БИСО В СЪДА

Това е последният разказ от поредицата за Бисо и се явява продължение на БИСО, ИЛИ РЕЦЕПТАТА ЗА ЕМИГРАНТСКИЯ УСПЕХ.Сама по себе си, поредицата за Бисо е включена в цикъла ЗАВОЕВАТЕЛЯТ. Искрено се надявам, че ще успея да ви разсмея докато ви показвам на какво е способен нашенецът в гонитбата на лично щастие.Далеч съм от мисълта да го представям акто нещо събирателно или представително за характера ни, но кой знае...

Автора

Малко след като Бисови се изнесоха от къщи и аз ги последвах. Така де, нямаше какво да правя в огромния седем стаен апартамент, а перспективата да намеря някой нов съквартирант не ме блазнеше.

Така се случи, че с промяната на квартала се промениха и хората, с които се срещах най-често, че дори и навиците ми. С други думи, станах нов човек в буквалния и преносен смисъл на думата.

 Новините за Бисо и съпругата му, които отначало някак механично ме достигаха постепенно намаляха и накрая съвсем секнаха.

 Една вечер смучех кротко биричка пред телевизора и безцелно щраках по каналите с напразна надежда да намеря нещо интересно за гледане. По едно време попаднах на интервю с някакъв мастит дебелак, който се мъчеше с всички сили да оправдае съществуването на утвърдената система от затвори в Канада. Оказа се, че това е директорът на затвора в Сейнт Джонс, столицата на провинцията Ню Фаундленд. Позагледах се и... тъкмо да превключа канала, нещо привлече вниманието ми. Вгледах се по-внимателно и разбрах какво беше. Зад гърба на дебелака висеше огромна позлатена рамка,  в която се мъдреше не по-малко позлатена стилизирана риба, тип шаран. Знаех тогава, заявявам го и сега: няма на Земята друг художник, обсебен от идеята да показва тези красоти на куцо и сакато, освен Бисо. Затова заслушах с интерес та белким се ориентирам за причината гастрономичния шедьовър да краси канцеларията на пандел-шефа. Уви! Не ме огря. Въпреки, че подрипваше като нестинарка от тема на тема и се опитваше да донесе вода от девет кладенеца за да защити тезата си, явно не беше се извисил дотам, да посегне и към изкуството на Бисо в ролята на аргумент.

 Минаха десетина дни. Една вечер, разговаряхме с група приятели за общи познати и стана дума за Бисо. Тогава разбрах, че съм здравата изостанал по тази тематика. Комай бях единствения в компанията, който не беше чул за неговите преживявания и перипетиите, на които бяха подложени той и благоверната му от страна на неблагодарната канадска правна система.

 Още докато планирал идването си в Канада, Бисо отчел, че Северна Америка, въпреки, че и континент, мяза на нещо като остров. И като такъв достъпът до него по суша се явява практически невъзможен. След известен зрял размисъл и хладнокръвна планиране, нашият човек решил, че най-добрия подход бил обиколният. Затова си взел самолетен билет до Куба, като отчел правилно, че на връщане летящото возило ще трябва да кацне в Канада за да се презареди с гориво. Вярно, само за час, ама време предостатъчно за да се представи пред канадските власти и да поиска политическо убежище.

 Късметът съпътствал Бисо от самото начало. И то до такава степен, че с кацането му в Хавана, още на летището се запознал с чудно красиво екзотично момиче от Венецуела, което освен че било неимоверно сексапилно, имало неблагоразумието да информира нашия бон-виван, че идва направо от католически манастир, където завършила девическо училище. На нашия човек чак свят му се завил. То бива шанс, бива късмет, ама на сатир като него, дето се питал дали не би могъл и да оправи и някоя пияна баба, ей тъй, колкот за асортимент, това агънце му се видяло твърде добро за да е истина. Имало само един проблем. Пилето чуруликало само на испански и не отбирало и препинателен знак от това, което Бисо се опитвал да му внуши на факултативния си английски. Така че, наложило се той скоростно да посъживи и 100те испански думи които поназнайвал. Впрочем, както често се е писало, за младите  и влюбените прегради няма. Малката още не знаела, че е влюбена, но за зоркото око на нашенския Казанова не останали скрити първите симптоми на заболяването и той яростно се впил в бъдещата си жертва. Първото, което направил било, да си наеме стая в същия хотел като момето. В резултат, само след ден-два стаята му станала излишна и той върнал ключовете на рецепцията, но не преди да си пренесъл багажа при Дулцинея, която впрочем се наричала Ана.

