слагам тук нещо, което не е писано от мен.

********************

Когато случайно имаш наистина лош ден и просто искаш да си го изкараш на някой, направи го но не на някой който познаваш а някой който не познаваш.
Всичко започна когато един ден си седях на бюрото и си спомних за телефонен разговор който трябваше да проведа а бях забравил. Намерих номера и позвъних. Вдигна мъж който каза:
- Ало?
- Здравейте, аз съм Крис. Мога ли да говоря с Робин Картър?
Неочаквано телефона ми беше затворен. Не можах да повярвам че някой може да бъде толкова груб. Намерих верния номер на Робин и и се обадих – бях разменил последните две цифри на номера. След като свърших разговора с нея отново набрах „грешния" номер. Когато някой от другата страна ми вдигна, аз извиках
- Ти си ГЪЗ!!! - и затворих.
Записах си номера с думичката „ГЪЗ" до него и го прибрах в чекмеджето на бюрото. На всеки няколко седмици когато плащах сметки или просто имах наистина лош ден аз звънех на този номер и крещях в слушалката „Ти си ГЪЗ!!!". Това винаги ме успокояваше. Когато програмата „Разбери кой звъни" се появи и в нашия район си замислих че моето терапевтично „Ти си ГЪЗ!!!" трябва да спре. Така че отново му се обадих и казах:
- Здравейте, аз съм Джон Смит от телефонната компания. Обаждам ви се за да разбера дали се интересувате от нашата програма „Разбери кой звъни".
- НЕ! – извика той и ми затвори. Веднага го набрах отново и му казах
- Защото си ГЪЗ!!!
...
Един ден бях до супермаркета чакайки да се освободи място за паркиране. Някакъв пич с черно БМВ ме изпревари и паркира на мястото за което търпеливо чаках. Натиснах клаксона и се разкрещях че аз чакам за това място. Идиота не ми обърна никакво внимание. Тогава забелязах табелката „Продава се" залепена на прозореца така че си преписах телефонния номер от нея. След няколко дни, точно след като звънях на първия „ГЪЗ"(сложил съм си номера му на бутоните за бързо набиране), си помислих че не е лоша идея да звънна на беемве гъза също.
- Ало, вие ли сте човека който продава черно БМВ?
- Да. Аз съм.
- Можете ли да ми кажете къде мога да видя колата?
- Разбира се. Аз живея на 1802 Запад, 34-та улица. Жълта къща и колата е паркирана точно отпред.
- Извенете, вашето име е?
- Казвам се Дон Бъргмайер. - отговори ми той.
- Дон, по кое време сте си вкъщи?
- Всеки ден след 17.00.
- Слушай Дон, мога ли да ти кажа нещо?
- Да?
- Дон, ти си ГЪЗ!!! - и затворих. Добавих номера му в бутоните за бързо набиране.
Сега, когато имам лош ден, имам и двама гъзове на които да звъня. След няколко месеца ми дойде идея. Звъннах на гъз N1:
- Aло? – попита той.
- Ти си ГЪЗ!!! – но не затворих.
- Още ли си тук? – попита той.
- Да, тук съм – казах аз.
- Спри да ми звъниш!! – изкрещя той.
- Нама пък! – изкрещях му и аз.
- Кой си ти? – проклинаше той
- Казвам се Дон Бъргмайер.
- Така ли? И къде живееш?
- 1802 Запад, 34-та улица, ГЪЗ ТАКЪВ! В жълта къща и черния ми баварец паркиран отпред.
- Ей сега идвам Дон. По добре почни да си пееш молитвите! – заплаши ме той.
- Мухаха! Като че ли ме е страх от теб ГЪЗ смотан!
След това звъннах на гъз N2:
- Aло? – каза той.
- Здрасти бе ГЪЗ сплескан – казах аз, отново без да затварям.
- Само да те намеря... – се развика той.
- И? – прекъснах го аз – Какво ще направиш?
- Ще те спукам от бой!
- Е, значи това е твоя шанс – казах аз – Ей сега идвам да видим!
След което затворих и незабавно се обадих в полицията и им казах че живея на 1802 Запад 34 улица, и в момента се прибирам за да убия моя любовник. След което звъннах в Новините на 9 канал за да ги уведомя че двама гейове се бият на 1802 Запад, 34-та улица. Бързо отидох до колата и тръгнах към 34-та улица. Там имаше двама задници които се пребиваха от бой пред 6 патрулки, полицейски хеликоптер и репортерски екип от новините!

Ето сега се чувствам добре. Управлението на гнева наистина работи!!!

Двойни стандарти за българските граждани

2005-10-03T15:12:00.000+03:00

Наречете го дискриминация. Може и двойнствен подход... Каквото и да е. Истината е, че българите отново, за кой ли път, се делят на „наши” и „ваши”, на такива, на които им се обръща внимание и на такива, които трябва да се оправят както намерят за добре.

Не бих имал нищо против това състояние на нещата. То поне е по-честно и не прикрива пристрастията. Когато обаче става дума за ОБЩИТЕ пари, които да бъдат разпределяне единствено между една група хора, това вече не бива да се премълчава.

Става дума за днешното съобщение на в. ПАРИ за договореното вече увеличение на заплатите на служителите в бюджетния сектор с 5%. При това, обърнете внимание, това е само първото такова. Очаква се още едно, този път с 15 % през октомври.