 Ухажването на девственици категорично не спадало към асортимента от подходи, които Бисо владеел. Отначало това малко го сковавало, но когато Рубиконът във взаимоотношенията им бил преминат и момата вече оставала такава само по титла, той се поуспокоил и започнал да се проявява в пълния си блясък. В резултат от целенасочената му офанзива, в деня на заминаването му, равносметката била следната:

 Двамата били вече женени

Момичето сънувало само него, а когато не го правела гледала само в него. Когато пък нещо се случело и тя не можела да го вижда, мислела единствено за него. Идилия!

 Проблемът бил, че сега пред него имало две възможности и той трябвало мъдро да отсъди по кой път да поеме. Единият водел към Венецуела, където таткото на младоженката случайно се подвизавал като председател на Съюза на венецуелските художници. Другият път, водел право в Канада и към емиграция. Имало само един проблем. Бисо можел да се надява на политическо убежище, но за новата му половинка, това било невъзможно, доколкото статутът на Венецуела бил на призната демокрация.

 Седнал наш Бисо и здраво се размислил. След 6 часа време, половин бутилка уиски и половин кутия цигари стигнал до зрял извод, бъкащ от здрава мисъл и логическа издържаност. Ако се тръснел гол като пищов на тъста си, нищо чудно професията му на рибен илюстратор да се обърне срещу него. Така де, не е необходимо да си Жюл Верн за да си представиш как ще се почувства бащата на мома.девственица, току-що завършила католически лицей в манастир, да се връща у дома бракосъчетана с нещо високо метър и шейсет, което е петнайсетина години по-възрастно от нея, пие като казак, пуши като комин на ТЕЦ и се представя за художник с явни пристрастия към морски безсловесни. От друга страна, появата на младата двойка в Канада не предвещавала по-добър обрат. Местните митничари, наследници на твърдоглавите традиции на ирландските си прадеди, били известни с привързаността си към закона и нежеланието им да правят компромиси. Така очерталата се картинка, накарала размишляващия Бисо да стигне до единствения правилен за момента извод. Раздяла му била майката! Колкото и да боляло, нямало друг изход. Обяснил той това на половинката си, но как – това и до днес остава загадка. Така или иначе, изглежда тя го разбрала, защото хлипайки се понесла към самолета за Каракас, а той, намръщен и изпълнен с лоши предчувствия хванал към Гандер.

 Фактът, че до края се опитвал да обясни на нежната си гургулица че се разделят само за да може той да си изиграе картите и да подготви почвата за нейното пристигане не подействал на нито един от двамата. Бисо се чувствал до такава степен излъган от съдбата, че още с пристигането си в Канада се помъчил да си осигури „лекарство" на принципа „клин – клин избива". В случая, в ролята на клина се явила чаровна трийсетина годишна канадка, с такъв откровено курвенски поглед, че дори и на доста виделият ни приятел направила неотразимо впечатление. По-късно Бисо разказваше, че сигурно това се е дължало на „ефекта на контраста" с неговата начинаеща и росна съпруга. Не зная. Кой съм аз да съдя? Резултатът от въздействието на споменатия ефект обаче бил, че само 72 часа след пристигането си, Бисо се обзавел с квартира, любовница, болна от сексуална булимия и куп „баджанаци", които с ръмжене се поразместили за да се нанесе и той в редиците им.

 Отначало всичко било просто розово. Бисо рядко ставал от кревата, колкото да хапне по нещо, което сащисаното от толкова сполетяло го щастие същество забърквало собственоръчно. По-късно обаче, нашият човек започнал да си дава сметка, че ако продължава така той буквално щял да се свърши. Като капак, лудите страсти поутихнали до степен той да почне да възприема съжителката си като пришка на петата.

 Да, ама за нея нещата не стояли така. За пръв път от дълго време тя имала шанса да се събужда с истински мъж до нея и тя нямала никакво желание нещо в ситуацията да се промени. С други думи, назрявал конфликт!

 Една сутрин, Бисо си взел възглавницата и... се пренесъл в другата стая, като бил достатъчно честен да обясни на съществото, че интересът му към нея е еволюирал до... абсолютната нула. Реакцията на сексуалната виелица била колкото предвидима, толкова и остра. С подбрани изрази от лексикона на пристанищните хамали, тя му обяснила, че причината той да се намира в къщата й, а не навън, под някой мост се мандахерца под пъпа му. Но, продължила възпитано да го напътства тя, да не си правел необосновани изводи. Такива причини се навъртали наоколо бол, та затова му давала 2 часа да си помисли и да поумнее.

 Освен, че гледаше на жените като на трета ръка хора, появили се на тоя свят за да му правят сексуални услуги и да му готвят, Бисо имаше и друг грях. Беше „мачо" до мозъка на костите си. Съчетанието от тези два фактора, както и фактът, че създанието си било позволило да изпадне в нещо като нервна криза и да повиши тона си до неприемливи висини, накарало самата същност на приятелчето да се разбунтува. Гледката на изкривеното от ярост лице на домакинята му, която пръскала обилно слюнка като разлигавена камила, преляла чашата на търпението му.

-          Що ма, - ревнал той гороломно, - кво ш`ми напраиш? Да н`ме изядеш?

 Женището явно не разбрало нищо, но схванала интуитивно, че не й се обяснява в любов и затова му пояснила:

-          Ако до два часа не се изнесеш оттук, обаждам се в полицията и казвам, че си ме изнасилил.

 Бисо онемял от толкова наглост. То бива човек да се самозабрави понякога, да направи по някоя и друга грешка, ама чак пък толкова... Направо побеснял!

-          За какво се мислиш ма, пачавро посрана? – риторично запитал той. – Кой ще ти повярва, като тук и слепите знаят, че всичко мъжко в радиус от 50 километра те е овършало, барабар с кучетата.

Бисо по принцип не говори добре английски, но тогава от възбуда ли от що ли, успял да скалъпи тая фраза по дотолкова разбираем начин, че на събеседницата му й се изправили миглите.

 Побесняла от яд, тя вдигнала телефона и набрала 911. Колкото и да бил ампе, нашият приятел усетил, че става напечено. И за да спечели време, решил да й бие шута. Буквално. Хванал я с едната ръка за врата, с другата я повдигнал от земята за трътката и... й отпрал такъв шут, че прелестта неръкотворна се приземила в една преспа на тротоара. След това за по-сигурно заключил вратата и се заел с достойнство да си събира багажа.

 Уви! Не му било писано. След като се посъвзема от сполетялото я, момата надала кански вой и търтила с все сили към полицията, където подала жалба, че е била изнасилена, бита и изхвърлена по рокля на снега да умре от студ. Полицаите никога не били виждали нещо подобно, но изненадата им надминала всякаква граница, когато установили, че тя е официалният собственик на къщата. С почти суеверна предпазливост те закарали ревящата потърпевша до в къщи и ... извлекли отвътре Бисо, подобно на охлюв от черупката му. Не помогнали обясненията му, че той точно си приготвял багажа за да напусне, нито неподправената искреност, която струяла от неговите обяснения. Закопчали го с белезници и го закарали да преспи вярно, на спокойствие, но зад решетки.