Не искам да ме разбирате криво. Аз съм ЗА увеличенията на заплащанията в България. Няма лошо българите да започнат да получават повече за да не се чувстват като „втора ръка” европейци. Но нека това да не става с преливане от една категория българи към друга. Защото какво означава това, че парите от бюджетния излишък ще отиват за покриване на нарасналите заплати на БЮДЖЕТНИТЕ служители? Всеки български гражданин плаща данъци върху заработените от него пари. Поне по презумпция е така. Тогава защо тези пари ще отиват единствено за повишаване заплатите на служителите в държавния сектор? Ако целта е да се повишават заплатите на работещите българи, необходимо е да се намерят механизми за увеличаване приходите на ВСИЧКИ работещи. В противен случай се създава впечатление, че на държавата нейните служители са й по-мили от тези в частния сектор.

Намирам това за крайно несправедливо! Същото се отнася и до повсеместния плач за 13та заплата.

Погледнато отстрани, нашето общество все повече започва да прилича на два лагера – за едните има по дефиниция, а другите да се оправят както могат. Тия прозрачни намеци, че синдикатите трябвало да поискат от бизнеса да предоговори заплатите в частния сектор ми приличат на лозунга от „Златния телец” – „Делото на давещите се е в ръцете на самите давещи се”. С други думи: Ние, държавните чиновници ще си вземем нашето, а вие се оправяйте както дойде”. Защото на всеки е ясно с какъв мерак работодателите ще се засилят да увеличават заплатите на работниците си. Нали?

ЕС+BG или може би… ЕС+BG но… без българите

2005-09-27T11:08:00.000+03:00

“Искам го мале, мъж го искам, сега го искам!!!” … Откъс от народна песен

Тази сутрин попаднах на поредния материал, който отразява нашия чисто български, специфичен и странен пореден преход. Този път към Европейския Съюз. Във в. ПАРИ пише: „Задава се акцизен шок още от 2006 г.” Не, не че ме е изненадало това. В последните години може да се каже, че новини от подобен род са станали ежедневие за нас. И все пак, едно малко червейче ме загриза и не ми дава покой. ЗАЩО?

Защо става така? Вероятно държавните чиновници ще съумеят да ми обяснят „научно” от какво се налага този непопулярен и пре-неприятен ход. Не по-малко вероятно, мастити учени също ще могат да докажат по някоя теза за необходимостта от тези мерки.

Това, обаче, което не мога да разбера е, защо си трае обикновения българин! Защо си мълчи, когато му казват, че ще му вземат и последния галаган? Нима не разбира, нима е толкова тъп? Или му е все едно? Не мога да го повярвам. Има разлика дали имаш 1 лев повече в джоба си или по-малко. Никой не може да ме убеди в противното. А тук сега говорим за хиляди левове, които в продължение на години ще изтичат от джобовете на всеки един от нас, само защото нашите управници са се вживели в ролята на „отличници” и искат да заслужат потупване по рамото от Брюксел. Кой ги бие СЕГА да вдигат акцизите? Та ние още не сме влезли в съюза! Доколкото и за кьоравия вече е ясно, че ще получим червен картон за 2007 г., може ли някой да ми обясни, за какъв бяс ни е да си вдигаме акцизите още сега? И въобще, защо ТРЯБВА да го правим? Та ние имаме това, което европейците нямат! Имаме сравнително ниски цени в много области на живота (ако сравняваме със страните от ЕС). Защо ни е да се натискаме да ги вдигаме? Или поне защо да се натискаме да ги вдигаме сега, а не постепенно, във времето, паралелно с нарастване на доходите на населението?

Вероятно някоя много умна глава ще обясни, че вече сме поели ангажименти да го направим. Ами отменете ги бе! Човек се жени в черква за цял живот, „... докато смъртта ви раздели”, пък после види, че не върви и... се развежда. Какво толкова страшно има в това да кажем на Европа: „Извинете, ама ние много искаме да сме пълноправни членове на вашия клуб. А за да бъдем такива, НИЕ имаме нужда от цялото си население, а не само от част от него, която е успяла да оцелее на пред-присъединителните ни усилия. Ето защо ви предлагаме, да повишаваме цените и акцизите в Република България ЕДИНСТВЕНО в съответствие с повишаването на РЕАЛНИТЕ ПРИХОДИ на населението. Ние сме убедени, че като представители на хуманната Европейска общественост, вие НЕ МОЖЕТЕ да поискате от нас да приложим ФИНАНСОВ ГЕНОЦИД по отношение на голяма част от нашето население, за да откликнем на буквата на споразумението ни с вас!

Преди няколко дни в един български блог имаше много хубава, пространна статия за това, че влизането ни в ЕС не трябва да прилича на промъкването на просяк в богат дом, а да стане с достойнство. Така или иначе в Европа знаят с точност до няколко хиляди лева каква е финансовата ни ситуация, бъдете сигурни в това. Никого не можем да учудим или стреснем. Единствено за нас е важно да влезем при възможно най-добри условия. А едно от тях е, че ние имаме СПЕЦИФИЧНИ ПРОБЛЕМИ, значи и решенията за тях ТРЯБВА ДА СА СЪОБРАЗЕНИ С ТЯХ.

Останалото е демагогия, продажност и егоизъм! Или може би някой ще ми каже как да обясним на хората с минимални приходи, които са над 30 % от населението защо искаме да влезем в Европа ВЪПРЕКИ тях?