 Отначало нашичкият въобще не си давал сметка за последиците от това нещастно стечение на обстоятелствата. Още на следващата сутрин, обаче, мъглата била разсеяна от един плешив съдия в тога, прилична на расо, който му обяснил, че... срещу него е насрочено дело след 3 месеца и не му е разрешено да напуска провинцията без да уведоми властите.

 Бисо така се стреснал, че отново се замислил здраво. След като повторил процедурата... (виж по-горе за детайли), той решил, че сред селяндурите на загубения Ню Фаундленд шансовете му да трогне емиграционните власти са неизмеримо по-малки, отколкото на континента. Затова той предприел необходимото да се отзове колкото е възможно по-бързо в Монреал.

Какво стана после, вече знаете[1] .

Продължението обаче е наистина интересно.

 След като се изнесоха от общата ни квартира, Бисо и женчето му се опитали да се устроят възможно най-уютно. Наели малко апартаментче в едно от бедните предградия и си заживели като гургулички. Съдбата обаче, явно не разбирала от интимност и им била приготвила сюрприз.

 Един ден, точно на закуска, докато съпругата правела неизбежните мекици на печката, на вратата се почукало и влязъл пощальон. Целта на визитата му била да запознае Бисо с непреодолимото желание на един съдия в Ню Фаундленд да се срещне с него и то тържествено – в съда. Причината, вече позабравената жалба на оная „кокошка". Бисо бая се позачудил дали да каже на благоверната си каква е причината за така внезапно избликналата у съдията необходимост да се срещнат. Бил убеден, че по всички човешки закони е невинен и няма в какво да го обвинят. Като се позамислил обаче, стигнал до извода, че на тия канадци човек вяра не може да им има. Ами ако вземат, че не му повярват? Тръпки го побили от тази мисъл. След това се замислил и за друг аспект на проблема. В обвинителния акт пишело, че го обвиняват в изнасилване. И то десетина дни след медената им седмица в Хавана. По това време Бисо вече бил започнал да опознава чаровния характер на любимата си и започнал да си дава сметка, че за него може да се окаже крайно нездравословно ако латиноамериканката се усъмни, че той я е зачеркнал така бързо. Затова предприел необходимата офанзива. В резултат, след два дни непрекъсната обработка, успял да й внуши, че срещу него се води тайна, подмолна война от завистливи канадци, които така и не могат да се примирят, че той рисува по-добре от тях и са решили да го съсипят по този гаден начин.

 Или Бисо е бил наистина на висота, или възлюбената му вече е била изгубила всякаква способност да разсъждава Така или иначе, тя приела думите му за чиста истина и застанала с цялата си латиноамериканска пламенност зад него.

 Осигурил тила си, Бисо се поуспокоил. Заминал за острова, срещнал се със служебния си адвокат и без да обръща внимание на факта, че местния човек говорел на някакво кокни, от което той самият нищо не разбирал, с присъщия си оптимизъм се заел да изчака процеса.

 В това време любимата му, изоставена на 3000 километра се терзаела. Като не могла да изтърпи повече, тя се вдигнала и... цъфнала в Сейнт Джонс точно в деня на процеса, с благородното намерение да подкрепи духовната твърдост на своя господар и повелител.

 Като я видял, Бисо започнал да заеква. Едно е да убеждаваш някого в лошите намерения на съда, друго е той да присъства на място и сам да следи развоя на епичната битка. А тя, дума да няма, била величава. Окрилен от оказаната му подкрепа и убеден в правотата на каузата си, нашият човек си позволил да повиши глас на съдията и... да сподели с него, че не му харесва начинът, по който той води процеса. Резултатът от това му действие бил крайно неочакван и разнопосочен. Адвокатът му изведнъж онемял, съдията се зачервил като да бил глътнал по погрешка цяла чаша вряло кафе на екс, и... процесът приключил само за един ден. Присъдата била колкото неочаквана, толкова и жестока. Бисо бил осъден на 8 месеца затвор при облекчен режим в местния пандиз. Този път нешенецът дори и не се замислил. То пък и какво да му мислиш в такова положение? Набързо се уговорил с едни българи, които живеели близо до затвора да приютят жена му, после грабнал куфарчето и... потропал гордо на вратата на зандана.

 Приели го радушно. Оказало се, че целия затвор е само за леки случаи. А неговият се водел „назидателен". С други думи – от най-леките. Отначало му се струвало, че ще се побърка. Особено вечер, когато персоналът оредявал и затворниците нямали какво да правят. Малко по малко се ориентирал и решил, че така и така си губи времето, поне да свърши нещо полезно и да нарисува нещо за идните поколения. Речено  - сторено. Успял да уреди с един надзирател да му донесе маслени бои и платно и започнал реализацията на поредния рибен шедьовър.

 Не след дълго измежду персонала се разчуло, че при тях битува един европейски Микеланджело. В резултат популярността му се качила неимоверно, което намерило израз в осигуряването на неограничен брой платна, огромни количества бои и не по-малко многобройни поръчки за шедьоври. Скоро жертва на известността му станал и самият директор на затвора. Без натрапчивост, с много такт, Бисо нацвъкал целия му кабинет с риби, щедро окантовани в позлатени рамки. В резултат от тази офанзива, Бисо получил височайшо разрешение да спи при жена си с единственото условие да се връща в панделата не по-късно от 7:30 сутринта. Какво да ви разправям. Човекът бил просто щастлив. И не е да няма от какво, нали?

 Времето хвърчало бързо. На петия месец директорът на затвора го повикал и го уведомил, че по негово предложение, комисията по затворниците на провинцията го освобождава предсрочно.

 То било радост, то били целувки... Цяла седмица!

 После Бисо решил да не изтезава повече късмета си. Купил два билета за Каракас и... отишъл да погостува на тъста си. Изглежда, че е успял да го омае и него. Защото повече никога никой нищо не чу за него.Това обаче са само предположения, неподкрепени от факти. Каквото и друго да чуете за случая си е чиста спекулация, от мен да го знаете.

---

[1] Виж  БИСО, ИЛИ РЕЦЕПТАТА ЗА ЕМИГРАНТСКИЯ УСПЕХ

The Gypsies vicious circles and the threat to the EU

Our world is becoming more and more interesting and dynamic. The fast development of the telecommunications and Internet is giving an impression of disappearing of the borders, at least from personal point of view.

The freedom to speak and to express one’s opinion is considered as a fundamental one in our days. Many barriers to travel also are dropped and soon the Europeans will remember it as a reference for another epoch.

In parallel, the new trends in the European development posed some problems, considered unpopular even to be discussed in public. Among them one of the sharpest is related with the Gypsies population of the new members of the European Union (EU).

As it is well known in Europe, the Gypsies are represented not as homogeneous and nationally organized compact masses. The main characteristics of a nation, as common language, common territory, and common alphabet are almost completely absent from the structure of the Gypsies society. With the exception of couple of hundreds common words, the other main characteristics of a nation are not available. So, the question arises: “What’s the reason for the continuing existence of a group of people, who continue to describe themselves as a member of the same ethnic group? Without any doubt it is the traditions and the group memory. The Gypsies had survived during so many years as a community because they have constantly refusing to accept major changes in their life style. This is exactly opposite to the adaptability as a quality. Strangely it doesn’t provoke the disappearance of the ethnos, as it has happened with many others during the past centuries.

For the gypsies the freedom to move from place to place was for centuries the most important quality of their life. Evidently, because of the changing life-conditions in Europe and the establishment of strict national borders, they had to give up that, but still they have preserved the consequences of the nomad psychology. The first one is their derogatory attitude toward the material culture of the others. Be given the fact that the Gypsies simply did not organize a production or creation of the socially significant object, they do not respect the production of the others either. For me, it is one of the main reasons why so many Gypsies are willing to look at the robbery the way the others look at their job.

It is out of my intentions to make here a fundamental analysis of the Gypsies and their life. My goal is to try to find at list the way of thinking out of the vicious circle based on the perceptions that:

1. Gypsies do not respect our social life and our laws
2. They do not want to work and prefer to live on the periphery of the society
3. They do not accept the values of the Western type of society, including the respect for the private property and democracy
4. They are simply not able to learn how to implement some major changes in their life style.

Ergo, they do not have place in the modern society. Ooops! They are human beings, so they have the inner right of the same treatment as anybody else. But, here arise the big question. How to make the rest of the society more supple and adaptive in his judgment toward the Gypsies? The reason to have so little credits for their behavior is that our life is changing and accelerating all the time. Face to the growing complexity of our every day life, the contemporary European citizen has little if any capacity to be indulgent to someone who is behaving anti-socially, at least at the first view.

The growing gap between the two cultures is representing the other reason for rejection. For a mainly Christian based Europeans it is hard and near to impossible to understand the Gypsies moral. For example, the reason for the tradition to married Gypsies girls at so early ages is due on the imperative expectation that the bride must be virgin. Point! The only way to diminish the risk of unwanted sexual relationships before the marriage is… to anticipate the moment of the physical maturity. Consequently, sometime we witness a marriage at age of 12 and even 10. It really sounds as a horror story from the traditional European point of view, but this is the reality. The crucial cultural differences do not stop here. After the marriage, the husband becomes a kind of owner of the bride. So, it is up to him to decide what should be her further destiny. It is not rare a cases when he decide to make her a prostitute. According to the traditional Gypsies law it is not a crime and is absolutely acceptable.

The early marriage is among the main reasons to see so many young girls to drop their education. Evidently, it is not possible to visit school and to become mother at age of 13, for example. So, another one vicious circle is closing around. Usually the main argument of the defendants of thesis for Gypsies’ isolation in the society is that they do not have equal material chances with the others. But it should be reasonable to ask the opposite also. It is hard to imagine in our highly competitive society someone who decides to stop learning at age of 12 to become a successful example of social realization.

Now we arrived to the point. During the last couple of years, many of the existent frontiers in Europe have gone. Only this fact itself could be enough to provoke the interest of the Gypsies to restart their moving. On top of that, the United Europe is the wealthier part of the continent. So, we should expect to witness a sort of Gypsies flood in this direction. Actually it has happened. The problem was that the Western European populations are not quite happy to see their cities inundated with prostitutes, thieves and drug merchants. From the other site, this process poses a huge problem for the Eastern European countries like Bulgaria and Romania. Their acceptance in EU depends heavily of the overall impression the European population should have for them. Evidently, the presence of compact masses of relatively young people without any education and professional qualification from these countries does not help the cause of the acceptance.

The problem related with the Gypsies population from Eastern Europe is becoming so sharp, that it needs urgent and effective measures. It is even possible that the Gypsies become one of the main reasons for the refusal by the general population of the next EU enlargement. If it happen, the social reaction in the two candidate countries is not difficult to imagine. It is well known that the sharpness of the economical problems there is so strong that the indulgency and willingness for social patience is almost nonexistent.

From the other site, it is absolutely understandable the position of the Western European countries to restrict the access of these population to them. If we have to be short, and exact into the definition of the situation one can say that the Eastern European Gypsies are not welcome anywhere, neither in EU, nor in their countries of origin. So, where is the solution of the problem?

It is becoming imperative now, urgently to invest into the Education of this population. It is necessary to force the major changes in the way they look at the world around them and interact with it, and to make it clear that the times have changed and at the glance is the very existence of this population. It is time for us also to understand that to postpone a problem is only a way to make it deeper and more difficult to be resolved. If all nations in Europe do not invest immediately into the Gypsies education, and to create the necessary circumstances for the social implementation and acceptance of the general Gypsies population, we shall witness another wave of unwanted migration, related with all the consequences and even violence. The problem is that the time is pressing us and the possibilities for maneuvering become limited.

It is time for United Europe also to show a proof for real democracy and to avoid the fruitless discussions. The actual EU policy to transfer the resolution of the problem back to the Eastern European countries is futureless. The restrictive measure simply doesn’t work and they shouldn’t work in the future also. Countries like Bulgaria and Rumania simply do not have necessary resources to resolve it. They need the financial help and collaboration from the others.

Other ways, it becomes questionable the very reason for the existence of the EU. Does the Union exist only to assure the luxury being of the powerful old countries-members or the reason is to be helpful for all its members? It is pretty clear, it’s a crucial question.

Управление на гнева - ШЕГА (не е от мен, но ми хареса!)

Хубава история. Харесва ми. Много! Надявам се и на вас да хареса и да не ми се сърдите, че слагам тук нещо, което не е писано от мен.

********************

Когато случайно имаш наистина лош ден и просто искаш да си го изкараш на някой, направи го но не на някой който познаваш а някой който не познаваш.
Всичко започна когато един ден си седях на бюрото и си спомних за телефонен разговор който трябваше да проведа а бях забравил. Намерих номера и позвъних. Вдигна мъж който каза:
- Ало?
- Здравейте, аз съм Крис. Мога ли да говоря с Робин Картър?
Неочаквано телефона ми беше затворен. Не можах да повярвам че някой може да бъде толкова груб. Намерих верния номер на Робин и и се обадих – бях разменил последните две цифри на номера. След като свърших разговора с нея отново набрах „грешния" номер. Когато някой от другата страна ми вдигна, аз извиках
- Ти си ГЪЗ!!! - и затворих.
Записах си номера с думичката „ГЪЗ" до него и го прибрах в чекмеджето на бюрото. На всеки няколко седмици когато плащах сметки или просто имах наистина лош ден аз звънех на този номер и крещях в слушалката „Ти си ГЪЗ!!!". Това винаги ме успокояваше. Когато програмата „Разбери кой звъни" се появи и в нашия район си замислих че моето терапевтично „Ти си ГЪЗ!!!" трябва да спре. Така че отново му се обадих и казах:
- Здравейте, аз съм Джон Смит от телефонната компания. Обаждам ви се за да разбера дали се интересувате от нашата програма „Разбери кой звъни".
- НЕ! – извика той и ми затвори. Веднага го набрах отново и му казах
- Защото си ГЪЗ!!!
...
Един ден бях до супермаркета чакайки да се освободи място за паркиране. Някакъв пич с черно БМВ ме изпревари и паркира на мястото за което търпеливо чаках. Натиснах клаксона и се разкрещях че аз чакам за това място. Идиота не ми обърна никакво внимание. Тогава забелязах табелката „Продава се" залепена на прозореца така че си преписах телефонния номер от нея. След няколко дни, точно след като звънях на първия „ГЪЗ"(сложил съм си номера му на бутоните за бързо набиране), си помислих че не е лоша идея да звънна на беемве гъза също.
- Ало, вие ли сте човека който продава черно БМВ?
- Да. Аз съм.
- Можете ли да ми кажете къде мога да видя колата?
- Разбира се. Аз живея на 1802 Запад, 34-та улица. Жълта къща и колата е паркирана точно отпред.
- Извенете, вашето име е?
- Казвам се Дон Бъргмайер. - отговори ми той.
- Дон, по кое време сте си вкъщи?
- Всеки ден след 17.00.
- Слушай Дон, мога ли да ти кажа нещо?
- Да?
- Дон, ти си ГЪЗ!!! - и затворих. Добавих номера му в бутоните за бързо набиране.
Сега, когато имам лош ден, имам и двама гъзове на които да звъня. След няколко месеца ми дойде идея. Звъннах на гъз N1:
- Aло? – попита той.
- Ти си ГЪЗ!!! – но не затворих.
- Още ли си тук? – попита той.
- Да, тук съм – казах аз.
- Спри да ми звъниш!! – изкрещя той.
- Нама пък! – изкрещях му и аз.
- Кой си ти? – проклинаше той
- Казвам се Дон Бъргмайер.
- Така ли? И къде живееш?
- 1802 Запад, 34-та улица, ГЪЗ ТАКЪВ! В жълта къща и черния ми баварец паркиран отпред.
- Ей сега идвам Дон. По добре почни да си пееш молитвите! – заплаши ме той.
- Мухаха! Като че ли ме е страх от теб ГЪЗ смотан!
След това звъннах на гъз N2:
- Aло? – каза той.
- Здрасти бе ГЪЗ сплескан – казах аз, отново без да затварям.
- Само да те намеря... – се развика той.
- И? – прекъснах го аз – Какво ще направиш?
- Ще те спукам от бой!
- Е, значи това е твоя шанс – казах аз – Ей сега идвам да видим!
След което затворих и незабавно се обадих в полицията и им казах че живея на 1802 Запад 34 улица, и в момента се прибирам за да убия моя любовник. След което звъннах в Новините на 9 канал за да ги уведомя че двама гейове се бият на 1802 Запад, 34-та улица. Бързо отидох до колата и тръгнах към 34-та улица. Там имаше двама задници които се пребиваха от бой пред 6 патрулки, полицейски хеликоптер и репортерски екип от новините!

Ето сега се чувствам добре. Управлението на гнева наистина работи!!!

Двойни стандарти за българските граждани

Наречете го дискриминация. Може и двойнствен подход... Каквото и да е. Истината е, че българите отново, за кой ли път, се делят на „наши” и „ваши”, на такива, на които им се обръща внимание и на такива, които трябва да се оправят както намерят за добре.

Не бих имал нищо против това състояние на нещата. То поне е по-честно и не прикрива пристрастията. Когато обаче става дума за ОБЩИТЕ пари, които да бъдат разпределяне единствено между една група хора, това вече не бива да се премълчава.

Става дума за днешното съобщение на в. ПАРИ за договореното вече увеличение на заплатите на служителите в бюджетния сектор с 5%. При това, обърнете внимание, това е само първото такова. Очаква се още едно, този път с 15 % през октомври.

Не искам да ме разбирате криво. Аз съм ЗА увеличенията на заплащанията в България. Няма лошо българите да започнат да получават повече за да не се чувстват като „втора ръка” европейци. Но нека това да не става с преливане от една категория българи към друга. Защото какво означава това, че парите от бюджетния излишък ще отиват за покриване на нарасналите заплати на БЮДЖЕТНИТЕ служители? Всеки български гражданин плаща данъци върху заработените от него пари. Поне по презумпция е така. Тогава защо тези пари ще отиват единствено за повишаване заплатите на служителите в държавния сектор? Ако целта е да се повишават заплатите на работещите българи, необходимо е да се намерят механизми за увеличаване приходите на ВСИЧКИ работещи. В противен случай се създава впечатление, че на държавата нейните служители са й по-мили от тези в частния сектор.

Намирам това за крайно несправедливо! Същото се отнася и до повсеместния плач за 13та заплата.

Погледнато отстрани, нашето общество все повече започва да прилича на два лагера – за едните има по дефиниция, а другите да се оправят както могат. Тия прозрачни намеци, че синдикатите трябвало да поискат от бизнеса да предоговори заплатите в частния сектор ми приличат на лозунга от „Златния телец” – „Делото на давещите се е в ръцете на самите давещи се”. С други думи: Ние, държавните чиновници ще си вземем нашето, а вие се оправяйте както дойде”. Защото на всеки е ясно с какъв мерак работодателите ще се засилят да увеличават заплатите на работниците си. Нали?